Loading...
Имало едно време… барон фон дьо Тен миеше калните си ботуши на брега на Рейн и проклинаше целия свят. Кавалерията, която бе събрал с толкова усилия и с която толкова се гордееше, бе попиляна.
Славните подвизи, за които бе мечтал го бяха подминали като параход гнил дънер, оставяйки го сам, заобиколен от врагове в непознати земи. Прилично замазал парадните си ботуши дьо Тен се огледа намръщено надявайки се нещо да му подскаже посока. Храстите и малката група дървета мълчаха упорито. Слънцето отдавна си бе заминало отстъпвайки престола си на бледата луна. Баронът я погледна и тръгна с маршова стъпка срещу нея. Час по-късно заваля. А малко след това излезе лют вятър, от онези които имаш чувството че лепят парчета студ по мокро тяло. Баронът тракайки със зъби и с присвити очи продължаваше неуморния си поход към… и той не знаеш какво, но се надяваше да включва топло легло и купища храна. Чак когато слънцето си проправяше път през сивия дъждовен плащ и силите на дьо Тен бяха на изчерпване, пред него се разкриха две порти от злато обвити в бръшлян. Мисълта му, че щом има подобен величествен вход то той непременно трябва да води към нещо значимо, беше абсолютно оправдана. Това беше замъкът на графиня дьо Шарнир, дъщеря на великия херцог Ото Болд Фифенфуфен – син на знаменитата, поне по тяхно време, двойка Хелмут Фон Шлиц и мадам дьо Резбе, които от своя страна не знаем от къде са произлезли, но съдейки по малкия портрет на прапрапрапрапрапрадядото на Шлиц, г-н Дарвин е знаел. След портите блесна.. врата. Дьо Тен хвана тежкото мандало и почука решително. Никой не отвърна. Той се уви още по-дълбоко във парадната си куртка и зачака. На сутринта полузамръзнал и заспал се строполи по гръб от рязко отворената врата. Стана пъргаво и без да поглежда фигурата пред себе си тропна юнашки с ботуши и издекламира:
– Барон дьо Тен. На вашите услуги.
– Свободно бароне.
Чак тогава загледа прелестния кринолин и закачливата усмивка на красивата млада дама пред себе си.
– Графиня дьо Шарнир – подаде му ръка, той я целуна с поклон.
– Простете моето натрапване, изгубен по неволя в гъстата гора отведе ме пътека до вашата врата…
– По-късно, по късно.
От нищото изникна възстар слуга придружен от две млади червендалести прислужнички.
– Покажете на барона стаята му, нека се стопли и… почисти. Очевидно е преживял много и не е имал възможност да се приведе във подходящ за присъствието на дама вид. – обърна се към него към него с поглед – ще ви чакам за обяд.
Шума от полите и я отдалечи от него, а пъргавото старче го подкани с кимване да го последва. След като изминаха път достоен да се нарече поход, през коридори, бални зали и стъпала, спряха пред поредната.. ха, какво – врата. Слугата я отвори. Баронът влезна с горда крачка, огледа богатите драперии, красивите мебели, стъклените лампи, изрисувания таван, изсекна се на пода и сложил елегантно ръката си на кръста каза:
– Бива.
Остатъкът от утрото му премина в баня. Прекрасните одежди оставени на леглото го изненадаха приятно. Той ги навлече доволно, огледа се в пет-шест огледала. Едно от червенобузестите създания влезе тихо и го прикани за обяд.
Масата бе отрупана със всякаква храна и напитки. А по средата ѝ се ухили свинска глава, хапваща лимон. Шумът на поли отново го погали и графинята нежно приседна в единия край на масата.
– Нападайте бароне. Когато битката приключи ще разчистим жертвите и с чаша коняк в ръка ще ми разкажете за вашите приключения.
Месото бе унищожено, част от зеленчуците разбити, само парчета трохи, обърнати във бяг, спасиха свойта кожа от алчните уста. Баронът избърса ръце във бялата покривка и попита:
– Коняк?
– Щом сте готов.
Бумтящата камина ги посрещна с пукот на цепещо дърво. Кехлибарената течност в чашите проблесна меко в техните лица.
– Мадам благодаря за вашето гостоприемство. Прекрасен бе обядът и дрехите чудесни.
– Не го споменавайте изобщо, моля кажете как се озовахте тук?
Историята му започна рано и завърши късно. Украсена, но правдива някъде дълбоко. Колкото повече ставаха думите, толкова повече баронът се хващаше, че не може да откъсне поглед от графинята. Изящните черти,нежната извивка на бялата и шия, елегантните ръце, розовите устни и усмивката в очите и, караха сърцето му да бие лудо, като майка наказваща непослушната си сополива челяд. Бе вече почни нощ, когато разказът на барона приключи с въпрос:
– А графът, вашият съпруг, дали ще дойде днес тъдява?
– Неомъжена съм. Графът е някаква илюзия. Какво я породи?
Усмивката ѝ разкри два реда бели зъби на които би завидяла… е, всяка усмивка.
– Мадам е толкова красива, за миг не бих помисли, че може да бъде оставена сама.
– Мадам не е сама.
– О, нима има вече пламенна любов?
– Да, между мен и всички господа.
– Щом няма фаворит… с поклон за позволение да ви ухажвам моля аз.
Смехът и се разнесе из целия замък.. да, защото бяха в замък, и вбеси страстния барон.
– Загубих армия, дори и свойта чест. Нищожен съм за вашата особа. Изгнаник луд, без пукнат грош, проклинащ дявола, дори и бога. За любов с поклон дошъл съм, но не със стъпките на роб!
Той захвърли чашата си в огъня и под лумналия пламък понечи възмутено да си иде.
– Успокойте се бароне. Работата е там, че за да ме вземе мъж, от каквато и било прослойка, е нужно да изпълни непосилна до сега задача.
Гневните вежди на лицето му се отпуснаха. Той промърмори:
– Каква задача?
– Трябва надлъж и нашир да обходи земята гол и във всеки град, на всеки площад, пред най-гъстата тълпа да се изправи и с пълно гърло да извика – Мадам дьо Шарнир е най-хубавата на света и аз лудо я обичам.
Сега бе ред на барона да се захили.
– Ще го направя! Щом мадам дадѐ ми свойта дума.
– Вие сте по-луд от колкото си мислих. Шегувам се, барон дьо Тен, останал във изгнание. По-трудна е задачата да ме спечелиш.
– Слушам.
– Приказка желая. Но не каква да е. Приказка, която да харесам, приказка, която да почувствам, приказка, в която да… се влюбя.
– Хмм… и шансът да успея е само един?
– Бароне, след храброто посрещане на онуй мнимо изпитание, аз давам ви… добре, нека да са пет. Пет възможности за вас. Пет опита и след това… или венчило или през таз врата навън.
Дьо Тен протегна своята ръка.
– Дадено Мадам.
Тя хвана дланта му и решително я тръсна със усмивка и закачлив поглед на стар играч на бридж. Баронът скръсти ръцете си зад кръста и замислен с постни крачки изучи терена. Не му помагаше, той – теренът де. Графинята търпеливо чакаше не проронвайки и дума. Той седна пред огъня с гръб към нея. Подшмръкна, разсеяно се почеса и започна:
Гняв
Съскащият звук на думите му раздраха тишината. Дяволът отвърна очи. Крехкото тяло на момичето се сви.После се усмихна. Готова бе да понесе още. Мъжът я гледаше. Цигареният дим скриваше лицето му. Но гласът му продължи. Плющеше срещу кротката тишина. Плющеше полудял. Усмивката не слизаше от лицето на момичето. То не трепна. Мракът изчезна, превзет от ярката светлина на лампа насочена към очите ѝ. Сумрачните груби стени изстенеха. Черната влага блесна и позеленя. Очите ѝ широко отворени гледаха без болка. Изплющя отново. Късаше меса. Цялата злоба се изсипа жадна за плът. Удари, удари, удари. Всичко се счупи. Светлина, мрак. И пак удари бич. Мръсният под се излегна във кръв. После отново бе тихо. По тихо от ядро тишина. Мълчаливо светлината притихна, разля равномерно снага. Капещи стъпки спряха до крехко момиче. Момиче с усмивка. Момиче, облято в кръв. Разкъсаният мъж я погали. Започна да я чисти със сълзи.
– Ръкопляскания бароне. Прекрасно се справихте.
– Още на първия опит?
– О, не. Но ви е нужен стимул. Мисля, че имате бъдеще. Само трябва да доусвоите езика на разказвач.
– Нима само туй не ви хареса?
– А не. Не разбрах защо мъжът я налага толкоз бясно. Причината бароне, причината ви липсва. Откраднала му е пари, отровила е домашния му любимец, не е поляла цветята… Защо? И чистенето със сълзи, твърде драматично след като си се освинил…
– Но нима не разбирате…
Тя го прекъсна със небрежен жест:
– Хубавата приказка не трябва да се дообяснява.
Погледна я, понечи да каже нещо, но прехапа устни. От нищото отново изникна пъргавият за възрастта си слуга и метна тихо две цепеници в огъня. Дьо Тен измърмори:
– Мога ли да направя втория си опит мадам?
– Тръпна в очакване бароне.
Нахална и отракана, помисли той, но продължи:
Лед
Тап, тап, тап, зимните стъпки отекваха в посивелия парк. Шляп, им отговориха калните крачки. Носът ѝ бе премръзнал от студ, ръцете му бяха топли. Рошавата усмивка се сгуши в суровото му лице. Гълъби накацаха самотния паметник на незнаен, виден герой. Вятърът съскаше тихо студ. Стъпките им събудиха заспалите алеи. Ръцете им бяха хванати, а лицата усмихнати. Зъзнещи думи, топъл дъх. Скърцащ сняг и отново думи. Разминаваща двойка смееща се на глас. Тишина. Отново думи. Скрити думи. И пак тишина. Замръзнали пейки, забързани хора, изникващи самотно без глас. Пръски от кал и мокри крачо̀ли. Погледи. Питащи, чакащи. Тихо е толкова тихо. Алеята свършва. Той държи в ръката си само студа. Суровото лице се топи. Рошавата усмивка разбра, че и тя може да наранява.
– Мда, май ръкоплясканията дойдоха твърде рано. Разглезиха ви.
– Разглезиха?!?
Баронът едва се сдържаше да не изпотроши всичко наоколо. Повтори тихо:
– Разглезиха?
– Тап, шляп, какво сте вие, машина от звуци? И пак отново няма причина.
– Понякога нещата се случват… просто ей така.
– Не беснейте, хареса ми “Рошава усмивка”. Имате и добри моменти.
– Кажете ми кои са те и аз ще ги умножа.
Графинята се засмя, отново белите зъбки разкрасиха тишината.
– Не, не, не. Хитреете. Няма да ви уча аз. Или можете – или не. Очаквам третия ви опит.
Той измънка нещо непослушно, бръкна си в джобовете извади ядно ръце отново навън. Не спираше да крачи. По едно време седна. После пак стана и закрачи. Седна отново и този път започна:
Пълзешком
Губеше я от първия миг в който я видя. Неясен, раним и глупав. Топлината го влюби. Топлината на думите. Негови, нейни. Розовите устни. Топлия вкус. Нежния дъх. Огромните цици, жестокия крак. Тихото минало. Губеше. Планината от мръсни фасове, тоновете никотин и 200грама водка бяха нищожна утеха. Намрази я. Поне за няколко часа. После негата и болката сключили съюз минаха да го поздравят. Искаше да изчезне. Някъде. Искаше да е друг. С мощта на Зевс и образа на Аполон. Да го начуква на всички. Мазно и силно. Отврати се от себе си. От цялото си същество. Разбра, че е вреден. Усети се слаб. Дразнеща мелодия прекъсна грубо тихото му самосъжаление. Усмивка, смях, е как – добре съм, нищо ново около мен. Не съм те чувал отдавна, е и аз не съм. Кога се върна? Само за ден? Днес си рожденник. Довечера среща… Е, мога разбира се. Къде и във колко? Чудесно, добре. Бързо обличане, празна глава. Вечеря шумна, ха-ха-ха, ха-ха-ха… тихо прибиране сам в нощта.
– Драма, драма, драма! Харесвате ми бароне. Толкова сте сладък. И някак мил. Вие ще излезете чувствителен, а аз ви мислех за дърво.
Този път масата полетя заедно със малката бутилка коняк и гневно ръмжене.
– Мадам се подиграва! Аз съм само един присмех за вашите уста и нищо друго. Шут, с когото висшата особа се забавлява преди да пусне следващия от редицата кавалер!
Плю ядно на пода.
– Тръгвам си!
Графинята се обърна тихо и го изчака да стигне почти до края на стаята. Гласът ѝ го погали.
– Не се отказвай сега, бе толкова близо.
Баронът, стъписан се спря. Обърна объркан поглед питащ и чакащ.
– Тук бяхте наистина близо. Извадихте дори причина. Наранен.
– Наранен, та аз съм бесен!
– Бесен чушки. Седнете отново.
Спокойно го погали с ръка. Той се изненада от тази малка нежност. Кимна войнишки и седна. Тя повика небрежно слуга. Масата отново бе на мястото си и даже дьо Тен получи нова чаша.
– Внимавайте, остават ви още само две. Имате възход. Използвайте го.
– Но мадам, къде сгреших?
– Сам трябва да усетите това. За да усетя вас. Нима не разбирате?
– Нищо не разбирам, изтъпял съм като круша, смилана за сок.
– Разочаровате ме. Моля продължете. Да не отлагаме агонията.
Недоволството изписано на лицето ѝ го вкара в смут. Замисли се. От толкова дълго време насам не се бе замислял. Това също го хвърли във смут. По-объркан не се бе чувствал от както зърна неволно голия гъз на дядо си, опънат пред него като юнашко знаме на стар гвардеец… гвардеец пикаещ през прозореца. Наля си отново коняк. Нощта почти бе отминала, оставаха само два часа до изгрев. Отвори уста и с въздишка заразказва отново:
На един дъх
Косата ѝ влизаше в очите. Мокрият вятър искаше да си играе. Тя нямаше желание. Нямаше желание за нищо. Беше сама. Нищо никога нямаше да бъде същото. Това, което я водеше, това което бе е минало. Вече нямаше да се радва на първа целувка, да грейва като малко дете на всяка ласка, внимание, жест. Нямаше да отвори себе си така, да се отпусне сладко-глезена, наивна. Пак щеше да се усмихва, да се забавлява… но не така, не така. Не го реши, не го избра. Просто се случи. Не искаше. Бореше се със себе си. Сълзите ѝ капеха. Стискаше зъби. Беше ѝ болно. Бореше се. Събрала цялата си сила се бореше. Знаеше, че ще загуби. Трамваят изтрака покрай ботушите и спря. Застарели граждани, слизайки си размениха сочна псувня. Вече беше почти нощ. Рекламните пана светнаха подканящо. Дъждът спря. Вятърът останал сам изгуби желание да прави бели.
– Първа любов?
Баронът невярващо прошепна:
– Да.
– О, първата любов е толкова тъжна, когато умира.
– Не ви хареса нали?
– Тъжна е… искам друга.
Графинята плачеше.
– Ей сега мила моя, ей сега. Само да помисля малко.
– Не, не сега. Остава само една. Едничка. Недей, скъпи мой. Помисли, помисли цяла година . Не бързай, недей…
– Нима мадам ще ме чака?
Очите, прехапани устни, избърсани бързо сълзи, всичко сподели тихо със него – не знам.
– Толкова близо, толкова близо…
Баронът коленичи пред нея, хвана ръката ѝ, погали нежно косите. Изправи глава, погледна в очите ѝ. Гласът му започна да я целува…
За какво живеем
Камбаните на Нотр Дам крещяха силно – тази нощ, тази нощ… Каменните стъпала покрити със сняг виеха жално под тежките ботуши, вятърът се опитваше да разкъса черния плащ. Бурите са силни, спиращи дъха, но толкова е лесно мъж да ги пребори. Тази нощ, тази нощ… Мръсните и кални улици с фучащите карети на забързани нищожества. Глъчта на пияни свини в гнусните страноприемници. Тази нощ, тази нощ… Заголени бедра на блудница, плача на ненахранено дете. Тази нощ, тази нощ… Неизчезващите пръски кал с боклук, задушаващата смрад. Тази нощ, тази нощ… Музика , пръски от храна по мазните бради. Тази нощ, тази нощ… Студът в изгнилите крака на обесените в Тампл. Тази нощ, тази нощ… Каменна беседка, парцали от сняг. Във бяло шалче свита дамска ръкавица. Камбаните на Нотр Дам са тихи, очите ѝ горят. Устните ѝ чакат. Последна крачка… Тя е там. Тази нощ, тази нощ.
Баронесата мълчеше.
