ВИЗАНТИЙСКИЯТ ИМПЕРСКИ МИТ И БЪЛГАРСКИТЕ ОТГОВОРИ ПРЕЗ ПЪРВОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ

     В Салическия закон, приет по време на първия християнски крал от династията на Меровингите – Хлодвиг І (481- 511), почти буквално е заимстван моделът на римския (византийския) мит, че франките са основано от Бога – Творец “знаменито племе”, “неопетнено и чисто”, приело католическата вяра и “свободно от всякаква ерес”.

Създаването на мита в Римската империя (Византия) е много по-раншно и преминава през няколко модификации, без да се промени съществено в основната си част – богоизбраност, експанзионистична универсалистка християнска мисия и богонаместничество на земята.

С установяването си на Балканския полуостров кан Аспарух не само принуждава империята да преглътне незапомнено дотогава поражение и да му плаща данък, но и нанася тежък удар на мита в частта му, че ненакърнимостта на Римската империя е гарантирана от Бога.

От създаването на Дунавска България, до края на първото християнско хилядолетие е прекъсната за повече от три века византийската хегемония на Балканите. Възходът и разширяването на българската държава пряко се отразява на политическото развитие в Югоизточна Европа. В Централна Европа границите на Първото българско царство де факто стигат до границите на франкската империя при Карл Велики.

Още през VІІв. във Византия бързо се оформя пропагандната теза, че войните срещу България – “най-езическото и християноненавистническо царство”, са “свещени” и се обосновава необходимостта от християнизация на библейския български народ, тънещ в религиозна поквара.

С днешна дата, главно на базата на археологически открития и развитие на дисциплината „стопанска история“, схемата за религиозни войни между цивилизована християнска държава и варвари езичници – съответно Римската империя и България, се отхвърля от всички сериозни изследователи. Като постулирано, но неаргументирано се разглежда и обвинението в “християноненавистничество”. То намира своеобразно самоопровержение и в титулуването като патриций и кесар – респ. на кан Кубрат и кан Тервел. Носители на споменатите титли са могли да бъдат единствено християни.

Българските канове от рода Дуло, несъмнено до един християни, се придържат към толерантна религиозна политика, но изтъкват достойнствата на старата религия пред византийското християнство. В останалите над 1500 каменни надписи от времето на Първото българско царство, най-често освен свещеният български знак IYI (наричан от историци ипсилонът с двете хасти !?), са издялани и различни по форма кръстове. Датирането им, колкото и оспорвано да е, отнася част от тях към VІІ – VІІІ в. Кръстен знак има и върху намерената розета от Плиска. Не по-малко показателен за липсата на религиозна нетърпимост спрямо Византия е и надписът на кан Пресиян (836-852): “ На християните (византийците) българите направиха много добрини, християните забравиха, но Бог вижда”. 

Разбира се, съществува и ответна българска монархическа пропаганда, която обаче използва чисто военни, но никога мисионерски формули: “Нека Бог удостои поставения от него управник да гази добре с крака императора”.

В официалната историография проблемът за религията на дунавските българи все още се смята за нерешен окончателно и спорен, но религиозната им толерантност не се поставя под съмнение. Сравнително справедлива оценка получават и забележителните културни постижения на Първото българско царство. Чужди учени ги определят като “еквивалент на културата на Каролингите в Западна Европа”, с произведения, които са “поне толкова стойностни” (М.Кил, студия за историята на средновековна България до османското завоевание през ХІVв. в “Изкуството и обществото в България през турския период”, С, 2002).

Извън интереса на официалната историография засега остават недобре проучените периодични принудителни заселвания на еретици от страна на Византия в пограничните й райони с България, в отделни случаи и във вътрешността на страната. Те не са изследвани подобаващо, макар активността на еретическите общности да е важен допълнителен аргумент във военната пропаганда на Византия срещу България.

Няма съмнение, че от страна на българската държава е имало противопоставяне и преследване на разпространителите на универсалистичните мисионерски претенции на Византия и изобщо на политическото и религиозното влияния на империята, но проблемът за гонения на християни е силно хиперболизиран от ромейските историци. Предоверяването на сведенията им е неоправдано, както и разглеждането на гоненията единствено в контекста на необходимостта от скъсване с езичеството и изобличаване на старата религия.

От друга страна, фокусирането върху българо-византийските междудържавни отношения и главно върху войните, води до омаловажаване на сериозни дипломатически ходове и успехи на Първото българско царство в Централна Европа и авторитетната му легитимацията на континента. През първата половина на ІХв. българските владетели водят успешни преговори с Лудвиг Благочестиви, син на Карл Велики, и с неговия внук Лудвиг Немски за установяване на българо-франкската граница в Централна Европа и никой от тях не е третиран като варварин и езичник. Тук ще отворя една скоба, за да припомня, че през 800г. папата неочаквано коронова Карл Велики като Imperator Romanorum (Римски император). Към средата на ІХ век великите канове вече контролират стратегическите територии между владенията на Каролингите в Западна Европа и конкурентната им източна християнска сила Византия.

Възстановяването на военната мощ на българската държава при кан Крум в периода 803-814, довежда до тежка политическа криза във Византия и буквално сриване на мита за непобедимия и неуязвим римски император. Кан Крум побеждава трима римски императори на бойното поле и дори се сдобива със запаси от най-строго пазеното в тайна оръжие на империята – “гръцкия огън”, както свиделстват някои писмени извори.

Особено тежко ромеите приемат поражението на император Никифор І Фока. Във военната кампания на василевса срещу България е тежко ранен и синът му, който умира няколко месеца по-късно. Така на българския кан се пада да прекъсне една над четиристотингодишна традиция, създадена и митологизирана след смъртта на император Валент през 378г., че римските императори не загиват в битка.

Благодарение на уменията на тогавашната българска дипломация се проваля и планът на следващия император Михаил І Рангаве за съвместни действия с Карл Велики срещу българската държава. Кан Крум не само разгромява Михаил І Рангаве, който губи престола в Новия Рим (Константинопол), но и обсажда имперската столица. Българската обсада на града е не по-малко критична от предишните две арабски обсади на Константинопол.

Византийските хронисти, ужасени от събитията, не спират да охулват българския кан – езичник като “новият Сенахирим” (асирийски владетел ( 705г.пр.Хр. до 681г. пр.Хр.), който разрушава Вавилон и обсажда Йерусалим).

В оцелелите писмени извори радостта в Константинопол от внезапната смърт на кан Крум е огромна. По думите на един дворцов хронист, омразният български владетел “сякаш е поразен от невидима ръка”. Векове по-късно германският драматург Андреас Грифиус (1616-1664) ще величае кан Крум като олицетворение на героичния воин.

Преувеличаването на езическия ритуал на тържествена наздравица с обкования със сребро череп на Никифор І Фока и осмиването на вярата в орендата от ромейските историци, освен всичко е несполучливо сравнение с “християнското” тържество на Василиий І Македонец. Бившият дворцов коняр, заел византийския трон, публично празнува в Константинопол през 872г. победата си над павликянската армия като заповядва да пронижат отрязаната глава на водача на павлкяните Хризохир с три стрели.

Последвалият дълъг мир между двете държави при Омуртаг и наследниците му, спорадично е нарушаван от военни конфликти все в името на борба с езическото и богоненавистно българско царство.

Икономически трудности, природни бедствия и военни загуби при Борис І водят до дестабилизация на държавата и реванш на Византия. През 863г. Борис І, опасявайки се с основание от подмолното и силно византийско политическо и религиозно влияние в България, поема договорно задължение към Людовик Немски да приеме християнството по западен образец. На следващата година обаче, след поражение от ромеите, той е принуден по силата на клауза от мирния договор с Византия, да въведе християнството като държавна религия.

Самото християнско кръщение на Борис І е описано не като тържествен акт, а като церемония проведена “тайно и в дълбока нощ”. Липсват надеждни исторически извори как точно е станало “понижаването” на Борис І, приел името Михаил от кръщелника си византийския император, от велик кан –   титла, равностойна на императорската – в княз. В хрониките е записано само, че той “обещал да се подчини на императора”. Проблемът е важен както с оглед окончателно изясняване на въпроса за вероятния модел на двойна царска власт в българската монархия (една периодично подновявана и безплодна дискусия), така и с оглед на по-късните претенции на Симеон за императорска титла.

Българската аристокрация отправя тежки обвинения срещу Борис І Михаил, че с покръстването от Византия е дал “лош закон” на своя народ и е “отстъпил от бащината чест и слава”.

През 865г. срещу решението му въстават всички десет комитата (административни единици, на които се е деляла българската държава).

С преповтарян до втръсване шаблон за необходимо интегриране на Бълргария в християнска Европа, в историографията се оправдава безпрецедентният дотогава геноцид на Борис І Михаил над петдесет и два български болярски рода, които са начело на избухналото масово недоволство.

Несъмнено, българският княз си е давал сметка, че с приетото покръстване преутвърждава мита за божествено предопределената християнизираща мисия на Византия и усложнява отношенията си със Запада. Изходът, който търси при двете пратеничества в Рим, потвърждава дипломатическите му усилия за откъсване на България от наложената византийска орбита.

През 866г. византийските свещеници, очевидно под силен натиск и опасност от нови граждански размирици, са изгонени от България и римските епископи Формоза и Павел трябва повторно да покръстят българите, тъй като папски Рим не признава източнохристиянския ритуал.

Изключително трудното адаптиране на българската държава към чуждия модел, включително като философска и религиозна реорганизация, обикновено се пропуска и се акцентира върху мащабната книжовната дейност и строежа на храмове на новата вяра. Преходът от друг тип монотеизъм, синкретизъм и от религиозна толерантност към нетърпимост спрямо езичеството едва ли е белязан само с безпроблемното развитие на книжовната дейност и периодични недоволства. Натрапеният, но крайно труден отказ от стари духовни традиции и култура личи дори в завоалираното вмъкване в текстовете от българските книжовници на елементи от стария български календар, в откритото изписване на характерните за българите наименования на различните родствени връзки и т.н.

През 889г. Борис І Михаил изненадващо се отказва от престола и посочва за владетел първородния си син – канартикина Владимир Расате (889-893).

Новият владетел, противник на византийското влияние, тривиално се описва като езичник и гонител на християни. Най-малкото, спокойното пребиваване на Кирило-Методиевите ученици в България от 866г.насам, непрекъсваната книжовна дейност и липсата на посегателства срещу църквите и манастирите, опровергават несъстоятелността на тази чисто византийска теза, преповтаряна доста безкритично в българската историография и дори аргументирана от някои археолози с “доказателство”, че Владимир Расате е наредил събарянето на базиликата в Плиска, издигната от баща му.

Несъмнено, с подкрепата на част от българската аристокрация, князът прави сериозни опити да поднови българо-франкския съюз с Арнулф Каролингски, крал на източните франки. През септември 892г., с предложение “да възстановят стария мир, който имали с неговия дядо и баща му Борис”, в България пристига немско пратеничество. Българите приели делегацията “с голяма почит и я отпратили с големи дарове” през пролетта на 893г. В подписаните споразумения, освен търговски клаузи, е уговорен и съюз между двете държави с цел планираното от българския владетел отмятане от православната коалиция с Византия.

Със сигурност, шпионите на империята в Плиска са докладвали в Константинопол за намеренията на Владимир Расате и неизвестни засега дипломатически ходове и тайни уговорки водят до детронирането му. Византийските хронисти многозначително пропускат случилото се, но старобългарски източник изрично посочва като главна фигура в заговора срещу Владимир Расате брат му Симеон: “ По божие благоволение и Михаилово Симеон свали брат си и се покачи на престола”. Очевидно, вторият син на Борис І Михаил, наричан вулиас таркан, съгласно династическите закони на българите, е бил на страната на Владимир Расате, защото в разрез с действащото право и традиция, Борис І Михаил посочва за владетел третия си син – Симеон, който не е имал наследствени права върху престола.

Само западни източници споменават за ослепяването на Владимир Расате след свалянето му от престола. В българските извори се отбелязва единствено, че той е починал четири години след възцаряването си, тоест след детронацията през 893г. Най-вероятно, е убит по заповед на брат си Симеон.

Първоначално цар Симеон (893-927) като трети син, роден без наследствени права върху престола, е насочен към монашеска кариера. Около 878г. заминава за Константинопол, където продължава образованието си и остава най-вероятно до 886г. По сведенията на Кремонския епископ, “като изоставил научните си занимания той се отдал, както казват, на свято подвижничество”, тоест замонашил се е. По-късно, през 893г., църковно-народният събор в Плиска го освобождва от монашеския му обет и така открива пътя му към трона.

Византийските летописци наричат цар Симеон заради учеността му “емиаргос” (полугрък). Изобщо съвременниците му го славят в стила на имперската риторика: “Симеон цар български написа много книги и подобно на цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите”; наричат го “новия Птолемей”, възхваляват стремежа му “да извади наяве скритите мисли в дълбочините на многото трудни книги”, с които той “напълнил своите палати”.

Че цар Симеон е от най-забележителните личности на епохата си, е безспорно, но той е и владетелят възприел имперския модел, със самочувствието, че не само е равен на “поставения от Бога император на ромеите”, но дори го превъзхожда. Добре известни са личните му нападки срещу Лъв VІ Философ, над чиито астрономически увлечения се присмивал и го наричал “метеоролог”.

В стриктното следване на имперските образци, цар Симеон възприема налагането на типично ромейското наказание – обезносяване. При поредицата войни около преместването на българското тържище в Солун и разгромът на византийската армия в Източна Тракия, цялата лична гвардия на императора от наемници хазари се предала на българския владетел. Симеон заповядал да отрежат носовете на гвардейците и ги “изпратил в Цариград за срам на ромеите”.

Пред стените на имперската столица, със самочувствието, че е предопределен от Бога и има историческа мисия да властва не само над българите, но и над останалите народи, включително над Византия, цар Симеон е коронясан през 913г. лично от патриарх Никой І Мистик като “василевс “. На един оловен печат от онова време българският владетел се величае като “василевс миротворец”. Значително по-късно, през 926 г., имперската титла на Симеон е призната от Папа Йоан Х. Няколко века след това, на папския акт се позовава Калоян, който в кореспондецията си с тогавашния римски папа безцеремонно се подписва като “император на българи и гърци (ромеи)”.

Коронацията на цар Симеон в Константинопол и борбата му за трона на една българо-византийска империя са тема на много коментари и противоречиви изводи. В западната историография авторитети като Браунинг и Тойнби приемат, че с случай на успех на имперските планове на Симеон, неговото управление “би представлявало началото на едно сливане на Източната Римска империя и България с минимална съпротива и кръвопролития”.

След извършения през 914г. преврат в Константинопол, новото регентство отхвърля правото на царски венец на българския владетел. Последвалите от българска страна военни набези са прелюдия към четиригодишна подготовка на двете страни за война.

Съперниците се срещат на черноморския бряг, където става едно от най-голямите сражения за цялото европейско средновековие, в което вземат участие над 120 000 души. Българската армия, предвождана лично от цар Симеон е с 60 000-хиляден състав, според ал-Масуди, а византийската войска начело с магистър Лъв Фока е 62 000 души, от които 12 000 конници.

Решителната битката при р. Ахелой на 20 август 917г. между двете християнски армии завършва със съкрушително поражение на Византия. Успяват да се спасят едва около 2000 конници. Българските загуби са неизвестни. Всички хронисти са единодушни, че при Ахелой Византия претърпява най-тежкото си поражение. Историкът Лъв Дякон пише, че половин век след сражението “все още можело да се видят купища кости при Анхиало(Поморие), където тогава била позорно посечена бягащата войска на ромеите”.

С внезапната смърт на цар Симеон на 27май 927г., на 63-годишна възраст, умира и византийският имперски мит като политическа доктрина на българската държава в края на първото хилядолетие.

Около смъртта на българския цар византийските историци, навярно за да го уязвят и посмъртно заради подигравките му с астрологическите увлечения на Лъв VІ Философ, но главно да подчертаят божествената закрила на империята, разказват следната история: “Астрономът Йоан видял император Роман (Лакапин) и му казал: Господарю, под арката отгоре над Ксилороф (хълм в Константинопол) е поставена статуя, която гледа на запад – това е статуята на Симеон. Ако отсечеш главата й, в същия час Симеон ще умре. През нощта император Роман изпратил хора и отсякъл главата на статуята. В същия час починал в България Симеон, обхванат от безумие и сърдечна болест”.