За да помня!

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА Посвещава се на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мене!“ „Кой си ти?“ – попита го Дяволът. „Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!“ Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон.  Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие. „Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие…“ Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци. „Вие мразите онези мъже?“, попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка. „О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!“ Дяволът се усмихна: „Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам.“ „Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.“ Дямолът пак се усмихна: „О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!“ „Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . .“ „Ти пак ще чуваш!“ успокои го Дяволът и му стори път. „Мини!“ Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна: „Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!“ Момъкът се вслуша. Странно – защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря: „За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!“ Момъкът отчаяно махна ръка: „Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!“ Дяволът: „Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!“ Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни: „Виж голите им кървави меса!“ „Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . .“ През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си! „Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . .“ „Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си!“ Момъкът махна ръка: „Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!“ Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно: „Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.“ Юношата погледна зелените иронични очи на дявола. „Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!“ „Напротив – най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?“ Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби: „Да бъде! Вземи ги!“ . . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни. „Кой си ти?“ – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът. „Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!“ Христо Смирненски