Имало едно време – сегашно време

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0
67

Имало едно време… Не, това не е начало на една от приказките от моето детство. Макар че, честно казано ми се иска да ги чета пак  и да не мисля, че ще пораствам. Иска ми се да не знам все още какво предлага животът на възрастните. Е, да, ама не, казваше Петко Бочаров.

Да, едно време беше друго, беше някак забавно, някак спокойно. Бях дете, живеех в друго време, нищо, че и сега не съм чааак пък толкова голяма. Едно време училището беше мястото, където ходех и получавах нови знания. Ходех с желание, с интерес. Гледах с уважение „другарката”, превърнала се по-късно в „госпожа”. Учех и вярвах, че един ден това ще ми бъде от полза, че трудът ми в училище ще се „заплати” после в истинския живот с едно добро място в обществото, с добра работа, сносна заплата. Е, да, де, ама животът май не се оказа това, което съм вярвала, че е.

Имало едно време едно друго общество, един друг режим, едни други хора. Живеехме спокойно, майка и татко имаха работа, както и другите майки и татковци. Ако на татко не му харесваше работата, той знаеше, че на другото място го чакат и въобще пред него не стои въпросът, че може да остане безработен. Вкъщи никога не се е говорело ще има или няма да има пари да си платим сметките, да е пълен хладилника. Е, да, ама това беше едно време. Сега аз си натискам задника (да, грубо звучи, ама и животът е груб) и си мълча, защото няма много алтернативи. И защото това, че след дванадесетте години в училище и шесте години в университет, се оказа, че всъщност май файда от многото ми учене е нямало. Защото се оказа, че всъщност знанията, които съм трупала и часовете в библиотеките, май са били безполезни за навлизането ми в реалността. Защото работата, която съм искала да работя се оказа мисия невъзможна. Защо ли? Ами, сигурно не съм толкова напориста, не търся ония други методи, не чакам връзки, за да получа заветното място. В годините, прекарани в университета, аз учех и исках да получа полезни знания, но разбрах, че други са начините да успееш. Не винаги и на всяка цена, разбира се, но след като загубих цяло лято да уча и да се мъча да спечеля един конкурс, а после получих оценка 4.25 – 0.25 по-малко само да не бъда допусната до устен изпит и да не би случайно да се преборя за мястото, за което се явявах, се отказах. Да, сигурно някой ще каже, че не трябва да се отказвам, но след като ми беше казано за друго работно място, че ми трябват връзки на ниво министър, за какво повече да си говорим? Нещата са ясни – или имаш пари, или вуйчо-владика, или вдигаш краката и така печелиш. Ми аз пари да си платя, за да съм някъде нямам. Семейството ми е от ония средно-статистически, оцеляващи по свой си начин, с минимум доходи. Може и да правя секс без любов, но опазил ме Господ, да тръгна да го правя за пари. И когато после някой се обърне и каже – ми учи, преквалифицирай се, бори се, аз просто вече само се подсмихвам. Щото честно казано се разочаровах и вече не ми се учи, загубих стимула. Не искам да ходя и да слугувам в някоя друга държава. Защото вярвам, че трябва да се борим тук. Каквото и да ни коства. И си мисля, че ако сега съм в застой, може пък някой ден нещата да се променят. Може би не винаги ще оцеляват хитрите, подли богаташчета и връзкарчета.

Сега ме карат да гласувам. Всеки път става едно и също. Почват великите обещания за светло и безпроблемно бъдеще. Приказки от пребоядисани в не знам си колко цвята едни и същи лица. Да ви кажа и аз като масовата част от младежите не вярвам на никой. Защо ли? Ми защото пък аз съм виждала как и за какво се харчат пари, какво правят ония, „силните” на деня. И докато вие броите стотинките за  насъщния си хляб, на тях някой друг някъде им плаща сметката, те харчат пари на воля за корема и плътските си удоволствия, а после вие отидете и гласувайте за тях. Защото ония 200 и не знам си колко депутати едва ли могат да си представят как може човек да оцелява със 100-200 лв. на месец. И ще ми каже той, оня ми ти всенароден любимец – „Като почнете да работите по-добре, тогава ще ви вдигнат заплатите”. Ми хубаво. Те нали работят ежедневно, ежечасно с пот на челото и затова вземат хилядите левове. Защото те не уважават ония, които цял живот са работили, а сега им се отплащат с мизерни пенсии. Кой и как точно стимулира раждаемостта в България? Кой и как точно стимулира младите да искат да стоят и да работят тук? Защото дори и здравната реформа не знам какво реформира, ама лекарите ни са вече чиста проба търговци-печалбари. То хубаво да им платиш, ама поне да знаят и как да те лекуват, а те и това толкова могат. И като кажа, че тук, в България, хората с години чакат да съберат средства за животоспасяващи операции, за трансплантации и колко лекарски грешки са погубили човешки живот или са осакатили някой доживот, това в чужбина звучи ужасяващо. Сега, знам, че не всички са еднакви, ама то веднъж-два-три пъти като се опариш, и после иди продължавай да вярваш в доброто в хората и добрите им намерения.

Няма да говоря за избори и политици. Не искам и да се оплаквам, щото то и да се оплача, каква ли е ползата? Обаче ми писна да чувам как масово българите обичат родината, но мразят държавата си. Писна ми от неспазването на закони и когато законите важат за „дребните душици”, а други минават вечно между капките.

Та така, де „имало едно време” за мен вече не е началото на някоя от ония хубави приказки, а някак ми действа носталгично и не знам в края на тази моя приказка дали ще го има оня щастлив завършек с „три дни яли, пили и се веселили. И аз бях там, и аз опитах”. Понеже аз съм тук, ама още не съм опитала от тази веселба. Може пък и да се случи. Може би можем да пренапишем приказката. Може би все пак можем да заобичаме държавата си. Може би можем да покажем, че все още искаме да се борим и все още, като наивни глупаци вярваме, че бъдещето може да бъде розово и да направим родината си един „образцов дом”. Нека не да гоним хората да си търсят щастието по „таз пуста чужбина”, нека не се срамуваме, че сме българи. Да не се срамуваме от себе си, държавата, живота си тук.

 И да, моля, следващия път изхвърлете боклука в кошчето, щото никой друг не е длъжен да се грижи за това. Всичко започва от нас, от днес, та дори и от едно „безобидно боклуче”.

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.