Над Ада тепе и Брезник – еко-совите не са това, което са

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Над Ада тепе и Брезник - еко совите не са това, което са„Булгартабак“ – за последно на „черешата“. Светлите и тъмни сенки над тютюна, родопското злато и бизнеса с природни ресурси 

Годината е 2011-та. Месецът, който вече си отива е септември, богат на „култови“ дати. Да ги караме по ред на номерата. Като пропуснем онези извън темата – върховния „Девети“ (с него да се упражняват цветните партийци), 15-ти – ежегодният първи звънец на сладката болка „Училище-мъчилище“ и 22 -ри – денят на националната ни „Независимост“, съвпаднал фатално с неудобно лъсналата й корупционна „зависимост“ – „Катуница“ (четете какво казват за това форумците във „ФорумЪт“). Така че започваме с 5-ти, нула, девети. Празник е – открива се обновеният религиозен комплекс „Елмаль баба“ край момчилградското село Биволяне. Събитието е почетено от г-н Ахмед Доган. Следващият ден е 6-ти – по съвпадение се пада 126-годишнината от „Съединението“.

Обединило в едно разфасованите от „Великите сили“ части на България. Оцеляла, зле или добре – цели 500 години. Под турско, османско – или, както и да му викат на робството „владичество“. Важното е, че по ония смутни времена, нашественикът от Азия – за зло, или добро, зацикля в България и не стига до Виена. С което на практика – по волята, иронията или нещо друго на Фортуна, е даден един от ключовите шансове в днешни дни да го има Европейският съюз (ЕС). Точно във вида, в който е.

Съвсем друга „бира“ е въпросът дали сега водещите държави-членки във формацията (наследнички на споменатите „Велики сили“) ни викат „евалла“ – за оная свършена „стара“ 500-годишна „работа“. Просто не е моментът – днес те са заети с гасенето на финансовия пожар в южната ни съседка, който сами запалиха. И не е време за сантиметри – да ги питаме уютно, или напротив, се чувстват в 21-век, след прецакването ни в „Освободителната“ руско-турско война от 1978 година. А колкото до „бирата“ – ще видим как тя ще се пие и от кого. Ако другата ни южна съседка -Турция бъде приета, скоро или не, в ЕС.

За мюсюлманите у нас обаче, живеещи на границата й – откъм нашенската си страна, както и въобще за всички българи, е повече от ясно коя в момента е по-проспериращата икономика – българската, или турската. И къде в комшиите – дори и във финансово затъналото напоследък гръцко – има повече хляб. Особено за мюсюлманите в България – независимо дали от ДПС-то ги броят като част от „богатия“ й Север (Добруджа), или бедния Юг (Родопа) – ако тютюнът и на двете територии вече няма да ги храни. Защото „Булгартабак“ пак се продава – и този път „за малко, но завинаги“. Какво им каза по тая драматична тема, тъкмо на 5-септември, при посещението си в сакралния откъм партийни избори кърджалийски регион, техният Сокол, лидерът на ДПС – Ахмед Доган:

„Аз не познавам детайлите на договора, който вече е факт. Кой е новият собственик не знам и не ме интересува. Ние действително няколко пъти попречихме за продажбата на „Булгартабак“. И сега ще го направим, след като се запознаем с подробностите по сделката“.

Странна и малко необичайна толерантна търпимост. След всичките драматични обрати през годините от фаталната за БКП 89-та насам. В разигравания за пред широко послушната ДПС-публика сапунен сериал:

 

 

„Как да приватизираме дойната тютюнова крава, ама от вимето й пак да ни тече“

 

 

Но, както пък е казал безсмъртният герой на Дюма, граф Монте Кристо – „Чакай и се надявай“. И последното чудо верно се случи. На 2 септември българската общественост бе сюрпризирана с новината, че правителството на ГЕРБ продава БГ-табака.

А точно 15 дни преди това, в пика на отминаващата вече лятна жега – на 18 август 2011-а, в престижния столичен хотел „Шератон“, бяха отбелязани подобаващо две също достойни дати.“Денят на миньора“ – съвпадащ според Православния календар с почитането на българския светец Иван Рилски, определен за покровител на тая тежка професия, и 20-годишнината от създаването на браншовия „консилиум“, призван да я брани у нас – Българската минно-геоложка камара. Оставяме настрана смущаващия факт, че по време на въпросното тържество, събрало на едно място достатъчно много умни и достойни хора (учени, специалисти, геолози , редови копачи и прочие черноработници), свързани от години, по всички възможни начини с добива на природни ресурси – профсъюзният шеф на КНСБ, Пламен Димитров, бе единственият, който си позволи да го вгорчи. Подчертавайки, че в същия празничен момент около 700 бачкатора от „Горубсо -Мадан“ АД от май „висят“ със страшна сила без заплати.

Настрана оставяме и факта, че минути след пламенното слово на Пламен Димитров, заклеймяващо неназования от него греховен собственик на маданското дружество, от името на камарата почетен плакет за успехи получи бившата „дясна ръка“ в минния бизнес на убития „мулти“ бос Илия Павлов – Николай Вълканов. Той е сега важният човек в „Минстрой“ АД, притежаващо мажоритарния пакет от някогашното братско на „Горубсо-Мадан“ – „Горубсо-Златоград“ АД. Какво да се прави – едните се оказват напред, другите – мнооого назад с материала. А защо се получи така – от браншовата организация не казват.

За позабравилите само ще припомним – до 1999 г. държавното „Горубсо“ – с всичките си мини, бе промишленият хляб – алтернативен на сеещото тютюн население на Родопа. Извършената преди 10 и кусур години приватизация на „Горубсо“, го разпарчетоса, а как го „спаси“ – виждаме днес. Как икономически процъфтява и регионът – също.

Колкото до въпросното проблематично поделение в Мадан, то стана собственост на небеизвестния купувач за 1 долар на сегашното фалирало „Кремиковци“ – Валентин Захариев, обвиняван, че влизайки във владение на металургичния гигант е заместил на „входа и изхода“ му едни „мутри“ с други. Сиреч – на дотогавашната възлова и печеливша за източване позиция, вместо хората на свързваната с ДПС „Мултигруп“, е поставил тези на достатъчно нашумелия днес подследствен, но кандидат-президент на страната – Алексей Петров.

Дребна подробност обаче, оставаща без отговор, от тая иначе достойна бизнес-битка на г-н Захариев по ония времена с нечестивите интереси на „депесарите“, са странните му паралелни бизнес-врътки с прословутия Мирчо Петков – Циганина, сложил благодарение на Захариев ръка на съблазнителната правешка соц.атракция – „Шатрата“. Култова част от някогашната „Татова“ резиденция на Тодор Живков.100-годишнината от чието рождение пък бе подобаващо отбелязана на 7-ми септември – горе-долу на същото място.

Пак някъде там, в края на март, някак скандално се спомина варненският предприемач „Мишо- Бирата“. Инвестирал не само в БГ-баскетбола, но и в просперитета на плевенската бирена марка „Леденика“. Трупът му бе открит в правешки хотел, собственост на един от любимците на народа (а може би и на премиера), представителят на руския енергиен монополист на горивата у нас „ЛУКойл“ – Валентин Златев.

За разлика от покойния „Мишо – Бирата“ обаче, „Мирчо- Циганина“, участвал не само в градежа на сараите на ДПС в Бояна и обвиняем за изпразването на Държавния резерв, а без съмнение добре запознат и с появата на спа-двореца „Орфей“ в Девин (свързван със споменатия вече минен бос Николай Вълканов) – си е съвсем жив и здрав.

Някогашният началник на Вълканов – Илия Павлов, не е. Той, както и групировката му, са мъртви – вече са извън играта. Но явно не и уважаваният г-н Вълканов. А дали той и г-н Захариев(сложил междувременно ръка и на Оловно-цинковия комбинат в Кърджали), се чуват – поне чат-пат, за да обсъдят – евентуално заедно, възможностите за спасяването на транжирания бивш миньорски ас, конгломерат от мините в Родопа – „Горубсо“ – е загадка.

Във всеки случай „безпощадно ясното“ е едно – с успешната, или безуспешната си част от „Приватизация 99“,

 

 

„Горубсо“ вече не изхранва родопчани. Тютюнът – също

 

 

След влизането ни в ЕС, големите печалби от отглеждането му явно са обречени.

Вариантът „злато“ от крумовградската местност „Ада тепе“ пък се оказа повече от проблематичен. Вече шеста година – от 2005-та насам, срещу проекта яростно се бори една непримирима група от многобройното войнство неправителствени еко-организации у нас, отхвърляща безапелационно каквито и да било компромисни решения. Със същия хъс тя атакува напоследък и наченките за проучване на евентуални златни залежи край близкия до столицата градец – Брезник. Защо го прави?

Въпросът е с повече от повишена трудност. Най-малкото защото се оказа, че чистите помисли на природозащитниците – както в цял свят, така и в България, могат да бъдат „нечисто“ експлоатирани. И, което е много по-зле -девалвирани. Излишно е да коментираме в тъй наречения „глобален мащаб“ – драмата с „Озоновата дупка“. Има ли я, няма ли я – учените сега спорят, а междувременно милиардерът Дюпон си увеличи имането покрай тоталната подмяна в цял свят на лошите с уж „добрите“ фреони. Безсмислено е да анализираме и материалните мотиви, както на някои водещи български медии, извадили на светло долното бельо на част от местните ни природозащитници, така и на истинските инициатори на ответния удар, предприет срещу тях от засегнати авторитетни банкови бизнесмени. Замесени – по не най-достойния начин в еко-драмата „Банско“, а и на „други места“.

Всичко това обаче в никакъв случай не означава, че „Грийн пийс“ няма смисъл. Напротив – тъй наречените „обществени еколози“ вършат огромна работа – ако честно се борят за каузата си. Не рекетират – държат под око и контрол

 

 

мераците за лесни, но „отровни“ печалби

 

 

И така трябва да бъде.

Колкото до златните залежи край Ада тепе и Брезник, нарочени да „духат супата“, и в двата случая, са канадци – фирми, нямащи нищо общо по между си, изключая общата им държавна принадлежност и фактът, че са „външни“ субекти за „вътрешните“ хора в България. И още нещо различно – кандидатът за разработката на залежите край Крумовград – „Болкън Минерал Майнинг“, дъщерно поделение на листваното на борсата в Торонто публично дружество „Дънди Прешъс Майнинг“, е с натрупани значително повече „черни точки“ в сравнение със сънародника им кандидат-инвеститор за Брезник. За разлика от „Дънди“, той тепърва ще кръстосва шпаги с неформалните ни еколози, с евентуално подкрепящите ги формални политици, и ще учи „фешън“ уроците за правене на бизнес в България. Дори и да бъде определен за инвеститор от клас А.

„Голем праз“ – му викат на това у нас. И правилно – поне за всички ония – тоест за твърде висок процент от българите, които по времето на чествания на 7-ми септември покоен 100-годишен ръководител на държавата, си получаваха регулярно заплатите. Без значение дали са били на щат в печеливши, или губещи соц. предприятия. Съвсем друга тема е как те бяха приватизирани след „нежната“ ни Десетоноемврийска революция. Важното е, че остана жестокото разочарование в наивното очакване и нагласа, че новите им собственици, както и по „татово време“ – ще плащат залудо, без да печелят. Е – оказа се, че „нема“ такъв филм. Самаряни още по-малко, а „сиренето стана с пари“.

По-голямата беда обаче се оказаха кухите уверения на продавачите на държавната соц.собственост – в частност на покойния вече промишлен министър Александър Божков (спечелил си – основателно, или не прозвището „Мистър 10 процента“) от първия кабинет „Костов“, че нечитави купувачи, лесно и по естествен пазарен път ще се подменят и придобитата им собственост – оздравявана.

За съжаление изключително малко от тия „магии“ се получиха. Към днешна дата в късметлийската група се оказа тъкмо добивната ни индустрия – базирана в региона на Златица, Пирдоп, Панагюрище. И търгуваща на световните борси с мед, цинк, сребро, злато. Концентрати, или метали от чист вид, от руди с високо съдържание на вредни съставки – арсен, сяра и подобни.

Няма смисъл да питаме когото и да било дали по управлението на чествания на 7-ми септември 100-годишник Тодор Живков, някой еко-любител, или какъвто и да е соц.активист, би посмял да „шукне“ срещу изграждането – камо ли срещу функционирането на споменатите предприятия, тровили десетилетия не само района, а и цяла Тракия.

Номерът, след „нежната“ пазарна революция, бе как да се чистя „оборите“. Кой да ги купи, какво да се прави с тях – да се затварят, или напротив. Или пък да им се източат наличностите. Мътен процес – с участието на преходни премиери и министри, с нароили се свободни и смели природозащитници и синдикалисти. Какво се получи в крайна сметка – всички знаем. Разборът след „мача“ не ни върши работа днес.

В тая тъмна вода „оттече“ и създаденото през 1993 г. в Челопеч смесено полудържавно българо-ирландско дружество за експлоатация на тамошната мина, която 1999 г. бе приватизирана. През 2003 г. канадската компания „Дънди Прешъс Металс“, чрез оторизираната „Дойче Банк“, предприема проучване на обявената междувременно в несъстоятелност ирландска компания „Наван Майнинг“ – мажоритарен собственик на закъсалата българска мина „Челопеч“, разработваща най-голямото златно находище в Европа. Паралелно с това канадците проучват и аналогичните залежи в района на родопския Крумовград – в споменатата вече местност „Ада тепе“. Последващите събития – както за Челопеч, така и за Крумовград, са известни и затова досадни за преразказване (цялата история виж тук –

Висши магистрати осъдиха на смърт инвестиция от 200 млн. щ. долара 

Родопският „Клондайк“ – Канадска борба 2).

  

Само за „протокола“ ще отбележим една малка, но съществена подробност. Стъпвайки на българския пазар през 2003 г., за правилна ориентация в тогавашната бизнес среда у нас, канадците от „Дънди“ се възползват от услугите на престижна местна адвокатска кантора. Завоювала прилично име сред кандидат-инвеститорите в България, доказателство за което е и включването й в директорския борд на „Кремиковци“ – точно когато собственикът Валентин Захариев подготвя препродажбата на комбината на индийския „раджа“ Прамод Митал. Дали по препоръка на юридическата кантора, или по нечия друга, но „Дънди“ влиза в контакт и с популярният по ония времена в журналистическата гилдия Дончо Иванов – шеф на финансираната от Илия Павлов информационна агенция „Балкан“, фалирала скоропостижно след убийството му в началото на март 2003 година.

Контактите между Дончо и канадците обаче твърде бързо са „финализирани“ – още преди да са „стартизирани“ реалните бизнес-участия на компанията в БГ-минната индустрия.

 

 

Причината за кратката любов и за бързия развод

 

 

от „Дънди“ не коментират.

Във всеки случай, когато през 2006 г. фирмата практически поема активите, пасивите и управлението на златната мина „Челопеч“, закупена от тях от банкрутиралата ирландска „Наван“ – г-н Иванов регистрира в Софийския градски съд неправителственото си гражданско сдружение „Хармония“. Вероятно, по абсолютно чисто съвпадение, то се явява и основен боец срещу всички бизнес-начинания на „Дънди Прешъс Металс“ в България – било в Челопеч или край Ада Тепе. През изминалите години непрекъснато разширяващата се и плодотворна дейност на нестопанското сдружение на г-н Иванов заслужава уважение. „Хармония“ разкрива свои поделения в Лесичево, Стрелча, в Челопеч и в Крумовград. Става съдружник (4.54%) в новосъздаденото формирование „Обединени сдружения за граждански цели“, включва се в състава на неправителствените организации „Сдружение Коалиция за устойчиво развитие“ и „Сдружение МИГ-Крумовград – Агенция за устойчиво развитие“. В ръководството на тази агенция партньор на Дончо Иванов е адашът му Дончо Йорданов, който бидейки и член на борда на хасковската фирма „Беттран“ (производство на готови бетонови смеси) привлича за обществената кауза мажоритарният й собственик – Петър Хаджиев. Бизнесмен с добри позиции в строителния бранш в страната, член на управата на хасковския „Съюз за устойчиво развитие“ и бивш шеф на директорския борд на „Свободна безмитна зона – Свиленград“.  

Приобщаването на „Хармония“ към гражданските протести в Крумовград срещу проектите на канадската компания е напълно обяснимо и закономерно, но някак странно закъсняло – едноименната устойчива агенция се появява на бял свят едва през 2008 година. А битката на тамошните хора срещу златодобива започва значително по-рано – през май 2005 година е основано сдружението „Живот за Крумовград“. През август същата година в града е проведено и първото обществено обсъждане на доклада за оценка на въздействието на околната среда – така наречения ДОВОС. И гражданското формирование печели важна победа – инвеститорите се отказват от приложението на цианидната технология при бъдещия добив, направени са и други съществени корекции в проекта. Всъщност от тогава, до началото на тази година, около него се отбелязва сравнително затишие. Във вътрешно-организационния живот на „Живот за Крумовград“ липсват високи точки на кипене. Задаващото се обаче ново обществено обсъждане на нов ДОВОС и особено гласуваното от правителството решение за предоставяне на концесия за добив на злато на „Дънди“ в района на Ада тепе, рязко променят почти идиличната успана обстановка. Междувременно основателят на сдружението, уважаваният от съгражданите си Михаил Василев, е починал. А в резултат на

 

 

внезапно повишено гражданско самосъзнание

 

 

в родния край все по-често и по-задълго почва да се завръща пребиваващата от дълги години в столицата Мария Дамянова-Трифонова, която на практика взема в свои ръце юздите на „Живот за Крумовград“. На връх 1 април 2011 г., но без никакъв майтап, тя започва да списва и издава вестник „Вестител“. Разпространението му е абсолютно безплатно, въпреки че реклами в него няма, и темата на всички страници е ударно само една – канадците вън от Източните Родопи!

Госпожа Дамянова има опит, макар и не точно в подобен тип пропагандни издания. В София, заедно с приятелката си Снежана Стойчева тя дава старт на набралия по-късно скорост, без тяхно участие, първи безплатен седмичник у нас – в. „Фактор“. Впоследствие и двете работят в рекламните отдели на столични телевизии, в рекламата на финансовия седмичник „Кеш“, подпирани там от неговия съиздател – нарочваният за олигарх Николай Банев. И двете съжителстват с поети с китари – Стойчева с шуменеца Асен Масларски, Дамянова – с харманлиеца Гриша Трифонов. „Бардове“ от времето на социалистическите фестивали на ангажираната песен от сорта на благоевградския „Ален мак“, към които особени сантименти храни явно и до днес родителката на споменатия бизнесмен Банев – Мария Банева, някогашен номенклатурен културтрегер на хасковския ОК на БКП.

Сега (според електронния фирмен регистър „Дакси“) Гриша Трифонов, който като едноличен търговец е собственик на харманлийската рекламна фирма „Рондо – ГТ“ и на 25% от хасковското дружество за търговия на дребно на открити щандове „Справочник-13 – Грудев и съдружие“, е управител на издателството на СБП „Български писател“ и на фондация „Академия южна пролет“ – Хасково.

Мария Дамянова-Трифонова също не е подминала изкушението „едноличен търговец“. От 1991-ва се води притежател на рекламната „Рондо – МД“, регистрирана в Харманли, а от февруари 2007 г. е едноличен собственик на регистрираното в София „Профил Нюз“ ЕООД (издателска, рекламна и продуцентска дейност, търговия с недвижими имоти). Тъкмо от името на това софийско дружество се списва и споменатият вече крумовградски безплатен „Вестител“, който се отпечатва в столицата („Нюзпринт“ ЕООД) и после пътува до родопските си читатели. Колкото до софийският офис, избран от г-жа Дамянова за медийната й фирма „Профил Нюз“, той е повече от професионално перфектен – на пъпа на столицата, в сградата на информационната агенция „София прес“. Място, освен всичко друго, удобно за връзка и с още един работен адрес на Мария Дамянова – бул. „Дондуков“ 59. Там е централата на застрахователната компания „Алианц-България“, където през февруари 2009 г. г-жа Дамянова е декларирала, че извършва и дейността си „застрахователен агент“.

На фона на тая успешна, просперираща кариера в първия град на държавата – и на Мария Дамянова, и на Гриша Трифонов, възникват поне два въпроса. Първо, от какъв зор си развалят „рахата“ и така дълбоко се загрижват за екологията на родния си край в задната част на българската география? И второ, по-важно – оценен ли е по достойнство самоотверженият им жест от всички тамошни жители? За съжаление – не. Ето например какви диалози могат да бъдат открити из форумите на електронните родопски медии:

 

„- Не е необходимо ББМ (бел. ред. – канадското поделение на „Дънди“,“Болкън Минерал Майнинг“) да обръща чак такова внимание на това сдружение, което е от 1 жена, 1/2 поет и 1 Бургуджан и ще разберете защо, когато няма проблем се появи „Живот за Крумовград“. Мария Дамянова е на ясла при Бургуджана.

– И какъв е тоя „Бургуджан“, за който се говори толкова много? Какъв е там в Крумовград?

– Този, който не плаща данъци, заплати и осигуровки. Къде е държавата?

– Бургуджана се страхува да не му избягат робите, които работят на минимални заплати при него. После няма да си намери нови роби, ако ББМ почне да работи, ще фалират всички фирми, които държат хората на минимална заплата в региона.“

 

Да внесем малко повече яснота по тази явно чисто местна злободневна тема. Оказва се, че

 

 

„Бургуджана“ е прякорът на 51-годишният крумовградски бизнесмен Димитър Георгиев Димитров

 

 

чиито зложелатели, освен всичко друго, злорадо очакват името му да цъфне и в поредния официален списък на агентите на ДС. Засега обаче то съвсем делово и благонадеждно фигурира само във фирмените регистри. Респектиращият брой дружества, свързани с него, са с регистрация основно на два престижни адреса в София – на пл. „България“ №1 (в административната сграда на НДК, ет.17) и в кв. „Лозенец“, на бул. „Джеймс Баучер“ (в свързвания навремето със силовите групировки хотел „Орбита“, ет.4). Г-н Димитров е едноличен собственик на „Ада голд“ ЕООД (рег.2009 г. – вътрешна и външна търговия) и на „Клант“ ЕООД – Крумовград (рег. 2001 г. – производство на конфекционирани текстилни изделия, без облекло), което пък държи 49.91% от приватизираната по линията на боновото раздържавяване крумовградска обувна фабрика „Хан Крум“ АД. Отделно от това Димитър Димитров притежава 20% от „Стати пропъртис“ ООД – София (рег. 2006 г. – проучване на пазари и изследване на общественото мнение) и по 50 % от „Барел“ ООД – София (рег.1997 г. – търговия с промишлени стоки), „Дителойл“ ООД – София (рег. 1996 г. – търговия с промишлени стоки) и „Дител“ АД – София (рег. 1993 г. – търговско посредничество). Според обява в Държавен вестник от 4 януари 1994 г., в директорския борд на последното дружество – „Дител“ АД (с адресна регистрация в столичния хотел „Орбита“), участват трима души – Димитър Димитров, Тенчо Христозов Тенев и небеизвестният генерал от т. нар. кръг „Монтерей“ Любен Стоянов Гоцев. А ето какво пише на 27 юни 2007 г. за г-н Тенев в сайта си „Хроники“ разследващата журналистка Люба Манолова (твърденията й потвърждава, и доста любопитно“обогатява“, на 24 януари 2008 г. и Красимир Райдовски в интервю за „Фрог нюз“):

„Бащата на убития вчера Филип Найденов – Исмет Шабан Фатик, идва в България през 70-те години на миналия век. У нас Шабан се свързва със структурите на ДС и работи с тях до 1989 г. Името на стария Исмет Шабан Фатик се свързва с това на една от най-мощните структури, опериращи в съдружие с местни и транснационални групировки – „Източноевропейска петролна компания“ (ИЕПК). Един от основните съдружници там е Тенчо Христов Тенев-Свинаря, който е залавян за контрабанда за незаконно производство на цигари. Смята се, че Свинаря е сред много близките бизнес партньори на Иван Тодоров-Доктора, чийто мерцедес е взривен посред бял ден на бул. „Цариградско шосе“. Доктора започва бизнеса си благодарение на семейство Фатик. По оперативни данни, през 1993 г. той работи за Фатик-син в безмитната зона в Свиленград. Служители от НСБОП твърдят, че малкият Фатик е свързан с хора от почти всички бивши силови групировки. Според публикации в медиите Фатик е имал общ бизнес и с Поли Пантев, който бе убит на 9 март 2001 г. заради 600 килограма откраднат кокаин. Според регистъра на фирмите Фатик е бил в съдружие с бившите собственици на силовата застрахователна компания СИК. Всички тези данни не дават основание на правоохранителните и правораздавателните органи да се започне официална проверка на дейността на Фатик, докато той все още е жив, което говори за две възможности: или от НСБОП не са били убедени в това, че Фатик работи на ръба на закони, или, че Фатик е имал други контакти със специалните служби, които са им позволявали да работят по по-голям брой групировки. Така, между два огъня, животът на Фатик е непрекъснато застрашен…“

Г-н Димитров е бил изпълнителен директор на обявената в несъстоятелност „Източно-европейска петролна компания“ (адрес хотел „Орбита“), търгувала с твърди, течни и газообразни продукти, а в момента се води за управител на молдовската компания „Аском“ АД (рег. 2007 г. – добив на суров нефт и природен газ) и на румънската „Самотино резиденс“ ЕООД (рег. 2007 г. – търговия с недвижими имоти).  

Толкоз за Димитър Димитров, нарицаем от съгражданите си неизвестно защо „Бургуджана“. Твърденията, че той финансира атаките срещу канадците и стои зад новото активизиране на сдружението „Живот за Крумовград“, Мария Дамянова определя като долнопробни и тенденциозни инсинуации. Пред „ФорумЪт“ тя бе категорична – слабо познава бизнесменът Димитров, рядко се засичали в родния й град и абсолютно сама е финансирала, с личните си средства, неевтиното начинание – издаването на безплатния „Вестител“. И по тази причина е успяла да пусне в обръщение едва пет броя. Със същата категоричност тя заявява, че златото под Ада тепе изобщо не трябва да се вади от никой, дори и от държавата. Канадците трябва да си ходят, алтернативен кандидат за тяхното място няма, сдружението не се използвало за подобни нечисти цели.

  

 

Доверие всекиму, вересия – никому

 

 

гласи апокрифната българска мъдрост. Само последващите събития ще могат да докажат верни или неверни са уверенията на г-жа Дамянова и кой за какво се бори в действителност. Включително и истинската причина, поради която изведнъж и евродепутатът Слави Бинев стана страстен борец за чистотата на природата и също взе на мушка канадската компания. Къде беше г-н Бинев преди почти 15 години, когато драмата с арсена, с отровните табани край Челопеч, Буново, Пирдоп, Панагюрище постави наистина на карта живота и поминъка на цялото това население там? Ами, беше зает със софийските мутренски кървави битки, като тая край „Декстрим“, после с чалга бизнеса си в столичния интелектуален клуб №1 – БИАД, мереше мускули и си разменяше шамари с убития впоследствие силов бос Георги Илиев. И изобщо, ама изобщо не се сети да вдигне глас срещу методичното бетониране на Черноморието (в която „операция“ се вписа и застреляният Илиев), Рила и Пирин, срещу унищожението на Странджа и лонгоза на Камчия, или пък в защита на Иракли.

Сега, вече в качеството си на политик, г-н Слави Бинев е дълбоко загрижен за жителите на Челопеч и Крумовград и „искрено и лично“ се бори да ги освободи от канадския гнет Чудесно. Какво обаче им предлага в замяна? В цялата община Крумовград, с постоянно живеещо население от около 25 000 души, има само пет фабрики – две обувни и три текстилни, които осигуряват хляб на не повече от общо 600 човека. Заплати се плащат на малки порции и то, когато на чорбаджията му скефне. Единствената фирма, редовно и ритмично плащаща на работниците си прилични за региона заплати – от около 300-400 лв. на месец, е текстилната „Сутекс“, в която са извадили късмет да се уредят едва 150-200 души. В цялата община регистрираните производители на тютюн са 3 370, а регистрираните зеленчукопроизводители – цифром и словом 44. И само трима! са регистрираните, занимаващи се официално с алтернативно земеделие – двама билкари и един шипкар. Това е картинката. Нека печеният бизнесмен г-н Бинев, запознат с паричните шоу-потоци от култови чалга-обекти от сорта БИАД, да събере цифрите: 600, плюс 3370, плюс 44, плюс 3, да ги умножи да речем по 3 (айде и по 4, родопчани са плодовите като него), и да извади полученото от 25 000. И ще му светне под шапката как, с какво и кой изхранва домакинствата в тоя иначе хубав, ама гладен край. И да има предвид депутатът от Брюксел, че цените на всички видове хранителни стоки в Крумовградско изобщо не се отличават от тези в София, а за супер доход се смятат 300-400 кинта на месец. Така че, щом няма да е злато – какво друго да е, уважаеми г-н Бинев? Никой не се заблуждава – никога и никъде по света, включително и по тракийско време, когато е съществувал древният златен рудник на Ада тепе, няма, не е имало и не може да има 100-процентно щадене на природата при добива на каквито и да е било природни ресурси. Риск съществува дори да си биеш водна сонда в двора. Ако уцелиш кофти момент на започнал разлом, баш под имота ти, на тевтонични плочи – може да се окажеш инициатор на фатално земетресение. Без да си в Япония. Затова, айде стига с тоя цирк. Свалете картите на масата. Крайно време е отговорно да се каже – бори ли се някой и кой, да измести канадците, или тях просто ги рекетират като Плевнелиев? Трети вариант няма, сори. За сумата не питаме.

 

 

 

 

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.