Loading...
Не е нищо ново това, че в родните железници цари пълен хаос. Заради започналия ремонт Централна гара е недостъпна и нищо неподозиращите хора са принудени да заобикалят, за да се доберат до пероните. А там не се знае кой влак кога пристига и кога заминава. Докато чакам влака на перона, който вече е натрупал закъснение от 20 минути, трима служители ми описват хаоса в БДЖ. Една от тях изважда от плика табели за вагоните в очакване на пристигащия влак. Оказват се направени от подлистници от стари календари.
Гледам шокиран и я питам: Е добре де, вагони нямате, сега и табелите ли не ви стигат? „Да“-, казва тя „изчезват някъде и сега ги правим от хартия“.
В същото време чувам от радиостанцията глас: „По моя сметка влак еди кой си ще закъснее с 45 минути най-малко.“ Друг глас потвърждава чутото. Оказва се, че машината предназначена за него пътувала с влака от Петрич и той щял да дойде със закъснение, както и повечето влакове тази вечер. „Като дойде вечер не знам какво става, всичко се обърква – казва едната.“ Чувам пак по радиостанцията информация за някакъв влак, който не се знае от кой коловоз ще тръгне, и ще има ли закъснение, или не. И констатирам, че нещата в БДЖ-то хич не са добре, щом като вече и влакове – фантоми има. Начевам за проблема с вагоните и това, че пътниците недоволстват, че няма достатъчно места. Другата служителка се ядосва. Казва: „Как може така? Бойко само за магистрали дава, а за железниците нищо? Нали и това е транспорт. По една машина и един вагон да купим, пак е нещо, да имаме с какво да подменим старите. А то нищо. То новата техника от миналата година се счупи, а какво остава за старите вагони от 60-те. Нека да дава само за магистрали, да се пребиват там.“ И ето че влакът най-накрая дойде. Взимам пратката и тръгвам да излизам от гарата пак през обиколния маршрут. На гарата чувам предупреждение към пристигащите: „Умоляваме ви да използвате страничните изходи откъм „Била“-та, поради ремонт подлезът е затворен. Аз бих казал без това да звучи като антиреклама: „Умолявам ви да не използвате услугите на БДЖ!“ Навън вече е тъмно. Оказва се, че няма светофари и трябва да пресичаме сред свистящите автомобили. Чуват се клаксони и негодуващи пътници. След рисковано пресичане се добираме до отсрещната страна. Поглеждам назад и виждам, че гарата тъне в мрак. Светлина няма от никъде. БДЖ сякаш е попаднала в тунел без изход, без светлина, и няма кой да я издърпа, защото без локомотив и машинист не става.
