Случи ми се нещо небивало. Преди две години синът ми получи от фирмата към полагаемо се работно облекло и чифт цели зимни обувки с грайфери и дълги връзки. В луксозна кутия и дори с пакетче дезодорираща сол. Тъй като имаше няколко чифта и е почитател на маратонките ги хариза на мен. Миналата зима не ги подносих и останаха в гардероба. Завчера заваля и понатрупа сняг и реших да ги сефтосам. Обух ги и отидох пеш до вилата, отстояща на около 2 км. в покрайнините на града. По пътя, вървейки в разтапящия се сняг, усетих, че краката ми се подмокрят. Повдигнах крак и погледнах едната подметка и видях, че се е разлепила до едната четвърт. Същото и с другата. Докато стигна до вилата, изцяло се разлепиха, до степен, че зашляпах почти бос в кишата. Добре, че там имам над 20 годишни стари, цели обувки, войнишки „кубинки“, които нося зиме постоянно и са съвсем здрави и непромокаеми. С жена ми се шегуваме, че нямат скъсване, както специфична част от женската физика. С тях се прибрах.
Отворих гардероба, в който оставих празната кутия. Надписа и бе APEX SUPLIES LIMITED Art 4316 UK 8. Каквото и да значи това. Никакви данни за произход. И с бележка за 6 месечна гаранция, която отдавна бе изтекла, при престоя в гардероба. Макар и неприятно сюрпризиран, не бях изненадан. В мазата отлежава електрически верижен трион „Бляк енд Декер“, за който липсва малък чарк за закрепване на шината на веригата, а също и прободен трион, на който не може да се фиксира ножчето, поради счупен държател. Тези дребни дефекти и липсващи резервни части правят машинките негодни за ползване. Държа ги с надеждата да намеря нашенски „баш-майстор“, който да пригоди нещо, за да проработят. Допускам, че като мен са хиляди, ако не и милиони потребители. Но защо се получава така?
Явно, това е един от отровните плодове на „пазарната“ икономика. Има една теза, че целта на конкуриращия се пазарен модел е да създаде „възможно най-много блага, на възможно най-ниска цена“. Това твърдение съдържа схващането за мотивацията, която оправдава пазарната конкуренция, основавайки се на предположението, че в резултат от нея имаме производство на по-висококачествени стоки. Ако аз реша сам да си направя пейка в двора, ще искам да я направя от възможно най-добрите и най-трайни материали, нали? С идеята да остане здрава и възможно най-дълго да се ползва. За какво ми е да правя нещо некачествено, знаейки че ще се наложи да го направя отново някой ден и с това да изразходвам още материали, енергия и средства?
Това изглежда много рационално в един нормален свят, но когато сме в пазарния свят, това е не само абсолютно ирационално, а дори и не съществува като вариант. Технически е невъзможно да бъде произведен „най-добър“ артикул от компания, която е в конкурентна среда и която съответно цели да бъде достъпна за потребителите. Буквално всичко, създадено и предназначено за продажба в глобалната икономика, изостава по качество още в мига, в който е произведено, защото е математически невъзможно да се направят най-напредналите, най-ефективните и стратегически устойчиви продукти. Това се дължи на факта, че пазарната система изисква „ценова ефективност“ – или нуждата да се намаляват разходите във всяка фаза на производството.
Като се започне от цената на труда, мине се през цената на материалите и опаковката, и т.н. Тази конкурентна стратегия, разбира се, има за цел обществото да купува твоите продукти, а не тези на конкурентния производител, който прави абсолютно същото, та и той да произведе продукти – конкурентноспособни и достъпни. Това неизменно разхитително следствие на системата го наричат „присъщо остаряване“. Само че това е само част от по-голям проблем. Основен водещ принцип на пазарната икономика, който няма да намерите в никой учебник, между другото, е следният: „Нищо произведено не може да има по-дълъг живот, отколкото е необходимо, за да остане цикличното потребление непрекъснато“. С други думи, от критично значение е нещата да се развалят, да дават дефект и да губят валидност след определено време. Това се нарича „планирано остаряване“. Планираното остаряване е гръбнакът на основополагащата пазарна стратегия на всяка съществуваща корпорация, която произвежда, независимо каква стока. Въпреки че много малко, разбира се, биха признали открито за такава стратегия. Това, което правят, е да я замаскират с феномена „присъщо остаряване“, който разяснихме, като често пренебрегват, или дори потискат технологичното развитие, което може да създаде по-траен и природосъобразен продукт. Като че ли не е достатъчно прахосничество, че системата не позволява производството на най-трайните и ефективни стоки. Планираното остаряване е откритото признание, че колкото по-дълго някоя стока е в употреба, толкова по-трудно става поддържането на непрекъснатото, цикличното потребление, а оттам и на самата пазарна система. С други думи, трайността на продуктите е всъщност противоположна на икономическия растеж. Поради това съществува пряк стимул за осигуряване на по-кратък живот на всяка произведена стока. И всъщност системата не може да функционира по никакъв друг начин. Един поглед към морето от сметища, което сега се разраства у нас и по света, показва действителността на това изкуствено остаряване. Има милиарди евтино изработени мобилни телефони, телевизори, компютри и други технологични джаджи, всички пълни с ценни, трудни за добиване материали като злато, сребро, мед, сложни сплави, които сега гният на огромни сметища. Обикновено поради дефект, или изхабяване на малки части, които в едно умерено потребяващо общество вероятно биха били поправени или модернизирани, а животът на продукта – удължен.
За съжаление, колкото и практично да звучи това в нашата „пазарна“, действителност, живеейки на ограничена като площ планета, с ограничени ресурси, то е крайно неефективно за пазара. Или извода е че, ефективността, здравината и дълготрайността на продукта са врагове на нашата икономическа система. Също, както продуктите трябва да бъдат непрекъснато произвеждани отново и отново, без значение от влиянието им върху околната среда, така и сферата на услугите работи по същия начин. Истината е, че не съществува финансова изгода от разрешаването на проблемите, свързани с качеството на продукта. Това би елиминирало безброй работни места и приходи от милиарди за ненаситния капитал.
За това, повече от лицемерно е наличието на национална комисия за защита на потребителите, та и цяла еврокомисия, начело с еврокомисар. Тя просто няма как да ограничи цунамито от евтини и некачествени стоки, заливащо света, произвеждани в азиатски и други страни от третия свят, където корпорациите изнесоха производството им. И всичко това в името на печалбите им, пренебрегвайки всички рискове от изчерпване на природните ресурси и увреждане на околната среда.