Въпросът с банковия съюз и Еврозоната е много прост и е чисто политически

Европейците казват: „Във вашите институции е пълно с лекета и олигофрени, влизайте първо в банковия съюз, където ние като прецедент в историята на ЕС ще взимаме решения за вас без вие да имате право на глас, пък за Еврозоната ще мислим после“. Тук има два аспекта. Първият е дали да изтърпим това унижение, за да имаме шанс за еврото, което в краткосрочен и средносрочен план ще ни е от полза, тъй като много от негативите ги изконсумирахме вече, а позитивите още не сме ги взели.

Вторият е дали ние наистина сме лекета и олигофрени в сравнение с брюкселци, т.е. дали ще търпим обективно унижение или сами ще се признаем за к*рви? Лично според мен, няма никаква обективна статистика, която да докаже, че европейският банков надзор е по-добър от българския през последните 20 години. Европейският (и американският) банков надзор изтърва ипотечната криза от 2008 г., която стопи цялостната банкова система на развития свят и създаде най-тежката рецесия за последните 100 години. След това вече цяло десетилетие същият надзор не показа никаква визия как ефективно да извади европейската банкова система от блатото, освен печатайки пари, докато печатниците прегреят. А за това печатане индиректно платиха и държавите извън еврото, вкл. България. Ако надзорът и управлението на ЕЦБ бяха толкова добри, защо днес някои италиански банки не просто не са излезли от дупката, а все още копаят надолу? Защо европейските банки са 2 пъти по-слабо капитализирани от българските? По-„независима“ ли е ЕЦБ от БНБ, когато Брюксел заповядва на Драги да печата пари дори без да се крие? На фона на този тотален провал на европейския банков надзор, България през 2008-2009 г. бе от малкото страни в целия развит свят, чиято банкова система премина през кризата без дори една банка да се разклати. Да, КТБ фалира, но КТБ фалира, заради това, че беше подложена на медийна атака, а не заради масови фалити на нейни кредитополучатели.

Така че, Бойко Борисов е с право ядосан и раздразнен. На него от Брюксел му се предлага кофти политическа сделка без гаранция, че другата страна ще изпълни обещанието си и то след като същата друга страна вече наруши доста други обещания (по обективните критерии). Тук някъде е границата между умелата дипломация на международно ниво и безпрекословното сваляне на гащите, границата между хлъзгавия политик и к*рвата. Първият поне го уважават в края на играта като спечели, а к*рвите не ги уважават до смъртта им. Къде точно е тази граница – аз не знам, защото съм икономист, а не дипломат 🙂