Спомням си като за пръв път се сблъсках с думата промоция – стори ми се една такава грозна, неугледна, простовата дори. Чудех се като ще използват чуждици, защо не присвоят така популярната Оферта или просто да си оставят ясното българско намалени цени или пък може би изгодно ценово предложение? Макар, че това последното и аз признавам – малко дългичко и тромаво иде.
Та така, наблизо до дома ми има два супермаркета. Първоначално беше един, но преди два месеца за гърба му, буквално се лепна още един. За радост на клиентите и за ужас на околните малки бакалийки, които една по една започнаха да затварят кепенци. Дори любимите ми магазинери не издържаха и завъртяха ключа на любимото ми минимаркетче. Едно, че ми беше досами подноса, дет се вика по чехли и по гащи си пазарувах, друго че си е различно като влезеш да те поздравят по име, да ти кажат кое е хубаво, кое не, да ти подарят бонбонче, защото си любим клиент. А бе въобще да се почувстваш неанонимен. Но… се ла ви… затвориха. Викам си – не го приемай толкова навътре, Бенро, я виж – цели два супера на разположение имаш. Супермаркети кат слънце и кой от кой с по-голяма промоция. Единият от вторник – до понеделник, другият от четвъртък – до сряда. С кеф да пазаруваш и пари да пестиш – така им пише в брошурите. Миналата седмица, в четвъртък, точно тръгвам на работа и ми бутат една брошурка. Попрегледах я по-късно и ко да видя – баш моите промоции в нея – свински котлети на нищо цена, ягоди за левче и малко, любимите ми шоколади с цял лешник – три за два и като черешката на мелбата – най-любимият на семейството ни сладолед с горски плодове на половин цена. Зарадвах се – ей сега напълнИх хладилника на примоция! Тръгнах си по-рано от работа, изтеглих една прилична сума и нахълтах във въпросния супермаркет с най-голямата възможна количка. Да ама не, не би. Няма котлети, няма сладолед, за шоколад да не говорим – една дама стискаше последния намерен и с умилителен глас молеше служителка в магазина да й намери още два.
– Няма ,бе госпожо, няма… не разбирате ли, още сутринта свършихА. Утре.
Дали има нужда да ви казвам, че от ягодите и табелка не беше останала.
Не , не се отчаях. НЕ съм такава. Казвам си – и петък е ден, дори пазарен. В петък обаче нещата се повториха – няма ягоди, няма котлети, няма сладолед. В събота си навих часовника за 6, твърдо решена да бъда най-първа сред първите. В 6 и 15 вече бях пред вратите на супермаркета. Аз и уличният пес Кънчо, когото събудих, спъвайки се в него. Но той е добро куче, влезе ми в положението и застана до мен да ми прави компания.
В седем щурмувах… празните промоционални витрини. Купих си хляб, гъби и сок, пък и кой ти яде сладолед с ягоди на този студ. В неделя, понеделник, вторник и сряда поглеждах етикетите на липсващите „изгодни покупки“ с една вяла насмешливост. Какво пък – не е ненормално всичко да се изкупи в първите часове, нали така.
Вчера, отивайки в магазина ме посреща табелка -ПРОМОЦИЯ!!! Печурки за 2 лева килото. Аз си бях купила онзи ден, ама си мисля – защо не… два лева… ще взема да взема още, да има, да не е като да няма. Да не съм капо, дет се вика.
Е, не взех… няма да ви кажа защо… познайте!
За сметка на това обаче си купих сладолед, котлети, ягоди и шоколад с цял лешник. Вярно, не на промоция, нооо какво да се прави – това е рискът на българската промоция.