Loading...
В края на 2019 г. вместо пазарен коментар върху последния месец, според мен е редно да направим един по-общ обзор на икономическите и финансови тенденции, които наблюдавахме през последната година. Такъв обзор е изключително ценен точно в момента, защото през последната година вече много ясно си личи, че икономическият цикъл се обръща. Годините на сравнително висок и стабилен растеж вече са зад нас.
Има твърде много индикации, особено в ключови икономики като Германия, че цикълът се обръща от растеж към рецесия.
Миналата седмица се състояха последните за годината съвещания и на Федералния резерв в САЩ и на Европейската централна банка. И на двете събрания централните банки решиха да не променят лихвените проценти. В Еврозоната лихвата на ЕЦБ остава на рекордно ниското ниво от -0.5%, а в САЩ след три поредни сваляния ФЕД реши да я остави на ниво между 1.5% и 1.75%. И новият президент на ЕЦБ Кристин Лагард и управителят на ФЕД Джером Пауъл изразиха плах оптимизъм относно бъдещите икономически тенденции. Това ще рече – очакват икономическата ситуация в САЩ и Европа да не се влоши през 2020 г., а да се стабилизира и дори леко да се подобри в случая на САЩ.
Уви, това най-вероятно ще се окаже напълно безпочвена фантазия. Нека просто си зададем въпроса – откъде ще дойде този растеж? Индустриалното производство в САЩ е в ясно изразена низходяща траектория през последната година. През септември и октомври то дори спадна, за първи път от 2016 г. насам. Да не говорим за индустриалното производство в Европа. Немската индустрия е в практическа рецесия цяла година, италианската също. Във Франция от последните 12 месеца растеж има в 6. Всичко това от лятото насам започна да се отразява и на индустрията в периферни страни като България.
От трите основни сектора в съвременната икономика – индустрия, услуги и търговия – първият е този, който най-рано дава индикации за настъпваща рецесия. Това е така, защото индустриалният сектор е изключително капиталоинтензивен. В структурата на производството на цялата икономика, индустриалните дейности са сравнително по-отдалечени от потребителите от другите два сектора. Индустрията не предлага завършен продукт, тя разработва ранните и междинни етапи на производство на крайните продукти, които се предлагат в сектора на търговията. Поради тези фактори, ако ще има рецесия, то тя се усеща първо в сектора на индустрията.
Поради това, съдейки по факта, че индустриалното производство навсякъде се влошава, няма как да не бъдем наведени на мисълта, че наближава рецесия. Разбира се, това че наближава не означава на 100%, че ще настъпи. Централните банкери със сигурност правят всичко по силите си да предотвратят това, разхлабвайки осезаемо своята парична политика през последната година. Именно по тези техни опити да я предотвратят си личи, че самите те очакват рецесия. И се боят от нея до такава степен, че Кристин Лагард, новият президент на ЕЦБ, дори започна да критикува страни като Германия и Холандия за сравнително „ниските“ им нива на държавни разходи.
Вече е очевидно, че според ЕЦБ инструментите на паричната политика не са достатъчни, за да стимулират растеж в Еврозоната. Необходими са и по-агресивни фискални мерки, дори това да означава по-големи дефицити отвъд ограничението от 3%. Лагард всъщност експлицитно намекна, че може би е време Еврозоната да преосмисли „стриктните“ си фискални правила, които изискват страните-членки да нямат фискални дефицити по-големи от 3% от БВП и държавен дълг по-висок от 60% от БВП. Разбира се тези изисквания към момента въобще не са „стриктни“ така или иначе – не се спазват от почти никой и никога не са се спазвали.
Това, което виждаме е, че ЕЦБ е изпаднала в (все още тиха) паника и не е сигурна дали ще може сама да предотврати следващата рецесия, колкото и пари да налива в банковата система. А самата банкова система също е в паника. Политиката на отрицателни лихви от страна ЕЦБ означава, че банките буквално губят пари ако държат свръх-резерви, т.е. ако нон-стоп не отпускат все повече и повече заеми. Проблемът е, че през 2019 вече се оказа, че няма накъде да се отпускат повече заеми. Бизнес (или по-скоро кредит) цикълът достигна своя пик и кредитирането нямаше как да се ускори допълнително. В резултат на тази динамика печалбите в сектора започнаха да страдат и притеснени от тази тенденция банките започнаха да обмислят и дори да налагат немислимото. Вместо да дават, те започнаха да взимат лихви от депозитите на своите клиенти.
Това е исторически момент от монументално значение в историята на съвременното банкиране. По принцип основното конкурентно предимство на банкирането с частичен резерв (при което банката може да изплати само част от депозитите на своите клиенти във всеки един момент) е, че то може да предложи печалба под формата на лихва при депозиране на пари в нея. Това контрастира с банкирането с пълен резерв, при което банката може да покрие депозитите на всички свои клиенти на 100% във всеки един момент, което обаче означава, че не може да ги използва за да отпуска заеми. Поради което и при този тип банкиране се начислява комисия за депозит, която клиентът трябва да изплати, ако иска банката да съхранява парите му.
Осъзнавате ли до какъв парадокс сме стигнали? Поради безумната политика на централните банки и вродената нестабилност на съвременната банкова система, сме стигнали до ситуация, в която банкирането хем е с частичен резерв, хем иска от клиентите да плащат такса (т.е. отрицателна лихва) за да депозират парите си. Разбира се, за момента банките в Западна Европа налагат такси само върху големите депозити на големи корпорации, най-вече финансови. Но тенденцията е очевидна. Ако паричната политика продължи в същата посока и не се случи някаква радикална реформа на системата, много скоро всички ще трябва да плащаме такси за депозити. Такси за „съхранението“ на пари, които дори не са там, защото банкирането е с частичен резерв, който в Еврозоната се равнява на едва няколко процента от всички дължими депозити.
Ако пък погледнем какво се случва отвъд океана виждаме, че акциите са рекордно надценени. Финансовите данни на Федералния резерв показват, че съотношението на цената на акциите на американските фирми към цената на активите им е варирало между 1.25 и 1.30 през последната година. За сравнение, исторически средното ниво на този индикатор е между 0.7 и 0.8. Това означава, че в момента акциите на американските компании са изключително надценени. И това не е от скоро – те са на тези нива през последните 3 години.
Едно е ясно. Живеем в безпрецедентни времена по отношение на финансовата история на човешката цивилизация. Идната 2020 година може да е повратна, особено ако отрицателните икономически тенденции, които наблюдаваме през 2019 продължат да се задълбочават. В САЩ ситуацията все още не е чак толкова критична, но в Европа политическите и финансови елити ще са изправени пред изключително тежко решение. И за съжаление изглежда не са готови да направят правилния избор.
Ако ЕЦБ задълбае още повече в политиката на безразборно печатане на пари и притисне правителствата да задълбочат безразборните харчове, Европа най-вероятно ще се превърне във втора Япония. Което ще рече, че Еврозоната и дори целият Европейски съюз ще се обрече на икономическа стагнация. Най-голямата опасност пред ЕС в момента е, че идното десетилетие може да се окаже „изгубено“. Вместо една-две години тежка криза, Европейските елити изглежда предпочитат 10 години бавна, но сигурна, деградация на икономическото здраве на съюза. Мантрата за „стабилността“ придобива изцяло ново, извратено, значение.
