Loading...
Докладът на Международния консорциум на разследващите журналисти (МКРЖ) от вчера е „Глобалните банки се противопоставят на уж решителните опити на САЩ да ограничат прането на пари от олигарси, престъпници и терористи“ обиколи световните медии. Данните, които са залегнали в основата й са по „доклади за съмнителни дейност“. Естествено те не са пълни. Целият списък на тези доклади е около 12 милиона. Избрани са най-фрапантните.
Но пълният списък на „прането на пари“ вероятно не е значително преувеличен. В по-коментарен вариант МКРЖ дава своя оценка на информацията в специална статия на Уил Фитцгибън, старши репортер на Консорциума.
Неговата статия е озаглавена “Непроверени от световните банки, мръсните пари унищожават мечти и живот. От Украйна до САЩ, от Тунис до Туркменистан, глобално разследване на ICIJ подробно описва убийствената човешка цена на изпраните трилиони долари“. Макар съдържанието да е по-скоро атрактивно, то издава предположението, че предполагаемо изпраните пари биха били похарчени от правителствата за споменатите благородни начинания. Това далеч не е сигурно.
Данните са за периода от двадесет години и наистина заслужават внимание.
Много или малко са два трилиона щатски долара?
Тогава, когато сумата се представи в известно сравнение, нещата не изглеждат плачевно.
Бих казал даже, че е учудващо малко пари се перат в световната банкова система: за 20 години изпраната сума над две трилиона щатски долара (щ.д.) може да бъде пресметната по години, това прави средно по 105 млрд щ.д. на година.
За същото време глобалната икономика се разгръща над два и половина пъти от 32.5 в началото до 87.7 трлн. щ.д. през миналата година (Съществен спад има само от 2008 към 2009 г. – от 63.7 трлн до 60.4 трлн щ.д.)
Банките обслужват и маса бедни хора. Затова е важно и следното сравнение.
През 1999 г. 105 трлн щ.д. са доста по-малко от частните прехвърляния на работещи в чужбина до свои близки и роднини в не особено добре развиващи се страни – 115 млрд през 1999 г., 653.3 щ.д. през 2019. Търсенето в страницата на Световната банка на “remittances” дава добра картина на ролята на тези прехвърляния по страни. Спомням си прегледа на ролята на миграцията в българската икономика от 2004 -2005 г. Тогава тези прехвърляния, с макар и малък дял от БВП и чуждестранните инвестиции, бяха равни на над 80% от бюджетните разходи за образование или здравеопазване, или на около 300 хиляди средни годишни заплати.
Друго сравнение: като дял от парите в световната банкова система (спестявания, банкноти, монети и пр., без дълговете за 2018 г.), когато общата им сума е 90.4 трлн щ.д.) става дума за „изпиране“ на 2.3% от глобалната сума на парите в банките.
От същия порядък е сравнението на изпраните пари за периода със средствата на реалния сектор, които глобалната банкова система управлява през 2018 г. (т.е. горната сума без сметките на физически лица). Тази сума е 83.2 трлн. щ.д. Иначе казано: „всичките“ изпрани пари, ако сметките на разследващите журналисти са верни, за двадесет години са 2.5% от работата на банките като посредници в управлението на паричните потоци в реалния сектор.
Къде е драмата?
Драма всъщност няма!
Съмнението не е доказателство за криминално деяние. А определението на прането на пари във всички юрисдикции отчита, че това са средства от криминализирани дейности, които се изпилват за финансиране на незабранени деяния. Банките просто класифицират като подозрителни и докладват определени трансфери.
Проблемът на икономиката на прането на пари е в политиката на централните банки и тяхната зависимост от държавното управление. В резултат на тази политика през 2018 г. глобалният натрупан дълг 325% от глобалния БВП. И вероятно ще нарасне с около 10 трлн щ.д. тази година. В тази ситуация банките се боят да отказват много касови преводи – това винаги ще то направи някой друг, а те не искат да изпаднат в по-лошо положение при такава маса задължения. Не малка част от тях са правителствени.
Проблемът на разкритите и изброените от МКРЖ перачи на пари – в икономиката винаги е важно да се отчитат стимулите – е съвсем друг. Самите журналисти, например тези в Русия (от където цитираните случаи са най-съмнителни за корупция), посочват, че вероятно много съмнения не биха били с произход от забранени дейности. Но много и ще бъдат точно такива. Други подозрения, да речем по повод поведението на DeutscheBank, може да се окажат продукт на по-редовно отчитане на съмнителни сделки. Трети, ще са нарушение на забраната за опосредстване на „пирамидални инвестиционни схеми“, т.е. на инвестиции, които се изплащат предимно от постъпленията от нови инвеститори. Такъв е случаят с HSBC(стойност 80-90 млн щ.д.). Четвърти, ще са плод на тероризъм и войни. Почти сигурно е, че тук попада един държавен глава от Африка на юг от Сахара.
Стимулите за „пране“ имат две измерения, които са чисто микроикономически и фискални, но преминават в морални (и противозаконни), и обратното.
• Данъчното измерение: ако изпраните пари биха били обложени с данък, не е ясно за какво биха били използвани данъците. Най-благовидното използване би било за социални програми от помощи. От древни Вавилон и Рим досега този тип социална политика бива предприеман преди всичко с цел укрепване на властта. Част от парите винаги остава в джоба на хората, които ги раздават. Някои от мушмороците, уличени от Консорциума, са вземали точно такива пари, предназначени за бедните. Това отбелязван пак например журналистите от Русия, където 1/7 от населението живее с доходи под законово определената линия на бедността (от приблизително 150 щ.д. на месец).[*1] Но има и по-неблаговидни и по-близки на ума на политиците начини на употреба на данъчните приходи. Например с повече пари не малко правителства биха опитали да водят война със съседни страни, вътре в техните страни (например може да се предполага, че войната в Либия или Сирия би било в някакъв смисъл по-жестока, ако не бяха прани пари) или пък правителствата поне да решат да се налагат със заплаха за употреба на сила онова, което смятат за правилно. Разбира се, възможно е да има политически междуособици и за правото да грабиш и переш пари.
• Морално измерение: при част от индивидите прали пари става дума за ограбване на свои подчинени или сънародници (ако индивидите са авторитарни властници). Тези изпрани пари са всъщност прани съвести – въпросните деятели или ги е срам, или ги е страх от възмездие и за това си прехвърлят някъде навън. Други перат, защото парите са произведени от някаква криминализирана („черна“) стопанска дейност. (Не е лошо да се помни, че легитимно правителствата и законодателите са онези, които криминализират определени дейности, иначе става дума за търсене и предлагане на определени услуги.) В този случай парите се инвестират с некриминални дейности, вместо да се реинвестират в отраслите, където са произведени. Обратното би дало по-лоша национална и глобална картина.
Причините да се перат пари
Има и пет други причини за относително спокойствие именно по повод предполагаемата от разследващите журналисти сума на изпраните пари. Тя съвпада със и се потвърждава от общоизвестните особености на използването на офшорните зони в икономиката. В тях от прегледа на „Панамските файлове“, за които писах подробно през 2016 г., досега няма нищо ново.
Но прането на пари има и някои различни мотиви. Ето за какво става дума.
1. Изпраната сума – било предполагаемо, било действителна – е доста по-малка от глобалната сума на държавния дълг – 71.3 трлн щ.д. към първата половина на 2019 г. по най-реномирана засега оценка на Института за международни финанси. Положението по отделни страни може да бъде намерено в статистиката на МВФ. Интересно е, че някои от перачите на пари са от ресурсни и не съвсем задлъжнели икономики и често са във властова позиция, която не предвижда скорошни проблеми в грабенето на публични средства, включително по линия на международни договори за заем.
2. Правителствените дългове също са пране на пари, само че от правителствата, най-вече тези на САЩ и Китай (чийто размер на сумите да дълга е най-голям), но и от всички останали. Това е в не-малка степен процедура по прехвърлянето на разходите за собственото си присъствие (включително чрез демократични избори) във властта към бъдещи поколения.
3. Глобалната междуфирмена задлъжнялост (причините често са регулаторни и други интервенции) към банките е 115-120 трлн щ.д. Обслужването на част– вероятно много малка – от тази сума, която също попада под определението „пране“, но подпомага банките-посредници да удържат в ред балансите си, което е в интерес и на дребните спестители.
4. Самото определение на „пране на пари“ в националните и глобалните юрисдикции също вероятно е причина за пране на пари. Една от причините за по-малко инвестиции в икономиката на България е донякъде и идиотското прилагане на европейската директива за противодействие срещу изпирането на пари.
5. Прехвърлянията на пари от регионални (например ЕС) и глобални правителства (например ООН, банките за развитие) към национални правителства също остава следи в джобовете на местните посредници. И те, от неудобство – поради морално осъдимо, пък и (като правило) подлежащо на криминално превземане деяние – също трябва да бъдат изпрани.
Други сравнения също могат да бъдат направени. Не трябва да се забравя, ниският праг на отчетност за съмнителни дейности, също е част от проблема: те, първо, увеличават административните разходи, но, второ и по-важно, затрудняват проследяването на действително криминалния произход на някои пари.
Тук бе важно да се очертае подхода. Както стана дума цялата 20-годишна сума (ако си въобразим, че се намира непокътната в банковите сметки), щом се оказва, че 97.5% от активите на стопански дружества управлявани от банките са приблизително добре проверени за пране, показва едно -системата не е чак толкоз нечестна и безполезна.
Първите, които печелят от неикономическия прочит на отчетите за съмнителни дейности, са разследващите правителствените органи. Те ще настояват, че трябва да увеличат своя състав и финансиране. След това идват политиците, които обещават „да направят нещо“, за да изблъскат конкуренцията при следващи избори. Журналистите, предполага се, могат да помагат на тези две групи печеливши или да направят така, че криминализираните дейния да бъдат по-добре осветени.
[*1]Исторически погледнато, това е средния доход на ден през 1820 г. в Англия.
Оригиналния вариант на текста е публикуван в Икономически живот. Тук той излиза с допълнения и уточнения от автора.
