Loading...
Ей това кресвам, когато онази ми тегли една каруцарско цветиста и след това изпищява – „Ти знаеш ли какъв ми е животът, ма?!“
Ми не, не знам и не ме интересува, но знам какъв ще бъде животът на русото ангелче, което преди секунди хвърли на тротоара. Ще бъде гаден!
И не, защото съм пророчица го знам и не, защото съм някакъв шибан, простете ме за грозната дума, негативист, го знам. А защото разбирам, че това не е нито за пръв, нито за последен път. Виси на ръката ти, която ти дърпаш неистово и пищи. А е само на две, ако изобщо е вече на две, може и по-малко да е. И ти псуваш – него, трамваят, скапания си живот и за разнообразие го подритваш. Не го е срам, не може да върви с твоето темпо, а и трамваят – цели двайсет минути го е нямало. Скапан живот. А онова се дере и за улеснение го мяташ на плочките, но то не спира да се дере, а продължава, още по-пронизително и оглушително. Дясната му ръка по някакво чудо не е извадена от ставата, така го дърпаш, а лявата, лявата вече го боли, защото когато го метна падна на нея. Но няма как да знаеш, защото не те интересува. Интересува те само, че животът е гаден. И смяташ, че и мен – случайната, трябва само това да ме интересува. Твоят мизерабълски живот.
Имам новина обаче – не ме интересува, може би би трябвало, но не ме. Иска ми се да захвърля торбите с покупките, да те хвана за косата и да те метна на тротоара. Нищо, че вероятно ме водиш с около двайсет килограма. Но нали съм цивилизована, не те мятам, а ти тегля някаква чувствена морарлизаторска тирада, в която намесвам срам, любов, жестокост, насилие, родителство и агенцията за закрила на детето. Докато ме псуваш на цялата рода, за която се сетиш. Признавам – някои елементи не подозирах, че съществуват.
Какво ти пука – казва погледът на един от отсрещния тротоар, който бавно си отпива от биричката.
Ами пука ми, защото всичките деца са наши деца и с нашето действие или бездействие носим отговорност.
Не съм съвършена майка. И много добре знам, че така, както може да те ядоса най-милото ти, никой друг не може. Знам също така, майката си казва, че каквото и да прави го прави за добро. Или го прави, защото….
В случая – защото е скапан той, животът, и трамваят е закъснял. След време русото ангелче ще порасне, ще порасне научено, че е нормално, когато животът е скапан, а и не само тогава. Да тръшнеш някого на тротоара, да му теглиш два шута, и не само…
Питате ме – е като й дръпна конско на оная и кво? Кво стана? Ами… нищо.
Вървях и си мислех, че съм я ядосала още повече и вероятно това отново ще рефлектира върху детето, защото освен трамваят, вече съществувам и аз – някаква дето си вре носа в хорските работи и й вдига кръвното още повече. Продължавам да си мисля същото.
