Loading...
Преди около седмица пътувахме в ранната преднощна вечер, аз, съпругът ми и детето, към нашият общ дом, стряхата ни, крепостта ни. Естествено, не шофирах аз. Защото съм е.аси шофьора, според някои представители на моето семейство. А всъщност съм е.ати шофьора, според мене си. Но, както и да е,това е съвсем друга дълга, пространна и болезнена за мен, тема.
Пътуваме си ние, мирно и тихо, в колата звучи музика. Приятно е. Не нарушаваме музикалната тишина по никакъв начин, освен когато аз измърморвам на детето да не заспива щото ей на стигнАхме си. Оше един завой и сме у нас..
Но НЕ би!
От тъмното, от мрака, от дебрите, в които бродят сенките на демоните, от свърталището на изгубените души, от нищото, изскача една палка. След палката-полицай. Маха, ама маха кат за световно. Може и да има медал от световното по махане с палки, не се сетих да се поинтересувам.
Моят набива спирачки. Не се залепвам за предното стъкло по простата причина, че току що сме взели един ляв завой, след като сме чакали приблизително сто часа някаква безумна колона да се изниже и някой да прояви колегиалност и да ни пусне. Явно и полицаят точно това пускане е чакал и маха ли маха на светлината на фаровете.
Слиза любимият, събирайки надлежно наличната автомобилна документация – книжка, талон, технически преглед, застраховка. Аз го проследявам апатично, мърморейки леко, ама наум. Детето обаче се събужда, разсънва, лепва се за задното стъкло и започва да се изявява като кореспондент на радио “Мамомамо”:
– Мамамо мамо, ченгето нещо ръкомаха…
– Мамомамо, тати нещо ръкомаха…
– Мамомамо, гледа му документите…
– Мамомамо, ченгето пак ръкомаха, ама много…
– Мамоооооооооооооооооооооооо…
Е, аман! Налага ми се да проговоря:
– Стига ме мамосва, и седни като хората! Проверяват го баща ти, рутинна проверка, всичко си му е наред. И не се казва ченге, а полицай.
– Да бе да – опровергава ме иронично хлапето – като му е наред защо го пребъркват?
Ай стига бе! Мисля си, че малката използва трик, за да ме накара да се обърна, демек – да й обърна внимание. Не е познала обаче. И седя, кат сфинкс седя.
– Мамомамо, пребърква му джобовете, тати си е вдигнал ръцете и гледа лошо…
– Ти пък как видя, че гледа лошо, като е с гръб към теб? – парирам я аз, обръщайки се, все пак.
– А ти откъде знаеш, че е с гръб към мен – не гледаш ти, а аз – не ми остава длъжна говорителката. Не стига, че е малко ами и нагло, беее.
Ама наистина си е вдигнал ръцете любимият и оня, полицаят така наречен, много нагло и много дълго го обарва. Почва да ми става възмутително. Но гледам да не ми проличи, за да не шашкам дЕтето.
– Не се притеснявай, чоче, сигурно някой, като с нашата кола е извършил престъпление и затова сега претърсват тати – с майчинска нежност я успокоявам. Да види, че няма страшно, просто са взели татко й за престъпник и сега търсят да намерят я наркотик, я оръжие, в краен случай – труп в багажника.
Продължавам да следя сценката, с нарастващ интерес и в очакване да отворят багажника, и като не намерят труп, да преминат към купето, демек – към съдържимото му. Даже инстинктивно си пооправям блузката, че ако вземат и мен да претърсват… няа се излагаме.
Обаче – не! Не преглеждат багажника, а усилено жестикулират.
Първо полицаят, после съпругът ми, после още един полицай, присъединил се междувременно. Все едно съм на спектакъл в „Театър Движение“ – гледам и нищо не разбирам.
Минават така около 15 минути без жестомимичен превод и точно търпението ми почва да се изчерпва и другата в мен ме ръчка по дъ-то да паля колата и да изчезвам, когато бащата на детето ми, с решителна крачка, се връща.
– Ко стана, бе коте? – подемам аз нежно.
……….
– Що те претърсваха? – не толкова нежно.
– Тате бе, онова чен… полицай защо те беше накарал да стоиш с вдигнати ръце, като арестуван? – това па! Да му имам асоциациите… пу пу пу.
– Говорил съм бил по телефона – измучава ядосано котето, татето, мъжът в семейството.
– А? – умно възкликвам аз – И как точно те видя?
– Говорил съм бил по джи ес ема! – интонацията на котето вече е възходяща.
– Е… ми… ти говореше ли? – все така умно, питам аз.
– Ти как мислиш… дали съм говорел??? – котето се е превърнал в разярен тигър междувременно, а аз вече се питам дали жестомимичния разговор все пак не беше по-разбираем.
– Ми не помня, май не – човъркам из паметта си, ама последният ми спомен е как завиваме наляво, аз мърморя на малката да не заспива и пред фаровете ни изниква палка, следвана от полицай. НЕ помня друг, освен аз, да е говорил.
– Не съм, ами! Как да съм, нали си го забравих у нас – все пак решава да осветли ситуацията половинката ми.
– И каза ли му, на ченгето?
– На полицая, мамо – намесва се назидателно детско-пуберско гласче.
– Казах му, разбира се – вече снижава тона милият – даже му предложих, ако иска да ме пребърка и ако го намери – негов е.
– Аууууу – възкликвам аз – той да не… за опит за подкуп…
– И щеше да те арестува – изчуруликва съкровището от задната седалка – нали?
Мъжът ми ме поглежда все едно съм изкукуригала току що, след което мята един поглед -мълния по посока на наследството. То обаче не се изпепелява, а продължава да си вре муцуната между нас.
– Къф подкуп бее, аз НЯМАМ мобилен в мен, НЯМАМ – и за потвърждение,че няма – любимият пуска волана и разгръща якето.
– И кво? – решавам да прибутам историята напред, че нещо зациклихме.
– Кво кво, претърси ме, не намери и вика: Ама те видяхме как говориш! Аз му викам: Е, как точно ме видяхте, като фаровете ви светят в очите? И органът… на реда: ми светеше ти нещо синьо до ухото.
– Ореолът ти ще да е бил, ангелче – проявявам аз чувство за хумор. Ми така де, защо да не се посмеем, нали мен не ме претърсваха…
– Представяш ли си, ако имах телефон в себе си… как щях да докажа, че не съм говорил по него? – вече хванал волана, ме пита този, който Не е говорил по мобилния. Нямам отговор.
Айде де!? Как?
Чудите се вероятно, защо ви разказвам тази тривиална ежедневност. Защото вчера сутринта попаднах на подобен случай в „Здравей България“ по НОВА. Същата случка, ама през деня. На булевард „Черни Връх“. Само, че тяхното не завършило със смях и веселие, а с преспиване в районното. Задържали го шофьора… за 24 часа. И той не знае защо. Знае само, че не е говорил по мобилния точно в този момент. Но не е могъл да го докаже…
