Loading...
Наближава Черешова задушница, когато хиляди хора ще изпълнят гробищните паркове, за да обгрижат гробовете на скъпите си близки и сведат чела пред паметта им. Поради трагично сложили се обстоятелства от години, ежеседмечно в съботния ден сме на гроба на без време напусналия ни по-малък син. Обстановката в гробищния парк ни е до болка позната във всичките си мрачни нюанси, някои породени от новото ни, „демократично“ време.
С ежедневните кражби на цветя от малкото все още обгрижвани гробове, вандалщината с мародерството на всичко що е метал, дори и на грамовете бронз, или месинг от буквите по надгробните плочи. Но не за това ми е думата, макар, че за този позор написах разказа си „Тадж Махал“. Ежегодно нараства броя на изоставените и запустели гробове, от които дебели като въжета стъбла на поветица, къпинаж и бурени обхващат паметниците и с времето ги сриват. Бедата е, че пълзят и към читавите гробове и по пътеките помежду им се препъваме в тях. Затова, последния път, освен мотиката нарамих и пръскачката и напръсках буренака на десетина околни гроба с „раундъп“, за да пресека буйния им растеж. От епизодични срещи с опечалените околовръст знам, че някои живеят в чужбина. Тези от Европа имат възможност, поне веднъж годишно да почетат близките си, а тези от Америка, Канада и Австралия много по-рядко.
Отново сме в период на велико преселение на народите. Емиграцията е доброволно, или насилствено напускане за дълъг период, или завинаги на страната си и заселване в друга. Обикновено причина за това е отрицателна промяна в живота – природна, икономическа и все по-често военна. Социолозите групират факторите за това, вече масово явление като привличащи /изтеглящи/ и принуждаващи /изтласкващи/. И за профан в материята, като мен е видно, че преди четвърт век това непознато тогава за страната ни явление бе истинска екзотика. Защото, оградената ни с кльонове граница и строгия пропускателен режим правеха невъзможно излизането от страната и на най-възторжените любители на пътешествия и отчаяни авантюристи. Младите граничарчета биваха награждавани със седмичен отпуск за отстрелването на подобен ентусиаст. Досущ, както дезертьорите от фронта. А успелите да я преминат, бяха дамгосвани с клеймото „невъзвращенец“ и „изменник на родината“.
С падането на „желязната завеса“ нещата коренно се промениха. Народа се юрна по света, като отвързан от синджир. Но, какво се случи? Да бе война, мор, или катаклизъм? А то ни налегна „демокрацията“ по български. Причинената от обърналите резбата си марксически идеолози икономическа разруха, обхванала страната ни и свързаната с нея перманентна криза и масова безработица за около две десетилетия опустоши и обезлюди страната. Прокуди 2 милиона млади и икономически активни хора в емиграция. Обезлюдяването обхвана и провинцията, като миграцията към столицата и няколкото по-големи града изсмука като прахосмукачка човешкия ресурс от провинцията и в нея останаха почти само хората от третата възраст. Щуращи се по улиците, като напръскани с „Raid“ хлебарки. Оставени на произвола на съдбата и милостта на „социалната“ ни бюрократична държава и на случайни хора.
В момента страната ни е под емиграционен натиск на южната си граница. „500 бежанци са се опитали да преминат границата ни за ден.“ Това съобщава днес пред „Монитор“ депутатът от ГЕРБ Христо Гаджев, като се позовава на статистиката на МВР. Хора с чужда вяра, мироглед, обичаи и цивилизационен натюрел, водени от покровителствани от корумпираната ни бюрокрация каналджии, напират да преминат на заветната страна, от където след време да се присъединят към единоверците и сънародниците си, дебаркирали преди тях в „обетованата земя“ – социалните държави на Европа. Но, вече и там не ги гледат с добро око. За мнозинството европейци те са кукувиците, снасящи яйцата си в чуждото гнездо, където порасналите им рожби биха изтласкали местните от полагаемото им се място, изградено от дедите им. Днес антиемигрантското движение „PEGIDA“ набира сили в целия континент. Тези настроения са и благодатна почва за разпространение на бацила на кафявата чума – неофашизма. И конфликта заплашва да се разгори в пожар. „Шарли-Ебдо“ беше само една от първите искри.
От статистиката на нашите емиграционни служби се оказва, че по-малко от четвърт от т.н „бежанци“ са от размирна Сирия, като останалите по същество са икономически емигранти от Азия и Африка, ползващи страната ни като временен трамплин към бленуваната Европа. Недоволството им от протакането на процедурата за получаване статут на бежанци, както и ниските средства за издръжка, според мизерния ни стандарт пораждат недоволство и спорадични безредици и конфликти с властта и местното население. Въпреки това издръжката им е много по-висока от средната пенсия на десетилетия трудилите се за страната си хорица. Сред недоволстващите местни хора от пограничните райони щъкат журналисти от популистките ни медии и провокационно задават въпроса: Така ли зле бихте се отнесли и с нашите бежанци, прокудени от Македония и Тракия по време на Балканските войни? Що за наглост? Какво общо имат тези чужди нам хора днес, с тогавашните ни еднородни и едноверни братя и сестри, насилствено прокудени от родните си места? Та нали и досега България граничи със самата себе си!
Неволно се налага асоциацията между тези клетници и нашенци като тях, някои от които даже не го съзнават. Водени от призрачния мираж на „златната треска“ по Джек Лондон към отдавна несъществуващия „Клондайк“ в страната на неограничени възможности, или в този на благоденстваща Европа. Именно от естествения човешки стремеж за реализация и личен просперитет се възползва световната плутокрация. В момента политиката на ЕС спрямо съставните си нации прилича досущ на проповядваната в брошурата на Ѝ. В. Сталин – „Марксизма и националния въпрос“. В глобалистката, а по същество интернационалистическа борба за „освобождаване“ и уравняване на националностите, отсъства възприемането и любовта към националния образ. Всъщност това е политика за всеобщо разрушаване на националностите, водеща до тържеството на световния комунизъм, или капитализъм. Тогава в Съветския, а днес в Европейския съюз. Това е антиисторическата абстракция „глобализъм“, измислена за отричане на неповторимата и неизтребима реалност, наречена националност. Под лозунга „Свобода на движението на хора, идеи и капитали“ днешната глобализация иска да заглуши гласа на предишните поколения, да убие чувството ни за минало и принадлежност. А методите за прокарването му са отдавна известни.
Ето какво е казал в парламента още в 1800 г. английския държавник Маколи:
„Ние (британците) никога няма да покорим Индия, ако не пречупим гръбнака на тази нация, а той е нейното духовно и културно наследство. Ако индийците приемат, че всичко чуждестранно и английско е по-добро и по-велико от тяхното собствено, те ще загубят себеуважението си, специфичната си култура и ще станат такива, каквито ги искаме – напълно покорена нация.“
Много по късно Алън Фостър Дълес заявява при учредяването на ЦРУ в началото на 1945 г. като тези негови думи стават доктрина на Студената война, започната две години по късно:
„Ще свърши войната, всичко някак си ще улегне, ще се утаи и уреди. И ние ще хвърлим всички сили, всичкото си злато, цялата си материална сила за измамване и оглупяване на хората! Човешкият мозък, съзнанието са приспособени към промяна. Посявайки в СССР хаос, ние незабелязано ще заменим човешките ценности с фалшиви, в които да вярват. Как? Ние ще намерим наши единомишленици, наши съюзници и помощници в самата Русия. Епизод след епизод ще се разиграва грандиозната по своя мащаб трагедия на гибелта на най-непокорния на Земята народ – руския, на окончателното необратимо угасване на неговото самосъзнание. От литературата и изкуството им ние например постепенно ще изтръгваме тяхната социална същност, ще отчуждим творците, ще им отнемем желанието да се занимават с изобразяване, с изследване на тези процеси, които се извършват в глъбините на народните маси. Литературата, театрите, кината, пресата – всичко ще изобразява и прославя най-низките човешки усещания, чувства и страсти. Ние по всякакъв начин ще поддържаме и издигаме така наречените творци, които ще започнат да насаждат и втълпяват в човешкото съзнание култ към секса, насилието, садизма, предателството – с една дума, всякаква безнравственост. В управлението на държавата ще създадем хаос и безпорядък. Незабелязано, но активно и постоянно ние ще съдействаме за своеволието на чиновниците, рушветчийството, безпринципност и мотаене – всичко, което води до онова, което им скимне да правят. Бюрократизмът и недобросъвестната работа ще бъдат въздигнати до добродетел. Честността, порядъчността и почтеността ще се осмиват и ще станат никому ненужни, ще се превърнат в отживелици от миналото. Простащина и наглостта, лъжата и измамата, пиянството и наркоманията, животинският страх един от друг, и нахалството, безсрамието, предателството, национализмът и враждебността между народите и най-вече враждебността и омразата към руския народ – всичко това ние ловко и незабелязано ще култивираме и всичко това ще разцъфне с кичести цветове. Сега малцина, много малко хора ще се досещат, или даже ще разбират какво става. Но такива хора ние ще поставим в безпомощно положение, ще ги превърнем в посмешище, ще намерим начин да ги оклеветим и да ги обявим за измет на обществото. Ще изтръгваме духовните корени на болшевизма, ще опошляваме, ще унищожаваме корените на народната нравственост. По този начин ще разклащаме поколение след поколение, ще предизвикаме ерозия и ще отстраняваме ленинския фанатизъм. Ние ще се залавяме с хората още от детските и юношеските им години. Главният ни залог ще бъде върху младежта, ще започнем да я разлагаме, развращаваме, да я лишаваме от чест. От младежите ще направим циници, вулгарни хора, простаци, космополити. Ето така ние ще направим. Всичко това ще извършим под девиза: ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ГРАЖДАНСКИТЕ МУ СВОБОДИ“.
Казано е тогава конкретно за СССР, но бе приложено неумолимо и последователно спрямо всички бивши социалистически страни. Резултата е налице. В грубо материалния ни свят продължава да шества марксическия постулат, че битието определя съзнанието. И с желанието да го подобрят, стотици, предимно млади хора ежедневно се насочват към терминалите на летищата, много от тях и без мисъл за завръщане. Сегашното емигрантски поколение, което скъсва всякаква връзка с националното си минало, никога вече няма да изрази духа на нацията и волята и. Защото тази воля и дух са възкресяваща, а не загробваща сила. Крайно време е да се обърнем не само към народа, а и към нацията, т.е. не към количественото, а към качественото, не към повърхността, а към дълбините на народната душа. Нацията е дух, Божи промисъл, който днешния ни народ може да осъществи, или погуби. Трябва да бъдем не само народ, но и българи. България е безкрайно по-ценна и по свещенна, отколкото човешкото население в едно, или друго време, в една или друга „българска“ част по света.
