Мокра Приказка

Обичате ли приказки? Надявам се, че да, защото имам намерение да ви разкажа една. В нея няма принцове и принцеси, нито дракони и магьосници, защото времената, в които са живели те, отдавна са отминали. Все пак частица от онази отдавнашна магия се е запазила и тъкмо за нея ще ви разкажа. За зрънцето доброта, което всеки от нас носи в душата си, макар че понякога забравяме за него, улисани в забързаното си ежедневие. Настанете се удобно, запалете огъня в камината на въображението си и докато пламъчетата весело танцуват и карат съчките да припукват от удоволствие, забравете за миг всички грижи и несгоди и ми позволете да ви отведа на малко пътешествие.   И така, приказката започва…
Имало едно време един момък, който много обичал приключенията и все ги търсел. Не бил богат, нито имотен, но имал приятели, които също като него се чудели как да си направят живота по – интересен. Имал също богато въображение и ентусиазъм в излишък. Едното води до другото и така една вечер момъкът и приятелите му решили да се разходят до морето за два – три дни. Тръгнали те в една тъмна вечер и пътят ги отвел до дивите брегове около Бяла. Красиви били тези брегове и тайнствени.   Хората още не били успяли да убият хубостта и суровия им чар и там все още можело да се види морето без стърчащи по брега паметници на човешката глупост да пречат на погледа да се рее чак до хоризонта. Плажът бил безбрежен и чист и само тук – там по него били накацали пъстри чадъри като цъфнали минзухари сред белия пясък. Малцината, избрали да прекарат почивката си там, били също като нашия момък, хора с вкус към приключенията, ценящи живата природа и изплъзнали се от магията на удобството, в чиито плен бил попаднал почти целият човешки род. На това вълшебно място царели сговор и добронамереност и никой не се оплаквал, че за да си налееш вода, трябва да изминеш километри по топлия пясък до единствената чешмичка, от която църцорела скъпоценната течност. А още по – хубаво било, че на никой не му минавало и през ум да обяви въпросната чешмичка за своя собственост и да се опитва да печели от нея… Хубаво било на нашия момък там. Разхождал се по скалите, плувал в меката прегръдка на морето, събирал камъчета и мидички по брега и с всяко намерено камъче, душата му ставала по – чиста и по – светла. Така минали два дни. На третия ден, тъкмо преди да тръгнат обратно, се извила буря. Небето потъмняло от облаци, морето сякаш се надигало да го стигне, а вятърът карал дърветата да танцуват като самодиви. Завалял дъжд, после град, после пак дъжд и така докато брегът се превърнал в свлачище, а черният път, който водел до там сякаш бил от майонеза. Колите се плъзгали по този майонезен път като деца по водна пързалка, дъждът не спирал, а мракът обгръщал всичко наоколо с тъмната си мантия, но хората не се предавали. Рамо до рамо се борили със стихиите, сред водата, която сякаш била проникнала във вените им, сред бръснещия вятър, който ги карал да се олюляват, сред калта, която сякаш извирала от самата земя и превръщала всяка крачка в подвиг… А момъкът, изпънал жили и мускули, успял с нечовешки усилия да завърже колата си за едно дърво за да не се изтъркаля надолу по сипея. Вързал той железния си кон и се втурнал да чупи клонки и храсти с голи ръце, за да го покрие с тях и да го предпази от едрия като орехи град, който немилостиво се сипел от небето. Не усещал нито ударите на тези ледени стрели по всяко открито местенце на изнуреното си тяло, нито хилядите драскотини и охлузвания по голите си ръце и крака, нито студа, който го прегръщал отвсякъде с ледените си длани… И когато най-накрая свършил, не се строполил изнемощял на подгизналата земна гръд, а се изправил срещу мощта на бурята и надал див, първичен, победоносен вик, идващ от дълбините на душата му, вик на радост и тържество, че е победил себе си и самата природа в тази неравна битка. И се чувствал жив до мозъка на костите си, до връхчетата на вкочанените си пръсти, толкова жив, колкото се е чувствал далечният му прародител, изтръгвайки още туптящото сърце на първия мамут, който е убил, доказвайки на себе си и на цялото племе, че вече е мъж. А бурята вилняла цяла нощ и когато най – сетне свършила, оставила след себе си поражения, каквито всяка уважаваща себе си буря оставя – хаос, повалени дървета, разорана земя, а в нашия случай и повредени автомобили. Всичко било така подгизнало и хлъзгаво, че на нашият момък му се наложило да изчака цели два дни, докато земята изсъхне достатъчно, че да може да подкара горкия си наранен железен кон. Колкото и да се старал да го предпази, все пак имало поражения – пробити картер и резервоар, без да споменаваме дреболии като повредената боя, а непредвиденото забавяне изчерпало до капка и без друго скромните му финанси. А момъкът трябвало да се прибере у дома и трябвало да бърза, защото имал много работа за вършене, а шефът му бил много сърдит, че подчиненият му си е удължил отпуската на своя глава. И тук започва всъщност истинската приказка. Приказката за добрите хора, които помогнали на момъка да стигне здрав и читав до дома си. Защото главният герой в тази приказка не е нашият момък, както бихте си помислили. Нещо повече, главният герой не е само един, главни герои са всички тези добри хора и за тях е и приказката. Същите хора, с които споделил несгодите на бурята му помогнали да стигне до един сервиз в Бяла, където други добри хора му залепили резервоара и картера, доколкото могли за краткото време, с което разполагали, без да му вземат стотинка, защото добротата няма цена и не очаква отплата. Докато го правели, друг добър човек чул историята му и сам предложил помощта си, защото имал сърце, голямо като морето. Освен него,този човек имал частна фирма за пътна помощ и джип, с който теглил колата на момъка от Бяла почти до Нова Загора отново без да му вземе стотинка… Оттам момъкът трябвало да стигне до София сам, а закърпеният набързо картер пускал масло както Хензел и Гретел в една друга приказка пускали трохи. Срам не срам момъкът спрял на една бензиностанция на Петрол и помолил за помощ младежа, който работел там. И отново се оказало, че е попаднал на добър човек, един от многото в тази история. Младежът се трогнал от нещастието на нашия момък и му дал близо два литра масло, като обещал да се обади на следващата бензиностанция от веригата по пътя към София и да предупреди, че изпраща един закъсал събрат, който се нуждае от помощ. И когато момъкът допълзял най – сетне до следващата бензиностанция, там вече го очаквали с приготвеното масло и го прехвърлили към следващата…и към следващата…и така чак до София хората от Петрол бдяли над него и се грижели да стигне до дома си възможно най – безаварийно и гладко, доколкото това било възможно при ситуацията, в която бил попаднал… Пътувал момъкът така цели два дни и две нощи и по целия път добри хора, виждайки изстрадалата кола, която едва лазела в аварийното платно на магистралата, го спирали и предлагали помощта си, забравили собствените си грижи, обзети единствено от искреното желание да подадат ръка на човек в беда. Напълно непознат човек, не го забравяйте. Човек, който не знаел дори имената им и когото никога повече нямало да видят. Предлагали помощта си съвсем безкористно и чисто, отделяли от собствените си финанси във времена, когато те са повече от оскъдни за всички, за да му дадат пари за бензин и за някой сандвич. И така момъкът стигнал благополучно до дома си, изпълнен с необятна благодарност и обич към всеки от тези хора поотделно и към всички заедно, окрилен от добротата, която срещнал в това необикновено пътуване. Той разказа тази история на мен, а аз я разказвам на вас, защото ми се иска по някакъв начин да благодаря на тези хора, макар да не ги познавам. Да благодаря за добрината им, за това, че ги има. И най-вече затова, че възвърнаха вярата ми в доброто. Казват, че за да тържествува злото, е достатъчно добрите хора да не правят нищо. Е, в тази приказка добрите хора правеха нещо и с всяка добра дума и с всяка протегната ръка злото отслабваше, докато накрая стана съвсем мъничко и изгуби силата си. И ако всеки, който прочете всичко това, го разкаже макар и само на още един, може би злото наистина ще бъде победено и поставено там, където му е мястото – в клетка, направена от най-чиста човешка доброта, която не може да бъде унищожена дори и с най-силната магия. Не е вярно, че сме лоши. Не е вярно че сме отрепки и парцали, които мислят само за себе си. Не е вярно, че всеки гледа само собствения си интерес и не му пука за останалите. И доказателството за това е точно тази приказка, защото всичко в нея е истина от начало до край. И докато има дори само един човек като тези, които описах, доброто винаги ще побеждава. И всички приказки, дори и истинските, винаги ще завършват щастливо.