Loading...
Истинският дух на мащабни събития като Евровизия може да се усети не само в залата, но и извън нея. И аз го усетих вечерта преди втория полуфинал, когато бях пратен сред тълпите от фенове. Истински мулти култи вулкан от езици и цветове. След като установих, че публиката няма нужда да бъде напътствана, се превъплътих в далеч по-интересна роля на доброволец-фоторепортер.
Заради наличието на много хора, не всички снимки се получаваха, но когато след това ги разгледах, видях че има и отлични попадения. Най-темпераментни се оказаха шведи и испанци. Словенски фенове без да се притесняват танцуваха голи, а двама норвежци бяха облечени в червено от глава до пети, и изглеждаха като истински лордове.
Предпоследният ден на конкурса се очертаваше да е вълнуващ, защото БНТ представяше детската Евровизия във Виена. Той започна със шеги и закачки, тъй като един от доброволците, както му казвах: Mein blonde Freund, се опитваше цяла сутрин да ме набута Security Checkpoint.
По обяд отидох да подпомогна кетъринга, като този път в огромната трапезария дойдоха изненадващо много деца, някои от които облечени в странни моряшки униформи. Впоследствие разбрах, че те са част от Хора на Виенските момчета, който щеше да участва във финала на конкурса. Тъй като отговарях за чекирането, този път ме сложиха на място откъдето рядко минаваше някой за стола.
Аз обаче бързо си намерих събеседници – красиво момиче от кетъринга и пенсиониран инженер от Египет. И докато момичето, чието име не запомних, бе родом от Словакия и живееше със семейството си от 2.5 години в австрийската столица, Хасан бе напуснал страната си преди 44 години. Момичето ми каза, че работи по малко, защото няма кой да отглежда детето й. Питам Хасан ходи ли си в родината? „Всяка година с жена ми, която е мароканка кръстосваме ту в Египет, ту в Мароко.“ Когато разбира откъде съм, ми казва, че познава едно българско семейство. „Въобще тук живеем всички в мир. Господ е един за всички, и не ние правим лоши неща, а политиците“. убеден е Хасан, и добавя, че там където живее, всички са като едно семейство.
Неусетно идва време за пресконференцията. Аз закъснявам, защото Бени в последния момент ми казва да обиколя и информирам колегите. Правя го с удоволствие. На пресконференцията е представено кратко видео за страната ни, а миналогодишният победител Винченцо изпява част от песента си. Като виждам организацията във Виена, си пожелавам и детската Евровизия да е на подобно ниво, защото това ще донесе престиж на страната ни, и емоция за самите нас и за децата. Докато се срещам с нашата делегация, получавам диск от сърбите, който решавам да запазя за подарък на Наташа, в случай, че я видя отново.
Не можеше и да има друг завършек на всичко, освен такъв, изпълнен с положителни емоции. Денят мина много бързо и шестте часа преди финала в подпомагане на Refreshment отдела минаха неусетно. После в шеги и закачки прекарах останалото време в доброволческия център. Преди да започне шоуто реших да видя началото му в претъпкания пресцентър, да си взема довиждане с Бени и останалите. Там обаче бе толкова вълнуващо, че останах по-дълго от очакваното. Нямаше места за всички. Опитах безуспешно да намеря място на един германски колега. Колегите от ARD бяха насядали по земята.
Попитах един от тях: кой ще спечели? „Швеция, Италия или Русия“, бе отговорът му. А Испания? „Да и тях слагам сред фаворитите.“ Относно Германия сподели, че очаква да са в средата. Прогнозата за Швеция не бе изненада. Тук от самото начало ги слагаха първи или втори.
За Германия обаче не позна, защото останаха последни. Не знам защо, но на мен ми харесаха песните с по-различно и лирично звучене като унгарската, испанската, кипърската и черногорската, както и руската, чието послание е много силно, и кореспондира с мотото на конкурса – Bilding Bridges.
Точно и затова гласувах за нея. Когато обявяваха страните-участнички, пресцентърът заприлича на врящ котел. Журналистите от всички страни развяха националните си флагове. Обстановката беше неописуема. Докато чаках Бени направих няколко впечатляващи снимки. Съвсем неочаквано видях усмихната до уши при мен да идва Наташа. Бях й писал, че съм й приготвил диск за подарък. Обясни ми, че сега идва, и застъпва Security Check Point до среднощ. Нямаше как да остана да я чакам. Мернах я още веднъж преди да напусна залата и пресцентъра, и да се преместя в доброволческия център, където бе не по-малък купон. Всички гледаха само едно – Евровизия, а мен не ме свърташе на едно място. Мислех за Наташа, която в това време отговорно си изпълняваше доброволческата служба, и ми беше тъжно, че скоро всичко щеше да е в историята. Минало, но незабравимо.
Затова, малко след като минаха половината песни, тихичко си тръгнах, без да притеснявам останалите приятели. И сега, докато пиша и разказвам последните си впечатления, ми е адски мъчно, защото за две седмици преживях прекалено много емоции. Още вечерта под влиянието им написах следното в страницата на групата. То казва всичко:
„Скъпи приятели, скъпи доброволци. Утре за съжаление няма да мога да дойда на нашето парти, тъй като вече ще съм на път към дома. Затова сега искам да изкажа голямата си и сърдечна благодарност за вашата подкрепа, за съвместната ни работа, и за всички чудесни и незабравими моменти, които заедно преживяхме през тези две седмици. Извинявам се за дългите мисли, но под влиянието на емоциите пиша това, което усещам. А сега усещам малко тъга, но и щастие. Тъга, защото всяко начало има и край. Щастие, защото намерих нови приятели. И вярвам, че когато мостовете са построени, а хората са създали приятелства по между си, то приятелите независимо къде и кога, отново могат да се срещнат. Вярвам, че ще направите едно прекрасно шоу утре вечер, и ще чакам снимки в групата. Огромни благодарности и всичко най-хубаво!“
Така приключи мисията ми на доброволец на ESC 2015. Кои са следващите? Не зная. София, Стокхолм. Със сигурност обаче ще има още, защото хората в общността на доброволците се събират винаги само с една цел – да градят мостове по между си, и така да останат завинаги заедно…
КРАЙ
