ЗА РИБА С ДЕМОН

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

ЗА РИБА С ДЕМОНПрекрасен есенен ден. Планувал съм риболова от месец. Раницата е приготвена от вечерта. Въдиците са в колата. Ставам. Тихо. Демон спи. Не искам да го будя. Трудно се разделяме. Поглеждам. Демон спи и мърда с мустаци. Излизам. Заключвам. И отвътре някой зверски удря вратата. Драска с нокти. Скимти. Вие на умряло. Става ми жал. Влизам. Демон ме гледа с тъжни сини очи. След малко ще заплаче. После тича в стаята и ми носи верижката. И ме гледа. Кротък. Добър. Само що не е заплакал. Няма как. Ще го правя рибар.

В колата сме. Доброто тъжно куче скача от седалка на седалка. От седелката на главата ми. От главата в скута ми. Обича ме. И аз него. Нищо, че оня ден ми изяде спалното чувалче. А аз го напердаших. После той седи зад волана, аз седя зад него и караме двамата. После той стъпва на волана и вече не знам кой кара. Но стигаме. Спирам до реката и отварям вратата. Демон изскача като светкавица. Заравя нос в земята и тръгва на лов. Аз не съществувам. Първо се плаша дали ще се върне, но се сещам, че имам пържоли в торбата. Ако ще да е на луната, ще ги надуши и върне. Надушва ги даже в затворен хладилник. И го отваря. Отваряше. Оня ден му сложих резе. Вадя въдицата и оловото цопва в дълбокия вир. След оловото във вира цопва и синеок, чернобял демон. Плува щастлив. Може би се мисли за щуката, която явно е побягнала панически. После излиза. Близва ми ръката и се отърсва от водата. Върху сухите ми дрехи. А е студено. Докато щуката се успокои, решавам да запаля огън. Демон помага. Аз нося съчки, той ги крие в гората. Аз вадя вестник за подпалка, той го носи в реката. Накрая, със съвместни усилия огънят гори. Демонът за пръв път вижда огън. Иска да си поиграе с него. Огънят не е на същото мнение. Разбирам го, когато усещам мирис на изгорели косми и чувам вой до небесата. Демон изчезва. Викам. Моля се да се върне. Няма го. Решавам да опека пържолите. Пека. Няма го. Може нещо ужасно да му се е случило. Гора е. До нея път и коли. Няма го. Вадя пържолите. В това време звънчето на въдицата звъни. Щуката се е върнала. По звъненето усещам, че може да е огромна. Тичам към реката. На въдицата се е хванало куче. Не мога да позная каква порода е. Кафявочерно. После въдицата е във вира. А от него излиза хъски. Синеоко. Красиво. Демон. И тича към огъня. Вадя въдицата от вира. Мокър съм до кръста. Тичам да се сгрея до огъня. И да погаля демона. Защото се върна. А там нито Демон, нито пържоли. Само един есенен огън. Викам го. Няма го. Може да го е сгазила някоя кола. Може да го е нападнал някой глиган. Мечка. Вълк… Залагам пак въдицата и тръгвам из гората.

-Демон! Демон! Демон!…

Няма нито демон, нито ангел. След два часа се прибирам към огъня. А демон лежи до тлеещите въглени. До него лежи раничката с хляба, вафлите и сиренцето. Не лежат сиренцето, хляба и вафлите. В раничката не лежат. Лежат в търбуха на демона. Но поне е сит. И ще кротува. Така си мисли и една катеричка. Тича през пътя. След нея тича един демон. И лае. После скимти и драска по кората на една речна ела. С катеричка на върха. После разпалвам огъня и той идва до мен. Мъгливо е. Студено. И се гушва. Сладко синеоко куче. Поопърлено. Коремът ми къркори от глад. Той отваря едното си око и пак заспива. Огънят гори. До него аз и един демон.

После звънчето звъни. Скачам и грабвам въдицата. В другия край я е грабнала щуката. Голяма. Пръчката се извива. Авансът на макарата пищи. Обичам тоя момент. Аз и рибата. Но съм забравил. Има и трети. Разбирам го когато нещо ме удря в гърба, аз падам във вира, а до мен цопва синеоко добро куче.

После седим до огъня. Демонът и аз. Щуката седи в някой подмол с откъсната кука в устата. Аз го гледам. И той гледа мен. Аз мисля, как да го убия безболезнено. Той ме гледа. Със сини щастливи очи. После полага глава на крака ми. После го галя по главата. Обичам тоя звяр. И той мен.

После караме обратно. Двамата. После пишат акт само на мен, защото нямам клетка за куче. Не успявам да им обясня, че возя демон, а не куче. После отварям вратата. Зад нея ни чака котката. Явно е тъгувала. И Демон е тъгувал за нея:

-Бау!
-Мяяяяяяу.

После се гледат с обич. Демон гледа от пода, а тя от горния край на пердето.

А аз съм гладен. В хладилника има ядене. Ама първо трябва да заключа демона. Далеч от котката. И от всякаква храна. За демони. Като например обувки, книги, лаптоп, дрехи и разни други вкусотии.

Айде чао, че съм гладен!

 


 

Книгата ми, КЛЮЧ ЗА ЖИВА ВОДА може да я имате ако звъннете на 0886446795.

 

Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.