Добре дошли в СУ

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

СУ „Св. Климент Охридски”Когато някой кандидат-студент сподели с приятели, че отива да се записва в университет, думите му най-често трябва да се разбират така: „Взимам си суха храна и спален чувал и в следващите няколко дни не ме търсете“. Е, дойде и моят ред да свърша тази работа – приеха ме специалност Психология в СУ „Св. Климент Охридски“. Честно казано, в първия от трите възможни дни за записване ме домързя да отида, затова избрах 27-и юли като дата. Прилежно приготвих дипломата си за средно образование, три снимки и семестриална такса и към 15:45 (часът бе по препоръка на майка ми – според нея докъм 3 щели да минат хората от провинцията и после щяло да е по-спокойно) се запътих към Алма Матер. Снабдих се с документи за записване и лепило от една възрастна дама пред един от входовете и се настаних на една пейка с доброто желание да попълня всички документи, да платя таксата и да успея да се запиша още същия ден. В джоба с документите има студентска книжка, лична студентска карта, именник и 3 броя уверения. Отварям студентската книжка, чета „СУ „Св. Климент Охридски“ “ и под него мярвам празен ред, под който с дребни букви в скоби е указано: „факултет, филиал, колеж, град“. Бре, какво пък значи това? Знам, че съм във Философски факултет, но какви са тия филиали и колежи? Нищо, ще го оставя празно – четох, че лелките в канцеларията щели да ме упътят как да попълня местата, за които не съм сигурна. Я по-добре да пробвам с личната карта, там нещата трябва да са по-ясни. Име, ЕГН, специалност – ОК, тези ги знам. И изведнъж – град, област, държава. Шах! Роден град ли се иска тук, аджеба, или град по местоживеене? Явно ще се наложи да оставя още една дупка. Минавам към именника, където за трети път преписвам данните си. Горда, че ще успея да попълня целия документ без чужда помощ, на предпоследния ред с ужас виждам категоричния въпрос: ‘Какъв език ще изучавате във ВУЗ?………………………’ Че откъде да знам какви езици се предлагат?! Вече изпадам в лек потрес, а от джоба приветливо ме гледат три уверения, че съм студентка – от тези, дето се ползват за издаване на карти с намаление за БДЖ. Кого ще уверявам и в какво, след като още дори не съм записана? Денят продължава да е слънчев, но започва да ръми леко. Затова недоволно прибирам все още непопълнените документи обратно в джоба и започвам нервно да обикалям в кръг, чудейки се какво да правя. Изведнъж пред погледа ми изниква една девойка, с която ходех на курсове по английски преди време. Заговаряме се, тя споделя, че вече е свършила тази работа и услужливо предлага да ми помогне с вписването на информацията. Настаняваме се в кафето и подновявам писането на крак върху клатещата се масичка. Както и да е, криво-ляво успявам да попълня повечето неща, а междувременно е станало 16:45. Работното време, както се досещате, е до 17:00, затова бързо се придвижвам пък Паричен салон на четвъртия етаж на сградата. Пред очите ми изникват маси, по които се въргалят отрязъци от снимки. До тях седят две жени и охраната. Още преди да се ориентирам в обстановката, чувам до себе си ядосан глас: ‘Не мога да я попълня за 5 минути, какво да направя, че й свършва работното време?’ Оказва се младеж, на когото явно ще се наложи да идва и утре. В момента, в който се отчайвам, че няма да успея да мина, охраната ме пита: ‘Вие попълнихте ли си документите?’ Абе доста празни места имам, но я да се пробвам, пък дано стане – минава през главата ми, а на глас почти уверено заявявам: ‘Да!’. ‘Тогава бързо тичайте на седма каса’ – възкликва човекът, а една от жените го поправя: ‘Не на седма, на пета – седма не работи!’ Заставам на касата, пред мен има една девойка. Касиерката обаче бързо я препраща към колежката си с думите: ‘Я ти виж какво иска, че едно момиче дойде да плаща’. Още преди да съм поздравила, почти ми издърпва студентската книжка от ръцете и за по-малко от 30 секунди ме записва и ми издава касова бележка, че съм платила. Дотук-отлично. Часът обаче е 16:50 и вероятността да успея да се запиша днес е по-малка от тази да си оправя стаята в следващите два месеца. Примирявайки се с този факт, звъня на майка ми, за да й споделя какво съм направила досега. ‘В никакъв случай не си тръгвай’ – сепва ме тя – ‘пробвай, защото преди края на работното време можеш да минеш най-бързо!’ Тъй като знам, че е факир относно справянето с всякакви административни проблеми и винаги успява да постигне целта си, решавам да я послушам и отивам до отдел ‘Студенти’ – кабинет, пред който чакат 30-ина младежи с документи и дипломи в ръце. Поне видно опашка няма, пък и не върви да питам като в поликлиника: ‘Извинете, кой е последен за записване?’, затова се облягам на стената и започвам да оглеждам небрежно разговарящите хора. По едно време до ушите ми достига следният кратък диалог:
– Ти кой номер беше?
– 79.
– Е, значи мини напред, аз съм след теб.
В този момент леко ми прищраква, че явно има номера за влизане. Чувала съм от майка ми, че в някои учреждения и банки има специални машини, от които си теглиш номерче, затова тръгвам на оглед из коридора в търсене на нещо подобно. Изведнъж вратата на кабинета се отваря и чувам зад себе си: ‘Има ли някой за Психология и Културология задочно?’ Думата ‘психология’ ми действа като магнит и бързам да се придвижа към гласа, но е твърде късно – той вече е изчезнал заедно с притежателя си в дебрите на кабинета. Така, пропуснала съдбовния момент и без номерче, продължавам унило да се разхождам около чакащите и – о, чудо! – виждам девойка куп листчета в ръка и бадж, която весело говори с двама младежи. Приближавам се до нея и с възможно най-невинен глас казвам: ‘Извинявай, тъй като ми изглеждаш най-ориентирана тук – може ли да ми кажеш каква е процедурата?’ Момичето с усмивка ми подава някаква декларация и пита коя специалност съм. ‘Психология’ – отговарям, а тя добавя: ‘Даже ако я напишеш веднага, можеш да минеш, сега няма никого на твоята опашка’. Това ми се струва леко странно, защото работното време току-що е изтекло, а дълбоко се съмнявам, че секретарките са работохолици, но все пак решавам да я послушам и сядам да попълня декларацията. Тук почти нямам проблем – с изключение на факта, че не съм сигурна какво да пиша като номер на ЛК, защото моята изтече още през април и не съм я подновила. Решавам да попитам момичето и отново се внедрявам в опашката, но в този момент спасението ми влиза в кабинета и остава там. Подпирам се на познатото място до стената и малко преди да получа усещането, че ако стоя още така, ще оставя вдлъбнатина в нея, вратата се отваря и сред чакащите се появява русокоса жена в зелено-синя блуза.
– Има ли някой за Културология и Психология? – прозвучава гласът й за втори път, но този път реагирам достатъчно бързо и вдигам ръка.
– Кой маха там? – казва тя, хората пред мен се поотместват и аз пристъпвам крачка напред.
– За какво сте?
– Психология – отговарям.
Жената ми хвърля поглед, в който се чете едновременно възмущение и недоволство, погледа демонстративно часовника си и изстрелва:
– Като гледам така, моето работно време приключи…
Права е – 17:15 е, но такъв удар не очаквах и в отговор на въпросителната й физиономия тип ‘Ти как смееш дори да си помислиш да ме занимаваш след работно време?!’ успявам да промълвя само едно ‘Ъ-ъ-ъ, добре’.
– Какво ще правим – утре, или…? – продължава обаче тя.
– Ъ-ъ-ъ, както кажете – отронва се тихо от устата ми и ми се иска да изчезна, докато другите чакащи явно се забавляват на ситуацията.
– Имате ли номерче? – явно шоуто щеше да продължи дълго, но тук вече бях по-уверена:
– Не, момичето ми каза, че мога да вляза направо, защото няма чакащи да се записват за Психология.
– Момичето – изпуфтява жената и отваря вратата, явно за да провери дали не я лъжа, а в това време някой от чакащите до мен споделя как се казва въпросната девойка, чието име аз така и не успявам да чуя. След секунда дамата излиза тържествуващо и ми заявява:
– Тя каза, че нищо не знае.
– Добре – повторих, и какво да направя по този повод – щях да добавя, но се въздържах.
– Откога сте тук? – прекъсва мислите ми жената.
– От… ъ-ъ-ъ… половин час.
– Попълнени ли са всички документи?
– Да.
Постоях няколко секунди под изпитателния й поглед и чух снизходителното ‘айде’, придружено с отваряне на вратата. Йес, най-сетне бях стигнала до заветния кабинет!
В него имаше няколко бюра, а на малка масичка до вратата беше седнало споменатото момиче и пишеше нови номерчета. Попитах я за личната карта и тя каза, че няма проблем да внеса данните от вече изтеклата, което и направих на крак, придвижвайки се до работното място на дамата в синьо-зелено. Тя ме информира какъв е факултетният ми номер и докато се опитвах да го запиша на 4-5 места, ме попита как се казвам. Хвърли един поглед на книжката и с отработен глас за секунда реши дилемата ми за едно от празните места, които бях оставила: ‘Тук – ‘Философски факултет’, Цветелина’. Стараейки се да не сбъркам някоя буква, изрецитирах ЕГН-то си. Секунда след това жената забеляза незалепената снимка на именника – оставих я, защото мястото беше малко и щеше да закрие отчасти надписа ‘Философски факултет’.
– Залепете снимката! – прозвуча гласът й.
– Но тя ще закр…
– Няма значение! Адрес?
– Ъ-ъ-ъ, София – започнах и с ужас забелязах, че вече го е написала, а сякаш бях забравила какво следва нататък. След няколко секунди се поокопитих и чинно го изрекох, залепвайки междувременно снимката върху именника. От нейна страна последва неопределен звук, който не можах да разпозная и неуверено попитах:
– Моля?
– Добре, казвам – успокои ме тя, че този път не съм объркала нещо.
Заедно с това започна да търси името ми в някакъв списък, мърморейки, че местата вече били заети.
– Балът ми е 28,86 – опитах се да й бъда полезна, забелязвайки, че хората в списъка са подредени по низходящ бал – ако това ще Ви помогне.
– Да, точно това ще ми помогне – каза, намери ме и ме отметна в листа. След това с отработено движение взе именника и извади дипломата от калъфчето, в което си я бях получила от училище.
– Исках да Ви питам какво трябва да пиша на ‘Записана на…’ – изведнъж се присетих за оставено празно място, но в отговор получих само великодушно махване с ръка – явно щяха да ме приемат и без да съм внесла тази информация. Прибирайки документите ми в някакъв джоб, жената монотонно изговори това, което сигурно бе казала поне на още 50 човека днес:
– Ще Ви дадат студентската книжка на първи октомври; следете в сайта дали започвате на първи, или на четвърти…
– Да, да – само повтарях аз.
– И не закъснявайте – ето, моето работно време свърши и искам да си ходя вече…
– Признателна съм Ви, че ме изчакахте. Приятен ден!
– Довиждане.
След този изпълнен със съдържание разговор се добрах до вратата, благодарих на момичето с баджа, промуших се между все още чакащите колеги по съдба и тръгнах надолу по стълбите… ‘Честито’ – поздравих сама себе си – ‘вече стана студентка. И то само за около час, а другите висят по 3-4 минимум’.

P.S. Дори тази история да е прозвучала забавно, всъщност ме ужаси – наистина ли администрацията навсякъде се има за вся и всё? Валидно ли е това, което ми е споделяла майка ми – че огромна част от тези хора работят на принципа ‘Елате да ви кажем кога да дойдете’? Ако е така – не сме за завиждане!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.