Loading...
Интересно, питал ли се е някой защо е станал родител? Защо е сътворил това малко себеподобно, което в началото обича безмерно, грижи се то да проходи, да проговори и отрасне, а след това постепенно да се отдалечи от него. Само инстинктът за продължение на рода ли ни провокира към създаването на деца, или двете водки преди лягане в много случаи? И защо след като веднъж сме ги създали по една или друга причина, понякога се отказваме от тях, а и те от нас?
Логично е децата ни да са едно подобрено издание на самите нас. По един или друг начин ние инвестираме в тях и те са наши наследници. Би трябвало те да са на първо място в живота и приоритетите ни. Какво се получава обаче?
У дома, на улицата и в училище нашите деца страдат. Те са потърпевши от лошия свят, който са създали възрастните, т.е. ние.
Поради ангажименти, свързани с работата и прехраната на семейството, често родителите виждат децата си само вечер, за час – два. Обикновено тогава са уморени и не могат да окажат нужното внимание на децата. През деня хлапетата са в ръцете на баба, учителката или някой уличен хаймана. Там не получават нужното внимание, разбиране и обич. Все пак най-близки за децата в една съзряваща възраст остават родителите. Когато родителите отсъстват, децата се опитват да запълнят липсата им със сурогати и не винаги успяват да намерят правилното решение. Обикновено бабите живеят с 40 години назад и не разбират за всичко внуците си. Депресирани от ниското заплащане, често пъти учителките изпълняват формално задълженията си. Наркопласьорите, воайорите и педофилите използват ситуацията, за да тласнат децата в мръсните канали на покварата. Така още невръстни, децата получават първите удари от живота, които понякога са направо шокови. И един ден „неочаквано“ родителите разбират, че детето им краде, лъже, пуши или се дрогира. Онемели от изненада, възмутени от този удар под кръста, те се нахвърлят върху най-неподходящия в случая – собственото си дете. И започват да му изтъкват и натякват колко много се трудят те, за да бъде то нахранено, облечено, да разполага с джобни пари и прочие. Като не си дават сметка, че са ощетили малкия си наследник с най-важното – собствената си обич и внимание. Защото за един малчуган безспорните авторитети за всичко в този голям и непознат свят са мама и татко. Несъзнателно прехвърляйки собствените си грешки върху децата, родителите им създават усещане за вина, а това още повече ги отделя едни от други. Така се оказва, че родителите живеят в един свят, паралелен с тоя на децата им, но с много малко точки на допиране. Това поражда безпомощност у родителите и агресия у децата. Страда и едната, и другата страна, като привидно виновни за конфликта няма.
А решение в случая има и то е изключително просто. Не да казваме, а да показваме на децата, че ги обичаме! ВСЕКИ ДЕН да им отделяме време, не за да ги поучаваме, да размахваме пръст и да им четем конско евангелие, а да си поиграем на ТЕХНИТЕ игри, да поговорим за ТЕХНИТЕ проблеми, и да споделим ТЕХНИТЕ чувства. Не да се натрапваме от дъжд на вятър в техния свят, а да го споделяме ежедневно. Да не търсим виновни другаде, а да решим проблемите заедно с децата си. Нито бабата, нито компютъра, нито приятелче от улицата, могат да заместят присъствието на една майка, или баща. Когато го има, разбира се. Когато това присъствие липсва, неволната равносметка един ден чука на вратата ни и се оказваме сами – без деца, без надежда и смисъл на живота занапред. Всичко умалява и се свива като шагренова кожа, и тогава вече не питаме защо сме създали децата си, а защо самите ние сме се пръкнали в тоя шибан свят! В подобна ситуация светът не може да бъде розов.
А защо да не направим живота на децата си и нашия по-светъл, топъл и пълен с усмивки? Та нали в крайна сметка всичко зависи от нас?!
