За много неща, които се случват през последните двадесет години престанах да се учудвам, но редица факти преминаха границата на допустимото, така че непредубеденият човек откровено започва да се пита – кои сме и какво искаме, кого ползва този театър?!! Следя с особен интерес разразилата се буря в българския обществен живот под мотото – „Агентите от българските посолства – вън“, и се питам какви ли специални задачи ще им се възложат на новите им заместници, за да оправдават престоя си там, освен внимателно да събират важна за България информация, за нейния имидж, пазарни сегменти, държавни търгове, терористични акции, антибългарски изяви, икономически показатели, очаквани сътресения и т.н.
Все пак разузнаването в ХХІ век не е стреляне зад ъгъла, а умело събиране на информация, необходима за управлението на държавата, за вземане на правилни, полезни за страната решения. Да, ама не, защото ако съм мислещ човек, а служителите в тези служби трябва да са такива, за нищо на света не бих се изложил на опасността да служа на държава, която е готова да предаде агентурата си по вътрешнополитически причини, популизъм или празноглавие /скудоумие/. Изберете сами! По радиото чух една велика мисъл на един слушател: “Защо й са на държава като България специални служби?” Елементарният отговор би бил – трябват й ако е държава!!
За справка Израел – МОСАД!!! Но някои наши сънародници са напреднали толкова много в демокрацията, че са готови да поверят границите на страната може би на Турция, наркотрафика под наем и т.н. Това, че сме свалили армията до около 30000 души не значи, че сме станали по-демократични, а не обяснява и защо МВР трябва да има състав от 60000 души при над 300 частни охранителни фирми!
Но не за всичко това, вече в голяма степен известно на българския читател, седнах да пиша тези редове, още по-малко да ставам адвокат на служителите на ДС – тъкмо аз, потомствен буржоа, капиталист, кулак и т.н. – всичко от
репертоара на политическата полиция
и в зависимост от интелектуалното ниво на човека отсреща. Не, искам да се постарая да бъда обективен, да отделя сухото от мокрото, да не плюя по тези, които в изпълнение на поетите задължения за запазване на държавната и военна тайна на държавата, ръководена от партия на основание чл.1 от Конституцията на страната, са изпълнявали своята дейност.
Широко разгърналата се масова истерия „Вън агентите от посолствата“ не е от полза нито за България, нито за българския народ. Нека да започна малко по-от далеч. Независимо от картите с черепите, с лагерите, независимо от първото правителство на сините – Филип Димитров 1992 г., правителството на Стефан Софиянски, правителството на Иван Костов или на Симеон Кобургготски – никой не заклейми диктатурата на пролетариата като антинароден, античовешки режим, вдъхновяван и ръководен от една партия и нейните сателити. Тя не беше преследвана от закон и съответно нямаше български „Нюрнбергски процес”, или може би нов Народен съд. Но имаше виновен – една структура на управлението – Държавна сигурност, която сякаш е изникнала от нищото, създала се е сама. И макар военна организация, т.е. почиваща на единоначалието, няма отговорни ръководители, няма създатели на правилата, но има виновни – оперативният състав, този от средния ешелон и всички са виновни или по-правилно – вместо колективна отговорност (такава няма) – колективна безотговорност. В така
създадената мътна вода
се загуби политическата полиция – VІ отдел на КДС, режимните офицери от ІV управление на ДС, тясно работещи с доносниците от партийните организации и техните секретари, кадровиците в предприятията, председателите на кварталните ОФ–ета и т.н.
Да изброявам ли възможните форми на доносничество, възможностите за натиск и пречупване на отделния човек. Но къде са отговорните лица, кой диктуваше правилата, защото е лесно да се отдръпнеш от задълженията си като държава, без да освободиш от декларациите тези, които обявяваш за бивши и настоящи служители на специалните си служби. Държавата ги осветява, но те нямат правото да се защитават, защото са се задължили да не огласяват държавна и военна тайна, независимо, че държавата се е задължила да не ги разкрива! Далеч съм от мисълта, че няма служители от ДС, които следва да бъдат подведени под отговорност за присвояване на средства от целевите фондове на Външното разузнаване, от целевите фондове на Научно-техническото разузнаване, за получени средства за дадена информация на заинтересовани страни и лица и т.н. Но тази отговорност е конкретна, персонална и подсъдна. Къде са виновниците за Възродителния процес, за изтеклата икономическа информация в процеса на приватизацията, къде са героите с особени заслуги „доносничество“, как бяха ликвидирани и присвоени всички задгранични дружества? Колко от бившите ДС-служители бяха замесени в безбройните банкови скандали? Някои станаха и жертви на конкуренцията и борбата за жизнено пространство. Защо трябва да бъдат порицавани бившите служители на КДС, а никой да не обръща внимание на режима, който е създал ДС? Защото ДС във вида, в който се показва е следствие, а не причина. Защото моделът е взет от друга страна със сходен режим. Може ли някой аргументирано да обясни амнистията от януари 1990 г., начина на подбор на
участниците в закуската с президента на Франция
г-н Митеран през 1989г. – и то по време, когато страната беше разкъсвана от принудителните „екскурзии“ и преименуване на българските турци? Може ли някой да даде смислен отговор за начина на подбор на участниците на „кръглата маса”, на участниците в екипа „Ран-Ът” и т.н.? Къде е истината за фонд „1300 години България” и за участниците в тази криминална история?
Едновременно с течащият сега скандал за нашите служители в посолствата, една друга информация, заливаща редица сайтове от „Интернет“, вестници и телевизионни предавания, показва ролята на дипломатическите посолства за САЩ, но спокойно мога да кажа и за всяка друга страна, тъй като информацията, получена по различни пътища е от решаващо значение за управлението на всяка страна. Та нали редица от посланиците на САЩ в София през последните 20 години, а сигурно и преди това, след изтичане на мандатите им заемаха длъжност като заместник ръководители на разузнавателната академия в Гармиш Партенкирхен /ГФР/ – Хю Кенет Хил, Монгомери и др. Та нали в тази академия след 1989 г., по различно време, са били и Димитър Луджев и Бойко Ноев, както и редица офицери от БА и МВР. Предполагам, че те не са се обучавали там в игра на билярд, но по неизвестни за мене причини не са посмели да опишат сложната обстановка на Балканите – нейните исторически корени, проблема с мюсюлманството, с изкуствено създадената след Първата световна война Югославия – девет националности и три религии, проблема „Косово”, „Западните покрайнини” и т.н. Аз самият при посещение в споменатата академия, като почетен гост, се сблъсках с много необясними факти, резултат на слаба осведоменост и произволно тълкуване.
Аз няма да се спирам на състава на комисията по досиетата, на знаменателното излизане на посланическия списък и последвалия провал на каузата „Шенген“. Но след шамара, който Европа ни удари, е задължително открито да се коментират проблемите, като например:
1. Невероятно ниското ниво на оборудване на българската полиция, тук не става въпрос за СРС, за лично оръжие напр. пистолети „Макаров“ достатъчно остарели, за да бъдат заменени напр. с пистолети “Глог“, да не говорим колко патрона се полагат за тримесечие, за мощност на автомобилите /60-90 КС/, за джипове с висока проходимост за граничната полиция, а не за началниците, за хеликоптери, цифрова радиовръзка и още много други технически средства;
2. Никой не е в състояние да обясни как във Виена австрийската полиция залавя 40-50 невръстни деца, /под 13 години, тъй като под тази възраст са съдебно недостъпни/, които крадат, просят и проституират – за съжаление не са само циганчета. Двама души – мъж и жена, не непременно семейство, с българско гражданство, бяха осъдени на 10 години затвор за ползване на деца за такъв вид „услуги”. Не е възможно да се случи такова изнасяне на деца, без съдействието на определени служители, отделно, че не е допустимо българските посолства да наблюдават подобни случки безучастно.
3. Крайно време е да се вземат мерки срещу ширещата се проституция в Западна Европа, като в много от случаите се изнасят факти за принуждаване към прституиране, при това от
българи сутеньори
които на всичко отгоре изпират крупни суми, които се влагат в България в туризма, както и в други видове стопанска дейност – не рядко от офшорни фирми. Вече е станало нарицателно, че българските проститутки в Холандия са от Сливен, в Хамбург – от Плевен и т.н. Факти, които едва ли спомагат за добрия имидж на България и които българските посолства не могат да наблюдават безучастни.
4. Въпросът с циганите не може да се оставя повече без внимание, като смятаме, че ще се уреди някак от само себе си. Тези цигани имат български паспорти, те са родени и израсли в страна, която предпочита да не се занимава с проблема, независимо от криминалните им изяви, от липсата на професионално образование, въобще на каквото и да е образование, въпреки че по Конституция поне основното е задължително. Някой ще каже, че циганите не си плащат сметките за ток, вода и т.н., но и тук важи правилото за лудия и баницата. Вярно, че икономическите проблеми заливат страната, но така те не стават по-малко. След като търсим тези граждани при избори, нека да ги потърсим и след изборите, за да свършат някаква истинска работа. Вероятно посолствата ни в Париж и Брюксел са отново изненадани от случващото се?!!!
Не искам да си представя как би изглеждала България, гледана отстрани, от чужди несведущи очи. „Опаковахме” в някакво позорящо облекло /униформа/ хората, донасяли за някого – просто така, за лично удовлетворение. Но след като не сме имали смелостта да заклеймим реалните виновници, да ги изолираме от обществения живот, е крайно време да сложим точка на въпроса с досиета, картончета и т.н. И съвсем накрая искам да предложа драги сънародници, Народното събрание да приеме закон, който да даде срок от максимум 1 месец, за да бъдат предадени всякакви документи от този характер в Националният архив на съхранение, с право на отваряне за нуждите на историята след 5 години, с изключение на съдебна нужда при съмнения за убийство. Изваждането на документи, след дадения от парламента срок, да се наказва със затвор до три години ефективно. За да се освободим от омръзналата заплаха за разкрития, които не водят до нищо друго освен до подмяната на едни агенти с други.