Въздишка в полунощ

Казваше се Максим. Същински Аполон. Висок и красив… красив като моделите по списанията. С кестенявата си, сресана назад коса и зелените очи спираше погледите на всичко женско по пътя си. Видя го още като влезе в малкия парк, намиращ се на центъра на града. Връщаше се от работа и искаше няколко минути спокойствие, преди да се прибере в къщи, където беше толкова пренаселено и шумно, че… честно казано изобщо не би се прибрала, но нямаше къде другаде да иде. Той беше седнал на облегалката на първата пейка в дясната алея. Пушеше. Момичето зави в лявата алея и седна по същия начин на пейката. Беше началото на декември, имаше сняг по седалката. Извади цигара, запали я с привичен жест с последната клечка кибрит и прибра празната кутийка в джоба на палтото си. Опита се да не гледа към него, но любопитството я дращеше като непослушно коте. Срещнаха погледите си. Тъжни очи от едната страна на алеята, тъжни очи от другата…
После той си тръгна. Същото се случи и на другия ден, а на третия… на третия тя излетя почти на бегом от работа и побърза да заеме мястото си на пейката в парка. Него го нямаше. Изпуши редовната цигара като трескаво следеше минаващите пред входа на парка. Нямаше го.
Извади втора цигара, чакаше го, макар че не чувстваше вече пръстите на ръцете си. В този момент чу откъм гърба си:
– Подранила си днес – момчето седна до нея – аз съм Максим, но приятелите ми викат Майк.
– Дани, Даниела всъщност. – почти не вярваше, че той е на педя от нея. Ухаеше на приятен мъжки парфюм, смесица от аромат на тютюн, лимон… не успя да различи повече съставки – хубаво миришеш.
Той сякаш се смути малко, усмихна се:
– А-а-а, това ли? Майка ми го подари на уволнението… Уволних се преди месец. Бях граничар… – Ясно.
– Какво е ясно?
– Ясно е защо си тъжен. Приятелката ти не те е дочакала, ученическите ти другарчета са се разбягали по университетите, колегите ти са възрастни, мрачни и недружелюбни, а и няма какво да си кажете…
– Ти да не си ясновидка? Позна повечето… Всъщност… всичко позна. – гласът му затихна на края на изречението, пое въздух и вече по-уверено попита – А ти? Защо си тъжна?
– По същите причини и още…
– В казармата ли си била?
Усмихна се. Загаси цигарата и слезе от пейката.
– Нещо такова… Радвам се, че се запознахме.
И си тръгна. А толкова искаше още мъничко да остане до него, но посоката на разговора им никак не й хареса, не искаше дори да си спомня защо е тъжна, макар че… нищо не беше забравила. Не беше готова да говори за това. Особено с непознат. С изключително красив непознат…
– Утре по същото време на същото място, нали?
Гласът му се смееше. Обърна се и видя най-красивата усмивка от последните месеци. Махна му с ръка, а сърцето й затуптя отривисто.
На четвъртия ден пиха кафе, на петия я взе от работа и дълго се разхождаха, правейки партини из новия сняг, говореха за детството, за училище, за работа. Опознаваха се ден подир ден и вече знаеха малките си тайни. Приятели. Вечер в дискотека танцуваха до припадък, после той я изпращаше, качваше се чак до нейния етаж, казваше: „Не е изпращане да те оставя пред входа, искам да знам, че влизаш вкъщи”.
Че е влюбена, Дани разбра още на втората седмица, всъщност… тя усети още когато го видя за пръв път, но се опитваше да убеди себе си, че не е така, че няма как да се влюби толкова бързо след…
Минаха четири месеца. Дойде онази късна вечер. Излезнаха от ресторанта. Той я прегърна както правеше всеки път и я поведе към парка, където се запознаха. Помогна й да се качи с високите си токове на пейката и седна до нея.
– Искам нещо да ти кажа…
Дани изтръпна, нещо в тона му говореше, че това, което той иска да каже, няма да й хареса. Сърцето й се разбумтя. Погледна го, но той беше навел главата си надолу и не я гледаше.
– Ти си прекрасно момиче, най-живото, весело и забавно момиче, което съм срещал досега и… ми е много трудно да го кажа… – преглътна мъчително – Дани… знам какво усещаш, много си красива с чувството си и… знам какво очакваш от мен… но… миличка, аз не мога… разбери ме… не мога… – погледна я. Плачеше. – не мога, опитах, видя че опитах, нали? Знам, че те нараням жестоко, но си мисля, че с всеки изминал ден става все по…
Дъхът й беше спрял. Разбра всяка дума. Скочи от пейката и застана срещу него. В главата й се блъскаха десетки упреци, но сълзите в очите му спряха грохата им.
Протегна ръка и го погали. Сама не разбра жеста си.
– Това е… много правилно – сякаш чуваше чужд глас, не своя – аз… по-добре е да го знам… да… по-добре е така… не да ме съжаляваш… не…
Побягна по алеята.