Около „Подкрепа“ битуват много митове и откровени лъжи. Същото е и около името на Тренчев. Задават се глупави въпроси относно създаването на „Подкрепа“ и хората в него.
Аз не знам какво е правила „Подкрепа“ след преврата, освен някои съмнителни връзки с Луканов, Илия Павлов-Зъбчето, Тадаръков и прочие одиозни политици и „бизнесмени“.
Но мога да осветля периода преди създаването на „Подкрепа“ и действията му до 1990 година.
Името на профсъюза беше взето от една Старозагорска взаимоспомагателна /спомощиствувателна/ организация на интелигенцията още в края на 19 век. Името ми хареса, а имах и няколко разписки, останали още от дядо ми. Идеята ми дойде още през 1979-80 г. Тогава работех в Куклен театър-Стара Загора. Направих опит да обединя младите актьори и работници в театъра. Много бързо някой се е обадил там, където трябва и учредяването беше осуетено.
След това се заредиха възродителни процеси, развод, затвор, привиквания и заплахи и т. н. Така беше до 87-88 г. Когато на 16 януари 1988 г. се учреди независимото движение за правата на човека от стария политзатворник Илия Минев нещата приеха изведнъж друг вид. Неимоверният натиск върху членовете на създаденото дружество ми показа, че ЦК на БКП и ДС не са подготвени за инициативи от долу, които не се допитват до тях. Поради липса на добри анализатори и опит пресолиха манджата и изгониха от страната активистите. Това беше чудесна реклама за организацията и страхотна антиреклама за режима. Но битката за правата на човека не можеше да се превърне общонародна кауза. Правозащитата винаги е била елитарна. Тя е свързана с малобройни, но добре организирани и координирани хора, най-често юристи или религиозни дейци. След като прочетох внимателно конституцията, както и от резултатите от създаването на „Солидарност“ в Полша се насочих към профсъюз. Тласък за това ми даде и един разговор с Петър Бояджиев от Марсилия. Прочетох и тогавашния „Кодекс на труда“, където създаването на самостоятелен профсъюз беше напълно законно и възможно. Комунистическият режим в пристъп на най-обикновена демагогия често допускаше такива текстове в законите, които те никога не използваха, но текстовете бяха факт. Това се отнасяше особено за чл. 33 от КТ по онова време.
Решението да се създаде профсъюз беше взето в дома на пловдивския поет Петър Манолов от трима души. Петър, Тренчев и мен. Насрочи се дата. Осми януари 1989 г. На този ден трябваше да отидем отново в Пловдив, за да го учредим. Събранието се провали поради страх от първоначално съгласилите се. Прибрахме се в Стара Загора и сменихме тактиката. Обадих се на Петър и го помолих да ми изпрати лист с подписите на съгласните. Това бяха сем. Бояджиеви-художници от Пловдив, Николай Маджев-историк от Карлово, , самият Петър Манолов, две момчета от Казанлък и две момчета от Стара Загора. Събрах подписите и седнахме с бащата на Тренчев да приготвим устав, протокол и програма на профсъюза. Той бе предвиден за организация на българската хуманитарна, културна и научно-техническа интелигенция. Зад това бях замислил да направя един мозъчен център, който да предлага инициативи и създаване на всякакви организации, медии и мероприятия. Работниците не бяха достатъчно ориентирани и се нуждаеха от подготовка. Сиреч, това, което в Полша се наричаше КОС-КОР. Цяла нощ, докато Тренчев си гушкаше булката писах и поправях и на сутринта майката на Тренчев сложи плика под дрехите и ги занесе в пощата, където с обратна разписка ги прати в районен съд-Пловдив, тъй като по протокол събранието се беше провело там. Това стана на 11 февруари, а не на 8-ми, както се твърди от Тренчев и хората, които не знаят истината.
Всъщност, сем. Бояджиеви и Тренчев никога не са мислили да се занимават с профсъюзи или политика. Предвид, че активистите на Дружеството бяха изгонени от България, те разчитаха на същото. Самият Тренчев ежегодно подаваше молба за виза най-вече за Франция и всяка година го порязваха. Той затова стана член и на Дружеството.
По тогавашния закон за лицата и семействата, както и по КТ не се нуждаехме от съдебна регистрация, но въпросът бе да бъдат провокирани властите да вземат отношение. Още повече след подписването на Виенския документ през януари 1989 г. Бях убеден, че режимът няма сили да излезе с чест от ситуацията и ще поеме към репресии. Предупредих майка ми да очаква всичко и тръгнах на обиколка из България да създавам групи от интелектуалци. Успях да създам такива групи в София и Велико Търново. Опитах и в Ботевград, където имаше силно присъствие на научно-техническа интелигенция, но там нещата не станаха. Междувременно постоянно ходеха подире ми. Бидейки в София потърсих среща с Желю Желев, за да разбера що за организация е Клубът за гласност и преустройство. Носех със себе си устав и програми на Дружеството и „Подкрепа“ Поисках същото и от Желю, тъй като бях приготвил и писмено предложение за общи инициативи и създаване на обща опозиция. Бях се свързал с всички тогавашни неформални организации. Желев изпрати човека си да донесе техни документи. Оказа се, че те нямат нито устав, нито програма. Просто се събират и си дуднат. Били около 120 човека, от които около 100 членове на БКП, а от тях 20 т. нар. АБПФК /активни борци против фашизма и капитализма/. Казах му, че те са си най-обикновени реформатори на една скапана партия, на което в отговор получих названието „екстеремист“. Неговият човек ми донесе три листа. Единият беше поздравителна телеграма до Михаил Горбачов по повод наближаващия 7 ноември и имаше дата 3 ноември. Вторият документ бе някаква декларация, че са били привиквани на беседа трима техни активисти и това било голям натиск. Третият беше списък на членовете. Както и да е, тръгнах към Подуене, за да хвана автобус за Ботевград. Наближавайки ж.п гарата реших да се изгавря с преследвачите ми. Влязох в гарата, качих се бързо на спрелия влак и изскочих от другата страна затичах се и се скрих в тълпата пътници на автогарата на пл. Пирдоп. Когато дойде време да тръгвам видях, че спират всички автобуси и ги проверяват. Провериха и моя автобус и ме свалиха, като обясниха на пътниците, че съм бил издирван за тежко изнасилване. Обясних на хората, че няма никакво изнасилване, а създавам независим некомунистически профсъюз. Отведоха ме в Дирекция на милицията и започнаха разпит. Аз се държах нахакано и с добри познания по НПК и НК. Дори поисках да ми купят нов билет за Ботевград, понеже по тяхна причина моят билет стана невалиден. Обясних им, че всяко мое неявяване навреме на мястото, където съм тръгнал се следи от радиостанциите „Свободна Европа“, ББС и „Дойче веле“. Много трудно преглътнаха, но бяха принудени да ме пуснат. През всичкото това време Тренчев си лежеше в къщи и чакаше Румяна Узунова да се обади и да проведат разговор. Тогава темата му беше, че пише книга за социалната ентропия на българина. В интерес на истината досега дори заглавието на тази книга не е написано.
С Тренчев се познаваме доста отдавна, още като малко дете. Бяхме съседи и смътно си спомням като беше бебе. По-късно се преместихме в другия край на града, завърших и отидох да следвам, след което отидох в казармата. През това време той отиде да следва и преди това отиде в казармата като трудовак, но от там го изгониха по психиатрични причини, ако не ме лъже паметта. Той никак не е глупав, но освен интелекта на баща си е взел и истерията на майка си. Двамата дълго време не можеха да се понасят точно поради тази причина. Когато стана асистент в Медицинския институт станахме отново съседи и се виждахме по-често. Често купонясвахме, но, общо взето, той не търпеше около себе си силен характер. Често избухваше, но явно го болеше много ако му залепиш шамар или го сриташ. Като асистент вършеше добра работа и студентите го харесваха. Проблемът идваше от преподавателите. Често се дърлеха.
Помня, през 1984 г. се заговорихме и той ми призна, че са го вербували за криминалната. Той е един от двамата, които са ми признали агентурното си минало. Горе-долу тогава се хванахме с него на бас кога ще падне комунизма. Аз им дадох до края на 1989 г. икономически да се сринат и да паднат от власт. Той беше доста по-песимистичен. На този разговор присъстваха и двама негови колеги. Стана така, че моите предвиждания се сбъднаха. Но басът още не е изпълнен.Както и да е.
След като се прибрах от Ботевград на 16 март късно вечерта се позвъни на вратата. Отворих. Някакъв призовкар ми донесе призовка, че ме викат рано сутринта в Окръжното управление на МВР. Отидох сутринта. От там ме грабнаха и ме заведоха в Районния съд, където една дебела съдийка-Теменужка Богданова за пет минути ме осъди на година и половина принудително заселване в Бобов дол. Без право на защита, без свидетели, без право на обжалване. Сложиха ми белезниците и ме помъкнаха по етапен ред през затвора в Пазарджик и софийския та до Бобов дол. Откачена работа. Обявих гладна стачка и заработих като дърводелец. На 31-ия ден не издържаха и ме закараха с една кола до Стара Загора по заповед на Григор Шопов. Бях отслабнал с повече от 30 килограма. Връщайки се в Стара Загора отново подхванах „Подкрепа“. Изгоних примъкналите се членове и отидох в София да обясня на организацията какво да правят и какво-не. Междувременно спечелих делото в окръжния съд-Стара Загора. Точно бях се захранил и на 26 май един женски глас ми поиска среща в центъра на града. Представи се за туркиня. Казах на майка ми ако не се върна до два часа да започне да ме търси. На 500 метра от къщи ме обградиха с три коли и ме натикаха в една от тях. Заведоха ме за малко в РПУ-то и оттам със същата кола отпрашихме към София. След първото село има една малка корийка. Спряха ме там и ме свалиха. Попитаха ме дали искам да ме застрелят. Приготвиха се ако се обърна с гръб към тях или побягна да ме гръмнат. Разбрах ситуацията и не се подадох на страх и паника. Подържаха ме двайсетина минути и отново ме качиха в колата. Вътре бяха трима. Единият, бозов, наричаха го Димо, ме попита дали искам да ме хвърлят в движение от колата като отец Попиелушко в Полша. Посегнах към вратата и казах, че сам мога да скоча, но ще обвинят тях. Скочиха отгоре ми и ме вързаха. Майтап! Закараха ме в ГСУ и ме набутаха в 21 килия. Следобед прибрали Тренчев и Антон Запрянов. След 18 дни вкараха Фори Светулката, Тодор Гагалов и Хасан Бялков. След приключване на следствието ме откараха в Цетралния. Там обявих нова гладна стачка с 23 искания да се спазват законите спрямо мен. На осмия ден ме вкараха в болницата на затвора. Там заварих Тренчев, но етаж по-долу. Оказа се, че той е бил много малко в ГСУ. По-късно разбрах, че всъщност него го вкарват за авторитет и реклама. Но както и да е. Когато на 4 септември ме изхвърлиха от софийския разбрах, че „Подкрепа“ има повече от 1 500 члена. Това означаваше, че моята идея вече не може да се реализира. Затова загубих интерес и реших да търся други способи за създаване на читава опозиция. Отдавна виждах агонията на режима и бързах да организирам нещо. За съжаление времето бе изтекло и само след два месеца комунистите си спретнаха преврат, за да могат да се спасят. Истинска позиция така и не се създаде.Тренчев се обгради с хора, които или бяха конформисти, или откровени ченгета. Започна заигравания с Желев, Луканов, а по-късно и с други „бизнесмени“ и политици от БКП и дирижираната опозиция. Започна издаването на в. „Подкрепа“-седмичник, а по-късно и всекидневник. Понеже вестниците не му вървяха по гайдата, той просто ги закри, като лиши „Подкрепа“ от вътрешен регулатор и място, което да остане като притегателно място за напусналите профсъюза.