2=1

Пропагандното торнадо на предстоящите избори набира все по-голяма скорост. И улиците вече са анимирани от лъскави плакати с образите на уверени в себе си и в правотата на каузите си кандидати за кметски постове. На посланията им няма да се спирам, защото разполагам с набор данни само от София. Фалшиви, смешни, заклинателни и неадекватни – така разчитам визитките на костюмираните субекти с мътни погледи. Накратко: интелектуална оскъдица и апетит за власт.

Гражданството, на което те всячески са готови да помогнат, за да се обърне във все по-осиромашаващо простачество, засега проявява апатия. Но предизборните щабове са нащрек. Във всякаква обстановка финансово обезпечените дезинформационни центрове работят усърдно с убедеността, че щом се подхванат нещата отдалеко, накрая ще им е леко. На избраните, не на измамените електорални единици.

С пехливански привкус вече стартира и борбата за „седящ (най-)отпред,”. Точно това означава в превод от латински „президент”. Да, но според последната българска конституция задължително има двама седящи отпред – президент и министър-председател. Единият е представителна фигура с малко, но важни лостове на власт, а другият седнал отпред наистина има най-много власт в държавата. Според преходната, вече 22-годишна традиция, двамата първоседящи винаги са в опозиция и в позиция „разделяй и владей”. Така ще е и занапред. Политическото хегелианство тържествува – тезата и антитезата са намерени, позиционирани и хвърлени в борба за постигането на синтеза. Те му казват консенсус (аз смятам за по-правилно „съглашателство” с оглед на делата им). Чуждицата „консенсус” едва ли е избрана случайно. Навява на стари демократични традиции с евроатлантическа есенция, населението не се затормозява с философски категории, а и езикът се обновява, нищо че практиката си остава същата. Извинете, отклоних се малко. Но, ако се отклоня още малко, налитам на Маркс, чийто учител е Хегел. Каква обляна в кървища борба между противоположностите и единство между тях. Няма да се отклонявам повече.

Все пак, миналото ме повлече назад. Изглежда защото „Миналото е естественото начало на човека”, както пише един малко четен философ. Не твърдя, че се отнася и за държавата, но има допирна точка. Затова си избирам двама български министър-председатели от 1878г. до 1944г. Първият и предпоследният, тъй като последният – Константин Муравиев, е управлявал само няколко дни преди да бъде свален с преврат.

Онова, което ги свързва, е огромният им интерес към българското минало и неохотата им към властта.

Първият български министър-председател след 1878г. е Тодор Бурмов. Роден в с. Нова Махала, Габровско. Завършил духовна академия в Киев, спонсориран от богати габровски търговци. Активен участник в църковните борби през Възраждането, редактор на цариградските вестници „Български книжици”, „Съветник” и „Време”. Работил и като счетоводител на руската болница в Цариград. „Скрънзавият габровец” управлява Княжество България само шест месеца. Не успял да събере данъците, чиновниците останали без заплати и той се оттеглил от властта. По-късно два пъти (1883г. и 1886г.) е бил министър на финансите. Категорично отхвърля всички следващи предложения за държавни постове. До края на живота си се занимава с проучване на църковните борби и журналистика. Тодор Бурмов е малко известният литературен донор на „Българския Великден” от Тончо Жечев…

Предпоследният министър-председател до 1944г. Богдан Филов влиза неохотно във властта, за да направи услуга на приятеля си Георги Кьосеиванов (министър-председател на България по онова време) . Съзнателно не цитирам дневника на Филов или друг документ, а разказ на негов открит несимпатизант, българския дипломат и журналист, секретар на Георги Кьосеиванов и по-късно негов зет – Стефан Бочев: „Христо Статев беше от по-друга категория – нещо като „политическият куриер” на Кьосеиванов… Той е например този, когото Кьосеиванов праща да иде в „Юнион клуб” да извика „Бончо” –   разбирай проф. д-р Богдан Филов – да го правят министър на просветата. Именно нему е рекъл Филов тогава онези исторически думи, които, ако беше спазил, нямаше да му теглят куршума на 2 февруари 1945г.: „Кажи на началството, че аз от политика не разбирам и за министър на ставам, така че да си избере някого другиго…” (Ст. Бочев, „Автопортретът ми като журналист и дипломат”, С., 2009г.,изд. ФК, стр. 100).

Каквито и сатанински краски да използват днешните хулители на Богдан Филов, редно е поне веднъж да се замислят за огромния му принос в изследването и популяризирането на тракийското наследство и да си зададат въпроса не помогнаха ли косвено предшествениците им за безобразното плагиатстване на трудовете му, донесло не една научна титла. Че няма да оценят решението на Филов да не емигрира в чужбина подобно на много други политици, свързани със стария режим, нито хладнокръвието, с което посреща ареста, тримесечния принудителен престой в СССР и смъртната си присъда, е ясно. Дали защото техните вождове, подпалили Септемврийското въстание през 1923-та, храбро избягаха в тогавашна Югославия или заради неистовата борба за власт на другарите Димитров, Коларов и наследници, не е от особено значение. Най-вероятно, защото истината е многопластова и търсенето й изисква сериозна интелектуална дисциплина и безпристрастност.

За такива сериозни занимания, разбира се, в политическия делник и предизборното българско ежедневие няма място. Сега агитките на отделните части (разбирай партии) се надкрещяват и състезават в разхвалване на кандидатите си, трескаво мобилизират симпатизанти. От своя страна, част от българските граждани, в това число и аз, тръпнат при мисълта, че спечелилите поредното политическото състезание и заели конституционно полагаемото им се първо място, само с няколко майсторски движения, ще изпратят всинца ни и държавата още едно ниво по-надолу.

Има нещо гнило във формулата 2=1 и то се усеща не само у нас, а и в далече по-развитите страни.

Photo: Изгубената България