Loading...
На страницата си във Фейсбук споделих текст на Иван Костов:
„Най-после настойчивите ни опити да накараме българският парламент да осъди Възродителния процес успяха. Днес Народното събрание прие декларацията внесена от СК , с която осъди категорично насилствената асимилация на българските мюсюлмани. Документът обявява прогонването на 400 000 български граждани от турски произход през 1989г. за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим и призовава българското правосъдие и Главния прокурор да възобновят делото срещу виновниците.
Опитът процесът да се покрие с давност, прехвърля вината от конкретните извършители, върху целия български народ.“
Получих следния коментар:
„а сега требе да приемат декларация с която да поискат обезщетение и извинение от турция за 500 г геноцид на Българите „
Питам се какво подтиква хората към това желание да търсят причини за историческите ни неблагополучия и катастрофи като народ извън българската общност и все да искаме от някого извинения, прошки и обезщетения за тях?
Преди да го направим – не е ли по-редно да се замислим защо българчетата стояха 500 годни под турско робство и не е ли причината за този поучителен за всички ни факт най-вече в самите нас – в начина ни на мислене и реагиране на случващото се около и в нас.
Никой не ни е виновен за собствената ни нищета, щом сме го допуснали и търпяли, и поради тази причина не ни дължи нищо.
Нищетата, която ни е обладала днес като народ не е по-различна от средновековната.
За нея от кого да искаме обезщетение и извинение?
