Център дясно, център ляво – терзанията на многострадалния български политик

Уж строителният бранш в България зацикли, а ние се скъсваме от партийно строителство. Таргет групите ни отесняха като клетките на животните в соц зоопарк. Ремонтираме, реновираме, реформираме, строим нови партии, кво да ви разправям… Левите партии трябваше да ги разширим надясно, десните наляво, а всички нови искат да са в „широкия център“. Той широк, широк, ама няма място за всички… Всеки търси на баницата мекото и като червейчета, все гледат към семенцата на ябълката да отидат.

Какво да се прави – избирателите се усетиха, спряха да реагират на цвят, станаха по-умни от испанските бикове, дето скачат само на червено, и сега е мазало… По-рано нещата се случваха Lege Artis. Вдигнеш червеното – значи ще защитаваш бедните, размахаш синьото – значи ще увеличаваш парите на богатите, покажеш им жълтото – значи като слънцето ще огрееш всички…, както знаменцата на плажа. „Да, ама не!“ – ако си спомняте лафа на бай Петко Бочаров – един гол цвят вече работа не върши. Останаха по една шепа твърд електорат, едните измират, а другите бягат в чужбина… И ние, какво да правим, започнахме да обещаваме – днес едно, утре точно обратното – „на маймуни ни обърнаха“.
Наложи се да изкараме многоцветните политики и знамена – като тези на гей парадите, белким всеки си хареса по нещо. Нали си спомняте онази реклама: „Кока кола и уиски за високи и за ниски!“. Червени сме, ама взимаме сини решения, сини сме, ама посягаме към червеното. Бисексуални станахме, майка му стара. Няма вече таргет групи, трябва да копнем всеки заблуден ахмак, защото всичко свършва, останаха сал едни еврофондове. Ляво, дясно, център – майната им, както на православието. Как да угодиш на всички, като има-няма 2-3 процента богати и всичко друго е леш.
И… пак не се получава. Никой вече не ни вярва. Някои казват, че не било редно да купуваме избиратели, хайде де…, пазарна икономика сме холан, всичко се купува и продава вече – хората си продават първата брачна нощ на телевизията, раждането на децата си показват, а разни неудачници моралисти ще ни учат кое било прилично, кое не. БАСТА!!!
И това, с медиите, вече е пълна порнография. Не може повече така. Четиритактовият Франкенщайн (четвъртата власт) – с прегледа на сутрешните вестници, с отразяването на всички събития през деня, с пресконференциите, на когото си пожелае, и с вечерните новини, изкарва всичко на показ. То бива конкуренция, бива, ама и бивол курбан не бива… И да шитнеш някой журналист, той от едната медия прескочи в друга и пак същото…, само дето започва да се пише бунтар, че и нова партия може да реши да изпедепца…, нали сме малко… Изпуснахме контрола, това си е, вече почва да ми причернява от тая прозрачност… Ще се наложи да сменим състава на СЕМ, трябва по-здраво да се пипа…, ама и там не можем да се разберем, чии хора трябва да са…, калпава работа.
Вярно, не си оставяме магарето в калта, туй популизъм, демагогия, лицемерие, манипулации, тинк-танкове – всичко сме задействали, ама няма накъде вече. Пряко силите си всичко възможно правим – и все по-трудно се хваща дикиш. По-рано беше лесно – обещаеш нещо на някого, дадеш друго на друг, нали знаете, камилата се лъже от една фатка сено, но благините свършиха. Разораха ливадите за жито или ги направиха на голф игрища и няма вече сено. Можем само да обещаваме проценти от еврофондовете, и то в бъдеще време, ама и там зор… делиш на много. На кого по-напред да дадеш, пък и ний деца храним… Да не искате да вадим пари от собствения си джоб я…
Казват, че в развитите граждански общества хората гласували с „джоба си“, но в чий джоб да сложим? Едните вече ходят с нови костюми, със зашити джобове и искат само по сметки – в офшорки, а другите със скъсани джобове, като пуснеш парицата по време на избори, веднага изчезва и ти разправят, че нищо не си дал. Няма управия…
Понякога ми идва да взема дървото, ама лошото е, че и с диктатура вече не става. Световната банка и МВФ не дават, губели контрол върху страната и тя се оправяла за няколко години. И после много време минавало, докато я впримчат отново. Пък и армия вече не остана…, от 117500 щика останаха 30000 – ако не и по-малко, без нито една пушка да пукне, а за офицерите хич не ми се говори, офицерска чест ли – грънци, помияри, не може да се разчита и на тях… Те себе си не можаха да оправят, та срещу народа ли ще застанат… Добре, че поне има американски бази, да има откъде да избягаме, ако затворят летищата…
И тези отвънка създават проблеми. По-рано беше ясно, каквото кажат руснаците – това ставаше, нямаше хър-мър, сега – американците казват – добре, ама и други искат да се месят…, и германци, и англичани, и евреи, и кой ли не още… Няма ли най-после да се разберете, Ваши превъзходителства, кой да командва парада, че ще започна да споменавам майка Ви с лошо… На мен ми е все едно чия ръка ще целувам. Един-двама мога да изтърпя, но да ми се редите по пет-шест – в повече ми идвате…
Затова – игра в центъра на терена му е майката, за да може бързо да се извъртиш, накъдето трябва, и после, както казват ксенофобите – бой на негри в тъмна нощ – да става каквото ще. То вече в центъра няма средна класа, ама нейсе, нали знаете, че като паднеш в блатото, трябва да си разпериш максимално ръцете и краката, за да не потънеш бързо. Ще си подаваме топката, докато ни търпят, пък може да измислим нещо ново, по-различно, няма да се оставим да ни дръпнат червения килим изпод краката я. Добре, че е дебел и тежък, пък и ние натежахме, откакто стъпихме на него, и трудно ще ни отместят.