В името на истината

ДА ГЛАСУВАШ ОТ БЕЗСИЛИЕ

Мъртва ли е журналистиката ● Цената: на един глас или на един живот ● Задава се нова вълна на икономическата криза, а хората „избират” малоумници

 

Две седмици отсъствах от къщи и нямах достъп до интернет. Когато се завърнах, заварих лондонския всекидневник „Телеграф” да прокламира над главата си: „Журналистиката е мъртва!”

Английските вестникари се жалват от промените, вследствие от подарената ни от други, далеч по-напреднали цивилизации, „техническа революция”.[1] И преди всичко от телевизиите и интернет. Според тях особено в световната мрежа професионализмът е заменен с графоманията. И като всяко нещо на този свят оценката на островните братя по перо е относително вярна. Тъй като непрофесионализмът отдавна се намърда в… професионалните медии. И си намери уютно местенце под крилото на истинските господари на новините и коментарите – тайния левитски интренационал.[2] Вече близо два века журналистиката бива подчинявана на интереси, които са коренно противоположни на справедливостта.   Вестници, списания, радиа, телевизии, книги, пиеси, филми отдавна не отразяват действително ставащото. От началото на ХХ век журналистиката почти напълно престана да служи на истината.

През 1938 г. тогавашният кореспондент на авторитетния лондонски „Таймс” в Берлин, писателят Дъглас Рийд подава оставка. Защото в дописките си до редакцията предава едни неща от германската столица, а на следващия ден чете във вестника за небивали и напълно различни, „драматични” събития, но… носещи неговия подпис. Британското издание разказва за някакви реки от еврейска кръв, които се леят по улиците около Канцлерството или по “Unter den Linden”[3] През това време крупната част от икономиката на Третия райх, медиите, театрите и т.н. продължават да са в… еврейски ръце.

През октомври 2008 г. изпълнителният директор на тогавашната пловдивска телевизия „Евроком-България”, „последният седесар”, както се самоопределя, бившият „син” депутат и два мандата кмет на Пловдив Иван Чомаков спря воденото от моя скромност всекидневно предаване „Диагноза”, защото изнасяше истини, включително и горната. А срещу истината тайният интернационал, Те, както ги нарича един от посветените, шефът на Украинската компартия Кръстьо Раковски,[4] имат само един аргумент – силата. И макар червеният господар на „последния седесар” и на Иван-Костовия министър Б.Б. да ми направи предложение, на което навярно само един на милион биха устояли, отказах да продам съвестта си.

Ето коя журналистика умря. Честната, търсеща правдата, борещата се за нея на всяка цена. Другата, продажната, служещата за прикриване и оправдание на беззаконията, за отвличане на вниманието, за прокарване на необходимите измами и за забавления е жива и ще покорява все по-големи медийни територии. Казано другояче, ще промива все повече мозъци.

КАЗАНО ЧЕСТНО

Защо започнах с всичко това? Понеже в Европейския съюз като цяло тазгодишните избори приключиха. Обаче по-важните у нас предстоят. И за пореден път, но съвсем масово и безсрамно отчетливо се сблъскваме с гласуването насила. Значителна част от онези 38 на сто,[5] които се водят „изпълнили своя граждански дълг”, зорлем извършиха това „високопатриотично дело”. Сториха го, тъй като животът им зависи от една или друга партия или от новите чорбаджии, които стоят зад „политическите сили”. Тези хора гласуваха, докато ядно тропаха с крака в тъмните стаички. Предстои втора серия на същия пошъл филм.

Споменатите гласоподаватели са армията от чиновници, на която властниците доста недвусмислено намекват, че ако не гласуват за „правилната” политическа сила, ще загубят работата си. По същия начин т. нар. олигарси предупреждават своите работници и служители, че в името на насъщния са длъжни да пуснат точно определена бюлетина (да задраскат задължителния номер в нея). В нощта след евроизборите един от тези „герои”, съветският възпитаник, синът на червен самоковски номенклатурен велможа Христо Ковачки, невъзмутимо попита: „Защо министър-председателят Станишев да има право да използва служебното си положение и да призовава хората да гласуват за БСП, а аз да не мога да призова своите работници да подадат бюлетина за „Лидер”? Когато поех предприятията, тези работници получаваха по 300 лева заплати, а сега те достигнаха 900 лева.”

Ето я циничната логика на другарите, до един, без изключение, излюпили се в гнездото на БКП. Ала от обажданията на анонимни зрители по отворените ефирни телефони на радиата и телевизиите става ясно нещо още по-опасно: страхът се завръща! Нека бъда по-точен: завърнал се е, тук е, явил се е на болшевишката проверка и е сковал огромна част от населението. И то във вида и размерите, които напомнят втората половина на четиридесетте и първата на петдесетте години на миналия век. Това е почти неприкритят ужас от неизбежно следене и разправа с хората от страна на институции – държавни и общински власти, партии, работодатели…! А малцина знаят, че на всички езици синонимът на думата ужас е терор – от древнобългарското „трес” – „треперя (от страх)”. От тази дума произлиза латинското “terrere” – „плаша”, „ужасявам”. По-късно французите го превръщат в “terreur” – „ужас”, „страх”, „ужасявам се”.

Трудно ще успокоите ужасен човек. Едва ли ще го накарате да ви повярва, че не съществува опасност. Повечето уплашени нашенци, без да са чували за истинския Оруелов „Голям брат” (“Big Brother”), са убедени, че някакво всевиждащо око знае всяка тяхна стъпка. И това не е Бог, а друга сила. Но да не навлизаме в метафизиката. Важен е фактът: значителна част от българското общество е втрещена от страх! И това се случва през ХХІ век в държава-членка на Европейския съюз?!

Друг отрязък от това общество е обезверена и пасивна. Което е напълно обяснимо и разбираемо. Трета, в която включвам и себе си, протестира чрез негласуване. И съществува четвърта с два подсектора, която има пристрастия.

ОТ ФАНАТИЗЪМ ИЛИ ЗАРАДИ КЕЛЕПИРА

Тази, последната заслужава известно внимание. Защото според мен, от една страна, тя включва люде, които вярват в нещо. А от друга, конформисти, кариеристи, келепирджии – всякакви опортюнисти, които на всяка цена държат да се въртят като послушни кутрета край някоя политическа трапеза. Белким, ако изпаднат трохи или – дай Боже – кокалче от лъвската вечеря, и те да се пооблажат и заситени да оближат мустаци. Първият сектор включва хора, които отдавна са се отказали да мислят. Прехвърлили са тази най-висша човешка дейност на партийните лидери. Обикновено подобни „електорални единици” се отличават със своя фанатизъм. За тях няма никакво значение кой е създал любимата им „политическа сила” и какви са били нейните вождове в миналото? Вярват им сляпо и са готови да ги следват навсякъде. Предаността им може да бъде отъждествена с тази на т. нар. “groupies” от шейсетте и първата половина на седемдесетте години на ХХ век. Става дума за най-верните почитатели на британските и американските рокгрупи, които нямаха друг живот извън този на фанатичната си привързаност към своите идоли. (Кой знае защо станалата популярна и у нас английска сричка fan – фен, произлиза от fanatic – фанатик.) Христоматиен е примерът с американската acid-rock група “Greatful Dead”. До смъртта на безспорния им лидер Джери Гарсия през 1995 г., тези некороновани „крале” на психаделичния рок биваха следвани от тълпи верни почитатели. Мнозина от запалянковците им още от края на шейсетте се движеха след музикантите като катунари. Влюбваха се и раждаха деца там, на пътя; разделяха се и умираха, но не изневеряваха на своите рок-икони.

Ако се вгледате по-задълбочено в ежегодните болшевишки сборища на Бузлуджа, в земеделските събори край пазарджишкото село Славовица, в завършващите с „естрадни песни” „сини” митинги на агенти на ДС или в Рило-манастирските уж „монархически” сбирки от края на август, няма как да не съзрете изумителното сходство между двете явления. Както за последователите на “Greatful Dead” няма по-велика банда в историята (“The Beatles” и “The Rolling Stones” ряпа да ядат – не са достойни да мият краката на „мъртвешките глави”), така за червените бабички потомственият болшевик Станишев е „най-големият тукашен демократ”, зрелият комунист Костов е „най-върлият антикомунист”, наследниците на оранжевите фашисти са „истински парламентаристи”, а сбърканият мадридчанин е „умен, образован” и отново „ще ни оправи”…

Няма как да стигнете до разума на тези същества. Те не разсъждават, за тях аргументите, доказателствата, логиката и рационалното нямат значение. Просто вярват. Това е вид религия – тяхна, земна, лишена от мистика и чудеса. Защо да ги съдим? Има Бог. Те не вярват в Него и ще си го получат (покрай тях и ние). Преданите на политическите сили не спазват други заповеди освен партийните. За тях Словото Божие е без значение. А още Свети Йоан Кръстител предупредил: „Сторете, прочее, плод достоен за покаяние и не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму; и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън; аз ви кръщавам с вода за покаяние; но Оня, Който иде подире ми, е по-силен от мене; аз не съм достоен да Му понеса обущата; Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън; лопатата Му е в ръката Му, и Той ще очисти гумното Си и ще събере житото Си в житницата, а плявата ще изгори с неугасим огън.”[6] За партийните фанатици другарите Румен Петков, Анастасия Мозер, Мартин Димитров или Станимир Илчев са над Бога! Повтарям: Той да ги съди!

По-интересни са другите, които като осъдените от Исус Христос юдеи, вярват само в келепира.[7] Затова обикновено са партийни многобойци или присъдружници на „състезателите” в този странен вид „спорт”. Като хамелеони са готови да променят своя политически цвят според актуалната „мода”, разбирайте задаващата се на хоризонта полза. Те не се интересуват от това кой какъв е бил някога. За тях идеите нямат никакво значение. Четат партийни програми и то само, ако това се налага за по-сигурното постигане на заветната им цел. Тези създания до такава степен уподобяват своите образци, че неусетно започват да приличат на тях – поне по стила на говорене и по жестовете. А самите им любимци са копия на други подобни.

Сега модните политически ветрове нашепват, че е добре тези мераклии за материален успех да се въртят около Б.Б. Нищо, че само преди месеци техният настоящ любимец без бой призна: „Царят не бих го споменал, защото той си има личен интерес, който си го гледа. И ако някой е предаден, то съм аз и такива като вас. Защото, когато ме даде на Румен Петков да съм му главен секретар, аз отидох при царя и му казах: Аз не мога с тея да работя. Всъщност истинският създател на ГЕРБ е Румен Петков. Защото, ако не беха сложили техен министър, сигурно щях да марширувам още по плаца. Царят ме жертва. Ходих, молих му се да даде военно министерство, да вземе вътрешно, за да мога да остана… Затова не го броя.”[8]

Ето го моралът на опортюнистите. Такава е идеологията им: постове и пари на всяка цена. Ако го били направили министър, Б.Б. нямало да се занимава с „глупости” и да прави партия. Понеже, както е казал класикът, неформалният лидер е „наивен и като дете прост”, подчертава, че: „истинският създател на ГЕРБ е Румен Петков”. За конформистите и опортюнистите това няма значение. Те нехаят, че столичната кметица, както и баща й, е членувала в БКП, пък днес просъсква: „…Толкова ги мразя комунистите, че за десните дума не казвам”.[9] Телохранителят на комунистическия диктатор Тодор Живков не отрекъл: „Моите хора също имат цена… След което се обърнал към „двама от сътрудниците си, седнали до него, изрази надежда, че няма да го предадат. „Ще устискате ли?”, попита ги Борисов. На което те му отговориха: „Ще устискаме”. Все пак Борисов обеща много строг контрол в партийните редици и „ако кмет, зам.-кмет някъде надигне главица или направи нещо, го омитам веднага, но не го връщам в партията. Навънка и това е”.”

Ето я цената: пост срещу достойнство, пари срещу чест. Ще устискат! Докато се появи следващата възможност (спасител). (Опортюнист произлиза от “opportunity” – „възможност”.) За онези, които се възмущават, че се отнасям към Б.Б. като към същество от женски пол, нека изтъкна: то само се чувства и изживява като такова. В интервю за тиражен столичен седмичник сам заявява: „Като момиче съм!”[10] Ала само столичната кметица да бе…

„Лидерът” на „Новото време” Емил Кошлуков (впрочем също спряган в женски род) бе начело на Независимите студентски дружества и в СДС. Сетне наруга Симо, но стана депутат от партията, носеща името му – НДСВ. Уж се отцепи от нея, но тъкмо „нововремците” сториха така, че „жълтите” да изкарат пълен мандат, а вторият човек на настоящите „таралежи” дори бе наежен и добре нахранен Симов министър. Сега и двамата са… Ковачеви „лидери”?!

Друг нов любимец, който взе да се вживява в ролята на борещ се за правда „антикомунист”, е старото момче на ония служби Яне. Някогашен пишман земеделец, антиседесар, сетне седераст, сидеровист, издигнал ченгето Георги „Николай” Марков за кандидат-президент, днес реди листи в нещо като подобие на Пиночетовия модел. Ама няма качествата на генерал Аугусто. Двамата си приличат само по това, че са изменчиви по характер и убеждения и са готови да предават. Някога чилийският висш офицер бе най-довереният военен на Москва и на сваления от самия него социалист Салвадор Алиенде. И поне лиши латиноамериканската държава от известен брой левичари. Докато Лудото Яне е лошо копие на диктатора и само размахва пионерско юмруче. От което нищо не следва и няма да последва. „Антикомунизмът” му опря у агент Иван – познатия потомствен сътрудник на ДС, другаря Красимир Каракачанов. А пък битката му с олигарсите стигна до кръжащата около него успешно продала се и угоена като прасе по Коледа еврейска снаха Мария Капон. В родния й град под тепетата я смятат за „най-богатата пловдивчанка”. Разбира се, не по наследство.

За една нощ от левичар и член на ръководството на БСП агентът на ДС в управление пряко ръководено от КГБ – Божидар Димитров, стана „десен” и оглави листа на милиционерската партия ГЕРБ.[11] Бившият „десен” заместник-председател на СДС и назначен лично от Костов за заместник-министър на финансите Пламен Орешарски олевя и стана водач на бургаската листа на БСП. Освен срещу „десния” комунист Божидар, настоящият финансов министър ще се изправи и срещу някогашния национален нихилист[12] и член на няколко глобалистки организации, а днес главен „националист” Волен Сидеров. Както и срещу бившия водещ седесар, а понастоящем депутат от ДПС Йордан „Ментата” Цонев, действал като крупие, сиреч бил покорно на ония служби момче. Ексглавният секретар на СДС и дясна куфарна ръка на Иван Костов, хасковският другар Христо Бисеров, е в листите на бившия коалиционен партньор на „сините” Ахмед Доган. Седесарят, десебарят Димитър Абаджиев крепи „мъжествеността” на Яне. Докато нявгашният говорител на СДС и масон Николай Младенов трие политическата кир на столичната кметица Б.Б. Наспорили сме на стари и отблъскващи физиономии, на пречупени от навеждане гръбнаци, на познати мераци и на дефицит от елементарна почтеност. Ала за опортюнистите всички тези факти нямат стойност. Важна е възможността за облажване. Гласувай, народе!!!

НЕ ПО СТАЛИН

Гледана отстрани, постановката „Евроизбори” представляваше посредствено и тъжно представление с предизвестен финал. Липсата на всякаква изненада го превърна в блудкав спектакъл за непретенциозна публика. Даже следизборните пресконференции се състояха само отчасти и минаха вяло. Явно даже добре платените леки момичета на т. нар. журналистика бяха наясно: няма как Костов, Надка, Симо и компания да бъдат оставени извън храма на политическата Мелпомена. Момчетата на Ахмед и Волен си бяха вътре по устав и по заслуги. Без поне едните от тях няма да бъде съставено и правителство. Не че е невъзможно. Такава е заповедта, спусната по строя. Та пишещите и говорещите по команда „пансионерки” знаеха – няма да има сюрпризи. Така и стана.

Масата пред телевизорите обръщаше чашките с допингираща съзнанието течност, нагъваше каквото дал Господ, и се чудеше като как тъй в 19 часа някакви социолози „познаха” края на пиесата. Дали не бяха я чели предварително? За колорит около два след полунощ пуснаха продължението – пресконференцията на Ковачев–Кошлуков и сие. Свикналият да му поверяват по-значими роли възпитаник на пазарджишката английска гимназия с известна доза самоирония отбеляза, че го гледат около 17 зрители. А след като в залата останаха само пет-шест и моя милост пред екрана, някакви „зелени”, бивши „червени”, окончателно пуснаха пердето. Само за поддържане на интригата режисьорите позволиха нощната изява на „Лидерско-Нововремския” тандем. За да се окаже просто проява на аматьорщина, без фактическо основание. Ден по-късно, за да проблесне последната „искрица надежда” у електората, Костов доигра шоуто с вменената му по традиция реплика срещу Доган и Симо. С обещанието, че след приемането на Лисабонския договор любимата му мека китка с фамилно име на дъхав червен плод също ще се озове в Брюксел, всичко стихна. Възраждането последва дни по-късно – по разписанието за вотовете.

Цялата тупордия бе толкова мръчкава, че е грехота да въвеждаме на сцената „бащицата” Сталин. Защото нему приписват максимата: „Не е важно кой гласува, а кой брои бюлетините.” Не вярвам – не на правилото, а на авторството. Достатъчно добре съм проучил личността и „творчеството” на Йосиф Висарионович, за да приема, че е бил способен да роди този иначе верен постулат. Пък и болшевишкият диктатор не се е нуждаел от избори. Партия-държава – какви бюлетини, какво броене! Сякаш не сме го изживявали. Кандидатите на ОФ печелеха с 99,97 на сто. При „народната демокрация” други претенденти нямаше, а тези 0,3 до 0,5 недостигащи до стоте процента бяха за… „достоверност”.

След като знаете, че на 11 ноември 1989 г. цялата власт и преди всичко въоръжените държавни структури продължиха да бъдат в ръцете на партията-майка, допускате ли, че нещо би могло да се промени съществено? Само неколцина като мен (все по-малко) могат да се опъват, но единствено със слово и то без особено голяма аудитория (ефект). Иначе, както заявявил генерал Любен Гоцев в словото си пред колегиума на МВР, изнесено на 10 януари 1990 г.: „Ние ще служим на Политбюро…”[13] Днес го признава устата комунистка, видната отвсякъде досегашна депутатка от БСП, другарката Татяна Дончева: „Старото Политбюро счита, че властта му се полага като слънцето и въздуха на всяко живо същество. Но и новите фамилии така се държант. Вие мислите, че всичко опира до Жени Живкова, но не е така. Ето сега ще се появи Иван Таков – внукът на Пеко Таков, ще се появи Альоша Даков – син на Мако Даков. Беше Илия Божинов – син на Тодор Божинов. За Станишев и Пирински да не говорим… О, да, монархизмът при нас е на много висока степен.”[14]

Комунистическа монархия? Или червен монархофашизъм? Естествено има и „млади лъвчета” от „новите фамилии”, както ги определя Дончева. Тя споменава само Кирил Добрев – наследник на покойния вездесъщ вътрешен министър Николай. Обаче те са много – „легион”. Бобокови или Диневи, Божкови или Шулеви, Събеви или Дионисиеви, Манджукови или Гергови, Златеви или Захариеви – ето ги чедата на княза на този свят. Допускате, че вашите оцветени в различни нюанси на синьото, оранжевото, зеленото и пр. политически кретени се борят срещу тях и във ваше име? Трябва да сте изключително наивни. Ако бяха дръзнали, щяхме да сме преминали през гражданска война. У нас това няма как да стане без външна намеса и финансиране. Спомнете си септември 1923-а и Коминтерна… „Опозиционните” ви любимци са подставени лица на онова Политбюро. То, от своя страна – на съветското, американското или някое друго. Което пък е подчинено на главното – на тайната световна левитска мафия, наричана от много автори Братството.[15]

ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА СВЕТОВНАТА КРИЗА ЧУКА НА ВРАТАТА

На фона на нашенския политически цирк водещи икономисти предупреждават за нова вълна на световната финансово-икономическа криза. Според списание „Икономист” на 9 юни 2009 г. Международният валутен фонд е обнародвал прогнозните си данни за нарастването на вътрешния дълг на десетте най-богати страни в света. Според тях догодина той ще достигне… 106 на сто! За сравнение, през 2007 г. стойността на този важен показател е бил 78 на сто. През последните три години от 2008 до 2010-а този дълг ще нарасне с повече от 9 трилиона долара – девет хиляди милиарда!

Изданието изтъква, че това увеличение се дължи на необичайното изкупуване на дялове от предприятия и банки от страна на държавата. Аз го наричам национализация и едва ли някой ще ме обори. Кабинетите в споменатите страни не бяха предвидили в бюджетите си необходимите за това средства и теглеха кредити (някои продължават да го правят). Както подчертава “The Economist”: „Никога правителствата не са взимали толкова заеми в мирно време. Тяхната огромна задлъжнялост ще оформя световната икономика за десетилетие.”[16]

Преведено на човешки език това означава: поне десет лазарника несигурна банкова система, затягане на бюджетните колани и намаляване на разходите на домакинствата, задължителна мярка е намаляването на данъците, което ще доведе до свиване на социалните разходи. В такива времена левите (по дефиниция) управления водят до трагедии. А ако правителствата не предприемат непопулярните мерки, значителна част от човечеството може да катастрофира икономически.

Онова, което списанието спестява, е все по-голямата задлъжнялост на САЩ към Китай. Както и продължаващите да работят на пълна скорост печатници за пари във Вашингтон и Лондон. Което наистина ще доведе до първоначално популистко нарастване на потреблението и съживяване на производството, но след дълго – и до неминуемо увеличение на инфлацията. Лично аз очаквам последното да се случи още тази есен. И тогава…

Последиците за България ще бъдат връщане на имигранти в родината вследствие на загубата на работни места зад граница. Очертаващата се световна суша вече засяга и нас. Селскостопанската реколта е почти обречена. Добивите от есенниците се оказват близо два пъти по-ниски от миналогодишните. Липсата на вода и съсипаните напоителни системи (кой ще ме убеди, че това не бе сторено умишлено) ще опорачат и зеленчукопроизводството. Животновъдството е почти безвъзвратно засегнато. В по-голямата част от страната кравето мляко се изкупува по-евтино не от минералната, а от бутилираната изворна вода – по 25-30 стотинки за литър! Бедността ще задълбочи социалните проблеми в условия на разрастваща се криза. Няма как тя да не породи още по-голяма битова престъпност. Светът и по-специално България са изправени пред сериозни предизвикателства и изпитания. Трите нови икономически „тигъра” – Китай, Индия и Бразилия – се събраха с представителя на статуквото – Русия, в Москва. Край тях пърхаха енергийните „пантери”, като Иран, да речем. Световната революция се придвижва на изток. А нас ни занимават с мутри и меки китки, с държанки на номенклатурата и с всякакви бивши муцуни.

Все ме упрекват, че не предлагам изход. Това категорично не отговаря на истината. Писал съм го, изричал съм го от екрана, но няма кой да ме чуе. Пък и мързелът ни е пословичен… Трябва ни наша, собствена политическа партия, която да бъде създадена отдолу нагоре и да изчисти тукашните политико-икономически Авгиеви обори, барабар с животните в тях. Нейното изграждане следва да започне без парашутисти отгоре – от улицата, квартала, селото или градчето, в големите градове – от района. Сетне да се преминава нагоре по структурната й пирамида, но при задължително спазване на условието за декомунизация. (Изработил съм съответен проектозакон, той е на разположение за обсъждане.) Когато такава формация бъде завършена (с членски внос и създаване на собствена електронна медия), тя трябва да се яви на избори, да спечели най-малко 3 милиона гласа, за да й зачетат 2 милиона, и след това да проведе истинските реформи. Всичко останало са блянове на неуважени девици, извинете за израза.

Ала както ни е известно от самия Васил Левски: „Българинът обича свободата, но друг на тепсия да му я поднесе.” Няма да спра да питам: Нали знаете, че сме:

„… Хора, дето нищо не щат да вършат.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!

„Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме

да работим за себе си със време.

Само знаем и можеме, и щеме

един други злобно да се ядеме…

Помежду си лихи, буйни, топорни,

пред други сме тихи, мирни, покорни…

Все нас тъпчат кой отдето завърне,

щот сме туткун, щото не сме кадърни…”?[17]

Благодаря на онези, които ще ме разберат. На останалите не се сърдя. Вече съм имал случай да перифразирам Теренций: У нас колкото глави, два пъти повече мнения. Древните са казали: “Verba docent, exempla trahunt.”[18] За себе си смятам, че няма от какво да се срамувам – думи и живот – едно са ми.