Loading...Вместо в пеперуда БСП се превърна в политически мутант
„Хората ни мразят… и собствените ни избиратели ни мразят!“ Такива откровения си разменят активистите на БСП след изборите, независимо към кое вътрешнопартийно течение принадлежат. Споделят, търсят отговори, но не могат да ги намерят. Защото причините, които доведоха БСП до днешното й състояние, са обективни и субективните оценки не са достатъчни. Членовете и симпатизантите на БСП трябва да минат през своя катарзис, а преживеят ли го, той неминуемо ще ги раздели.
Социалистите си умират да говорят за красотата на идеите, за свободата, за братството и равенството, като атрибути на левите партии. Говорят с пълното съзнание, че от идеите им и от присъщите на левицата качества нищо не е останало. В БСП свобода няма и никога не е имало, равенството отдавна не съществува, а братството е вълче.
Метаморфозата в БСП започна през 1990 – 1991 г. и поне формално имаше за цел да превърне тоталитарната БКП в модерна европейска социалдемократическа партия. Че това няма да стане се разбра още по времето на Виденовото управление. Тогава за първи път Стефан Продев маркира ясно разделението между червените бабички и червените мобифони. По същото време, макар и зад кадър, идеологът Александър Лилов започна голямата си битка за съхранението на БСП като единна партия. Той сигурно е вярвал, че спойката на идеите е достатъчно силна, за да не позволи на материалната центробежност да разкъса столетната организация. Случилото се през последните десет години го опроверга.
В момента БСП е политически мутант, който трудно би могъл да се нарече партия. Понятията „ляво“ и „дясно“ са изпразнени от съдържание, след като зад лявата риторика бяха прокарани най-десните икономически реформи. Сблъсъкът на интереси е тотален и разнопосочен. Той не е само по вертикала „партийно ръководство – редови членове“. Той е абсолютно разнопосочен – богати срещу бедни, носталгици срещу прагматици, железни русофили срещу модерни евроатлантици. Такава партия просто не може да съществува през 21-ви век и това е единствената разумна прогноза за нея.
Затова си позволявам да мисля, че последният проблем, който стои пред БСП, е съхраняването или смяната на лидерите. Темата е по-скоро екзистенциална за самите тях.
Искането на Красимир Премянов да бъде свикан нов, 48-ми конгрес, а не заседание на 47-мия е ясен сигнал, че основният въпрос пред членовете и симпатизантите на БСП вече е „има ли смисъл да продължат като единна партия, след като идеалите не съществуват, а целите са абсолютно разнопосочни?“
Не е ли наистина по-добре за тях, а и за България, да приключат с политическата шизофрения, да се разделят цивилизовано, да формират една модерна социалдемократическа партия, а защо не и една комунистическа, но без революционни и тоталитарни намерения?
Видя се, че опитът на Илия Божинов и групата около него да създадат нова лява партия няма да успее без намесата на „тежката артилерия“.
Затова имам усещането, че през октомври, за добро или за лошо, най-тежката дума отново ще принадлежи на Александър Лилов. За мен той загуби личната си битка, но все още може да акушира на новото ляво пространство.
И това не е малко.
