Loading...
Много маски паднаха, други бяха сложени. Русофилите награждават със „Стамболов“ /!?/, висш представител на БКП е на път да оглави ООН. Стената на комунизма падна през 1989 година, комунистите управляват. Реформи няма – в дясно са пасивни и разделени. Контрареволюцията побеждава.
Правителството е атакувано от всички страни, а Борисов продължава да „балансира“ без да дава ясен отговор – защо ? Каквото каже Първанов става, а дори не е официално на власт, но заплашва, че ще напусне. И ДПС не е на власт, но Пеевски е навсякъде, като придобива активи със скорост, на която и най-големите западни инвестиционни банки могат да завидят.
Задкулисието е на власт. Ще видите реформи в другия живот, не в сегашния.
Реформаторите, обратно, са на власт, но от тях нищо не зависи, или поне това което зависи не е обществено значимо. Там където Москов прави нещо, колкото и да е спорно за някои, му готвят засади отвсякъде. Най-вече медийни.
Само не си мислете, че всичко това става без определена координация и организация, без център. Отвън и отвътре.
Достатъчно е да си спомним как премиера избалансира съдебната реформа, как направи исторически компромиси и изпрати министър Митов да обяснява номинацията на Бокова. И сега „десните“ са гневни на министъра, но премиерът е на завет.
Малка стъпка напред, две встрани, една назад, и поредния кръг от обещания за реформа. Днес няма да правим реформи, но утре, виж утре ще променим света чрез закона за съдебната власт.
А всички знаят, че по сегашната формула ще се случи само онова, което е съгласувано с Кой?, с прокуратурата, с бизнес кръга около Доган-Пеевски и любителите на библиотечното дело, с Първанов, Миков. Тоест получава се нещо като реформа, нещо като нищо на света, уж всички теглят към реформи, пък оставаме на място с власт на старите муцуни. Те в същност никога не са си тръгвали -справка.Мултигруп.
И атаките на контрареволюционерите не секват, защото има какво да губят от реформи и антикорупционните мерки
„Балансираният“ вариант на Борисов е ялов, най-малкото защото предполага силните на деня доброволно да се отказват да корумпират, едва ли не доброволно да си сложат белезниците и да се самоосъдят или да подадат оставки.
Министър Бъчварова вероятно ще се опита да направи втори опит за реформа в МВР, но още на подстъпите тя вече е атакувана от дегизирани като профсъюзи политически кръгове. Колкото и премиерът да бъде зад гърба и, със сигурност няма да бъде там, когато тя най-много ще има нужда и когато се решава нейната лична съдба. Той винаги има „съображения“.
Всеки текст, всяка буква в законите на реформите ще бъдат предмет на люта битка в Парламента, но най-вече на улицата.
Пеевските медии ще усилват до кресчендо посланията на незаобиколимите фактори, а националните медии ще останат в политкоректен партер – опитомени от закритите за публичното внимание срещи на Пеевски с шефовете на БТВ и Нова ТВ. Дори шефът на правителствения пресцентър не можа да ги принуди да проговорят за какво са си хортували с „незаобиколимия“ депутат, по какви теми и с какви резултати? Трябва ли да доказваме, че има преобладаващ обществен интерес по темата?
Това е доминантата в обществото – усещане за безизходица пред буря.
А Борисов продължава да балансира между огъня и водата, в резултат получаваме пушек и мъгла, които изместват важните въпроси. Ние на дебатираме по същността на мерките, които трябва да се предприемат, а по второстепенни скандали и медийни екстази.
Вече спокойно можем да сменим темите за реформите и да се фокусираме върху изборите и пътя до тях. Въпрос е на малко време, преди ГЕРБ да разберат, че по този начин ще инкасират постоянно и ескалиращи загуби на доверие и влияние в обществото. И накрая ще се маргинализират – като БСП, като ДПС, като СДС, като всички обслужващи Кой? партии.
Колкото по-късно са изборите, толкова по-неблагоприятен ще бъде изхода за Борисов. Ако ГЕРБ бяха тръгнали към избори в момента в който бе бламирана съдебната реформа действително можеха да влезнат на бял кон в следващия парламент. Сега ще бъде много по-трудно.
Изборите са необходими и неизбежни.
При сегашната конфигурация в Парламента реформите са невъзможни. Точката на пречупване бе демострирана от избора на Кунева – няколко гласа. Ако изборът на един министър е „на кантар“, какво да кажем за същностни политики и болезнени реформаторски закони.?
Има законодателна дейност, но тя адресира не фундаменталните въпроси, а текущи въпроси на баланса и лобистки поправки на заинтересовани групи. Времето минава, а стартовата база на реформите става все по-скъпа като разходи и усилия.
Още няколко подобни пресконференции като тази в Лондон и Борисов ще утвърди представата си за все по-уязвим и нерешителен политик. Тефлоновото му покритие почти изчезна. Колкото да е контролирана средата у нас, ще го атакуват все по-остро и от всички посоки. Поредица от стъпки в угода на Кой? му разрушиха мостове на доверие със Запада, в това число с Вашингтон и с Брюксел. Москва също заложи на неговите опоненти, особено на Доган. В усилията да се хареса на всички, най-накрая остава сам и в изолация.
Пожарите около него ще стават все повече и все по-силни, отвъд способностите му да реагира. А най-лошото за него е, че партньори и съюзници ще започнат да го изоставят в търсене на следващия „силен на деня“.
Новата политкоректност – реформисткото говорене – не е нищо повече от неискрен и нескопосан опит да се овладее енергията на промяната и насочи в безопасно русло на подменената и паралелна реалност.
Вървим към челна колизия – в която има ясен фронт – силите на статуквото срещу силите на промяната.
Балансирането се изражда в бездействие и рестото остава у нас.
Премиерът и реформаторите имаха всичкото време и възможности да прегърнат реформите и да ги форсират, като в процеса принудят всички да се съобразяват с темпото на правителството, като не оставят инициативата на противниците им. Радикалното действия не оставя шанс на опонентите да играят задкулисно, а правителството изпадна в глуха защита. Традиционната склонност на Борисов да изчаква докато намери точката за балансиране го поставя в положение на догонващ събитията, без здрава основа под краката си.
Сега той е в положението на куцо пате – стрелят от всички посоки като към лесна мишена. Идеята му да търси компромиси и да се договоря да не го атакуват лично ще завърши с най-лошия вариант – и омаскарен и поради пасивността си инкасирал всички удари и щети.
Няма никакво съмнение – следващите компромати срещу него ще бъдат вероятно в чужди медии и удобно препечатани. И за съжаление, лични и грозни.
В идеалният вариант при по-висока гражданска активност България можеше да тръгне към по-мек вариант на реформите, но Кой? не остави никакъв шанс – предпочете конфронтацията. Следователно реформата е единствено възможна чрез волево усилие и битка – упорита, системна и изтощителна. Нещо повече, Кой? форсира вариант на контрареволюцията за сметка на балансирани обществени интереси.
Нали не си представяте подкрепящите го политически и бизнес олигарси да приемат със смирение и като неизбежна загубата на влияние и ресурси?
От дългите години на упражняване на тотален контрол върху развитието ни, моделът на контролираната демокрация загуби способността да се адаптира и надгражда с актуални по-балансирани и социално-приемливи формати на възпроизводство. Той се фосилизира и това е ахилесовата му пета. Пълно копие на дилемата Путин – прекалено силен е да бъде изгонен, прекалено неадекватен е за да остане.
Промяната е неизбежна, но за съжаление не е предпоставен процес. Политиците престанаха да водят обществото, те нагаждат личните си проекти към преобладаващите възможности за кариерно развитие и лично облагодетелствуване. Раздават медали в името на Стамболов, но си остават духовни джуджета спрямо неговата посветеност и жертвоготовност за да се изведе Отечеството на по-предни позиции.
За съжаление вариантите мнозинството да остане пасивно и да чака друг да свърши „черната работа“ остават доминиращи. Това прави крайният изход от ситуацията по-разрушителен, защото навременната активна гражданска позиция на малцинството би ни спестило крайни и разрушително форми на отрицание.
Ще бъде огромна грешка да се приеме желаното за действително. Кой? няма да си отиде чрез изтощение и принудителна диета с власт. Моделът от 1989 година, който гарантира властта на старата номенклатура – тази която тя трябваше да сподели или загуби в една радикална реформа не се случи.
Сегашното правителство не прави изключение. Щом могат да го принудят да издигне кандидатура, която олицетворява цялата суетност и аморалност на прехода, щом могат да диктуват всички важни решения на правителството и на парламента значи сме загубили и контрареволюцията е в ход. Преди изобщо да сме стъпили на пистата на реформите и на истинската Промяна.
Има подставени лица, отровни двойници, множество отклоняващи вниманието тези и проекти, референдуми, нови месии, които обещават да ни направят богати без да работим. Това не е само социална анестезия чрез медиите и вируталната политика, това е генотипа на прехода и спецоперация, която се възпроизвежда от всяко ново поколение и гарантира непреходността на пребиваването на власт на една и съща каста.
Разликата е, че този път емиграцията не е опция, тъй като демографските баланси за отвъд критичния минимум.
Оставаме и единственият ни изход е битката.
Вместо реалните въпроси и реформи, контрареволюционерите отново ще прибегнат до политическата чалга, електроните медии ще бъдат заляти от реалити шоу, независимите външни продукция ще бъдат ограничени за сметка на вътрешна контролирана политкоректна публицистика.
Но те не контролират социалните мрежи, нито възможностите за самоорганизация. Както аз разчитам на моите читатели, така и търся тяхното мнение в мрежата – и все по-малко завися от официалните медии. И най-доброто е, че има истински и достойни журналисти – търсете ги.
Контрареволюцията изисква нон стоп скандали и информационни бомби както претоплени, така и нови – справка манипулираните списъци на КТБ. Но всеки следващ път анестезията действа все по-слабо, а хората се ориентират все по-бързо.
Крайната цел на контрареволюционерите е да се държи обществото в будна кома и да не ни позволят да различим промяната от подмяната.
Но става все по-лесно да се декодират техните планове.
Народът чака своя нов Стамболов, но той трудно може да си появи, тъй като асансьорите на властта са ангажирани от първия, втория, третия и всеки производен ешалон на бившата и нова номенклатура на прехода.
Новите лидери могат да се родят извън Системата от масови движения, от улицата, от неконформизма. Бъдете сигурни, че ще се опитат още на ранни етапи да „отстрелят“ всеки нов лидер – или с компромати или с обвинения в екстремизъм.
Виждате какво „чудо“ са иначе напълно нормалните за стандартите на едно европейски общество изяви на Председателя на Висшия касационен съд и как реагира обкръжението. За задкулисието той е „изменник“, „предател“, а в същност не е казал нищо особено. Особеното е, че никой друг не го казва.
Тук сработва не само традиционната за българина изчаквателна позиция, но и усещането, че както и преди в процеса на трансформация той отново ще загуби за сметка на преразпределение в полза на новите „стари“ печеливши. Затова той чака и търси гаранции, че този път няма да бъде излъган и реакциите почти винаги са полу-, между нужното и стореното, между радикалното и приемливото.
Никой не може да вини хората, че не вярват на нови месии, особено на фона на общото омаскаряване.
Не вярват и на партиите, които са изхабен конвертор на обществено доверие и инструмент за реализация на политики.
Присаждането на гражданските квоти към традиционните партии вече не върши работа, защото партийните лидери не им признават равноправен статут. По аналогия на корпоративната социална отговорност на компаниите, гражданските квоти се използват като израз на разширена социална отговорност на партиите, но изглежда само в степента в която не заплашват традиционната управленска матрица на партиите.
Изграждането на по-широки и действени солидарни обществени формати в центъра и дясно, а защо не и общонационални такива, трябва да фокусира вниманието върху задължителните ключови реформи и борбата с Кой? чрез съдебната реформа и борбата с корупцията.
Това е по силите само на широко прореформистко движение, което да извземе инициативата от контрареволюционерите, да наложи темпо и посока на промяната извън зоните на зависимостите на прехода.
Промяната е по-близко отколкото си мислим и отключващия фактор може да бъде като вътрешен, така и особено външен – от глобалните пазари.
Важното е да не чакаме Годо, а да променим себе си.
