Loading...
Най-невероятната мечта от всички, които съм имала и която се сбъдна, беше детската ми мечта да пътувам по света. Беше горестно-тъжна мечта, защото разумът ме убеждаваше, че няма да се случи – живеехме в страна с минирани граници. Даже ни бяха водили с Марена Асенова от училище като съвсем малки деца на границата, за да ни показват въоръжените батковци граничари и свирепите кучета, които ни пазеха от „диверсанти“.
Всъщност целта на това „мероприятие“ беше да ни предупредят какво ни чака, ако ни хрумне по-късно да напуснем минираните граници. Дори вътре в страната не можеше да се пътува навсякъде, защото имаше гранични зони и „открити листове“. В гимназията четях как Яворов бил във Франция, Пенчо Славейков – в Италия, и се питах как е било възможно да излизат от България.
А и в „соцлагера“, както казвахме на поробената от Сталин Източна Европа, превърната в гигантски експериментален концентрационен лагер за източноевропейските народи, не можеше да се пътува лесно. В Полша, например, почти не можеше да се отиде. В средата на 80-те години, за да ни „пуснат“ с моите приятели и състуденти Елена Николова Tom Ivanov Валери Манолов Lidia Manolova да отидем на екскурзия до ГДР, Чехословакия и Унгария цели два месеца и половина се редихме на какви ли не опашки, попълвахме какви ли не формуляри, трябваха ни какви ли не гаранции – и от Университета, че даже май и от кварталната ОФ организация (имаше и такова чудо!). Големи мъки бяха, докато ни издадат паспорти с изходни визи, които паспорти се задължавахме незабавно след като се приберем, да върнем в милицията.
Така че беше абсурд да си мисли човек, че може да види Париж. Имаше една такава закачлива песен: „Пием, пеем, пушим и французки учим/…Ох, като са изучим, дали ша са случи и отблизо да видим Мона Лиза…“. Ясно беше, че нямаше да се случи.
Обаче на – за изненада на всички ни през ноември 1989 стената в Берлин бе съборена, а аз още през август 1990 година бях в Париж на сватбено пътешествие. Впрочем, трябва да си призная – в Париж пристигнах нелегално. По това време все още имаше граници, нямаше Шенген и аз като българка трябваше да имам виза за Франция, а имах само за Холандия.
И от Холандия двамата с Мартин, just married, взехме влака и заминахме за Париж. На границата между Холандия и Франция във влака се качиха от граничен контрол, които внимателно пресяваха пътниците. Явно не им се видях подозрителна (впрочем, тогава доста наивно си мислех, че не правя нищо лошо и че не може добрият, свободният западен свят да не е на моя страна дори в нарушението ми). Както и да е, беше глупава постъпка, но разбираема – в София се чакаше със седмици – и то денонощно, за да влезеш във френското посолство и да поискаш виза. Граничният патрул обаче тогава не ми поиска паспорта и ето ме в Париж!
Едва ли някой от младите европейци днес може да си представи това неописуемо усещане за свобода, стигащо до еуфория.
През август 1989- а бяхме в Прага с брат ми и приятели и вече духаше здраво вятърът на промяната.
По Карлови мост седяха студенти с китари, момичета и момчета танцуваха, пееха и се прегръщаха, във влака беше пълно с поляци, поздравявахме ги и им казвахме да се държат, да не се предават. В Прага дойде да ни види Матиас, мой приятел от Дрезден, архитект. И ми разказваше как заедно с църквата създали някакви канали и прехвърляли източногерманци в Западна Германия. Всички сякаш бяха полудели и ни уверяваха, че и при нас, в България ще задуха вятърът на промяната, но ние клатехме глави невярващо.
Чешките студенти протестираха срещу режима в мълчаливо шествие с ръце зад тила – като затворници. И ние с брат ми – хоп, и ние в редичката, и ние с ръце зад тила! Tom Ivanov ни следваше отстрани на тротоара и когато му извиках да идва и той с нас „в революцията“, Том с великолепното си чувство за хумор ми отговори: „Ее, Дани, то не може всички в революцията. Все един трябва да остане, за да разказва.“ 🙂
Помня как седяхме в един нощен джаз-клуб трима българи, четирима холандци и една чехкиня и говорехме помежду си на седем различни езика! Аз с Мартин на френски, брат ми с холандците на английски, ние двете с чехкинята на руски, тя с холандците на немски, помежду си ние, българите – на български, съответно холандците – на холандски, докато чехкинята пък превеждаше поръчките ни на чешки. Малък и приветлив Вавилон, бъдещият модел на ЕС.
Само няколко години по-късно, когато в Амстердам откриха новия остъклен Музикален театър, построен насред езерото Ай, там където по-рано е било море и когато холандците поканиха Иво Папазов- Ибряма с неговия оркестър, докато слушах жена му Мария Карафизиева да пее една тъжна българска гурбетчийска песен, изведнъж усетих, че времето и пространството сякаш изчезнаха и се сляха в едно. Само си представете как зад гърба на певицата през остъклената фасада грееше нощния Амстердам с корпуса на музея Немо и как, докато във водата под театъра елегантно се разминаваха корабчета и яхти, а горе, в небето проблясваха опашките на кацащите и излитащите самолети, изведнъж в прозореца на залата се отразиха светлините на свръхскоростния влак, който профуча на път за Париж.
А Мария Карафизиева точно в тоя момент проплакваше с гласа на младата булка, която пита своя Стоян на кого я оставя. Имах усещането, че българската песен се разпадна на късчета и някои от тях попаднаха във влака за Париж, други отплаваха в Северно море и минало, настояще, Изток и Запад се смесиха.
*
И днес, моля ви се, някакви тулупи в Брюксел, корумпирани южно и източно-европейски типове и бюрократи, кариеристи и самозабравили се пияници само и само, за да си пазят приказните заплати и привилегии, са на път да сложат край на тази мечта.
Защото идеята на ЕС не беше това, в което се е превърнал Брюксел – обезличаване на националните парламенти и заличаване на националните държави, централизация и диктат, разпределение на милиони в посока джобовете на безсрамни комунистически и посткомунистически мутренски типове в България и подобни на тях в цяла Източна и Южна Европа, дундуркане и хрантутене на източноевропейски и гръцки тарикати, на френски фермери, италиански мафиоти и пр.
Идеята беше свободно, но не безконтролно движение на хора, стоки, капитали и услуги. Само това! Нищо повече. Не европейски парламент, който да дублира националните и да се опитва да налага лукаво над всички останали било френската, било германската воля или гръцки тарикатлък, не ротационно сменящи се безлични еврокомисари – кариеристи и активисти с почти никаква компетентност и с минимум познания и не особено висок морал, а само и единствено:
Свободно (но контролируемо все пак) движение на хора, стоки, услуги и капитали. Не едни да седнат на постланата от други трапеза.
Защото за Брекзит основната вина е на Брюксел, не на Лондон. И защото за циментирането на мутренско-комунистическата власт в България огромната заслуга е на милионите европейски пари, които рукнаха в джобовете на тарикатите у нас. То ако можеше с милионите да им дадат и морал, акъл, приличие и вкус, ама не, не може.
