Loading...
Почти няма хора, които да не са гледали филма „Кръстникът“ по едноименния роман на Марио Пузо. Там има сцена, в която „доновете“ на кланове упрекват Майкъл Корлеоне, че е създал легален бизнес, в който не ги допуска. Желанието им е и те да си „натопят човката“, а той да не забравя от къде е тръгнал. Ако не ги допусне, алтернативата е противопоставяне и война. Справка – разстреляните там и у нас „честни бизнесмени“ и подчинените им мафиоти.
А какъв по легален бизнес от общинското и държавно управление? Много често новосъздадените партии, движения и коалиции са до голяма степен изразители на интересите на тези недопуснати да голямата софра кланове. Въпреки съпротивата на пируващите в момента, в интерес на олигархичния мир те се изреждат последователно на нея под различни форми и наименования. А често, парадоксално, чрез едни и същи личности, които мигрират в политическото пространство. Тези пилигрими и хамелеони са всеизвестни. Те са в парламента, министерствата и общините. Така наречената „политическа класа“. Българинът има прекрасна поговорка, „че вълка козината си не мени“, въпреки овчата си дегизировка. Мислят ли че ще измамят някого?
Юнак Бойко упреква опонентите си в разни „шменти капели“. Бих казал, че в момента се разиграва поредната предизборната мелодрама „шашма пер ла публика“ с някакви апартаменти на цени за семки и бонбонки. Всичко би било много весело и комично, ако можем аристократично да се посмеем над поредното балканско театро, за прикриване на истинската и голяма корупция. Но, уви. То е с последици за всички ни. Кого да изберем? Кое е най- малкото зло, като знаем, че след ожесточените парламентарни и общински дебати новоизбраните ще си отрият кълките в съседното кафене в пореден лобистки пазарлък.
Един интелигентен и самоуважаващ се индивид не би следвало да бъде член на партия. Поне на тези, компрометирани, изредили се вече в последните 30 години във властта. Поради простата причина, че у нас партията е символ на клика, мафия и в най-добрия случай секта, която не позволява на последователите си да проявят своята индивидуалност и креативност. Дори я унищожават, или поне прекършват. Тя няма нужда от хора с индивидуалност, вдъхновеност и въображение. Тя има нужда от бюрократи, служители и слуги, защото функционира като предприятие, или фирма, където генералния директор /лидерът/ и съвета на директорите /централния орган/ притежават недосегаема и ненарушима власт. За да я задържат, обикновенно наемат послушни мениджъри, раболепни служители, йесмени, които не са хора, а роботи, научени да казват думичката „да“. В една фирма директора и администрацията, по причина на своята управленска арогантност не знаят какво да правят с интелигентните и инициативни хора, които не са приучени да бъдат съгласни за всичко. С мислите и действията си мислещите хора представляват смущаващ и саботиращ елемент, поставят прът в колелата и са препъникамък, объркващ тънките им сметки. Накратко, структурата на всяка партия е йерархична както във фирмите, армията и църквата. Горко на този, който си въобразява, че може да внесе личен принос чрез „дискусия и обмяна на гледни точки и възгледи“. Накрая бива понижен, изключен и смачкан, както се полага за човек, който не разбира, или се преструва, че не разбира, че в една партия е позволено да се дискутират само вече изпълнени заповеди и вече направени избори. Стига разбира се дискусията да не се отклонява от двата свещенни принципа – послушание и преданост. Тези правила са само с нюанси за различните партии. Повече от ясно е, че една партия с конкретна идеология и фиксирана доктрина е по-строга в изискването си за послушание и преданост и в потискане креативния принос на индивида. Колкото по-строга е една църква, толкова повече отрича протестантите и осъжда на клада еретиците. Парадоксално обаче насилията и безсрамията, които една такава църква упражнява над последователите си имат някакъв смисъл и резон – силата на вярата и привидната чистота на програмата и на плановете и. Партия като ГЕРБ например, която няма нито идеология, нито доктрина, нито идеологически модел, партия, която не знае какво иска и как го иска, не може да изтъкне като оправдание дори продиктувани като идеал съображения. В резултат на това нейните своеволия, безсрамия и претенции за послушание и преданост биват налагани от лични цели и амбиции. Клика в кликата, мафия в мафията, църква в църквата и с утежняващо обстоятелство, произтичащо като болест, която при партиите без доктрина е заразна като чумата – подкупността и корупцията на нейните йесмени.
И така стигаме до баналната грешка и илюзия породена от липса на алтернатива или безсилие, че вярваме в миража, осланяйки се на последната барикада – ЛЕВИЦАТА. Но, която отдавна не е БАРИКАДА и където са същите занаятчии, същите опортюнисти в мирно време. Често и същите предатели, същите страхливци по време на война. И закономерно, за да победиш двуглавия змей на безизходността е да знаеш, че е безсмислено да отсечеш едната му глава, ако не отсечеш и другата. Че единствено с едно двойно обезглавяване, двуглавото чудовище може да бъде елиминирано и едва тогава да засадим спокойно златната ябълка, от която да берем плодовете на прогреса.
