РУНИЗАЦИЯ

Как амнезията поразява съзнанието на човечеството  •  Памет по избор или защо комунизмът продължава

Цялата минала седмица целокупното население на Европа бе занимавано със състезателната съдба на един футболист – нападателя на нанационалния отбор на Англия и на участващия в тамошното първенство американски клуб „Манчестър Юнайтид” Уейн Рууни.

Уважавани медии от ранга на британската BBC, паневропейската Euronews и дори CNN International не жалиха ефирно време и средства, за да ни държат в течение на една измислена сага, чиито сценарий сякаш бе дело на автор на евтин сапунен сериал. За специализираните и тукашните средства за всеобща (дез)информация да не говорим. Дали един ливърпулски уличник ще остане в „Манчестър Юнайтид”, или ще премине в конкурентния „Манчестър Сити” – това бе най-важната дилема едва ли не за половината свят. За да осъмнем в събота заранта с „благата” вест, че Рууни не само остава в клуба, обединил тимчетата от манчестърските покрайнини, но е удължил договора си с още пет лета, като е прибавил условия за още по-пълни торби с лири-стерлинги в банковите му сметки.

Часове след тъй „важната” новина момчетиите, които по-рано дни наред вместо за училище или друга полезна дейност харчеха времето си, за да пишат обидни лозунги по адрес на футболиста по стените на сградите в стария промишлен център, понесоха кофите с почистващ разтвор, четките и парцалите и изтриха оскръбленията. Прочетох, че маса хора из континента, дето уж се има за стар и най-цивилизован – сиреч културен, съпреживявали заедно с манчестърските запалянковци. Не малко нашенци също преживели истински „Радини вълнения” – тревоги за съдбата на Рууни и „Юнайтид”. Признавам, че се почувствах терсене, както се казва. Какво му стана на този свят, че и на нашата тъй красива Татковина, в която един мой почитател дори смени малкото си име с Манчестър Юнайтид? Територията, където издигат паметници на съветските окупатори, на американските пилоти българоубийци и на англо-американски рок звезди, но в която няма нито един монумент на великия кан Курбат (Кубрат)! И без да искам случаят „Рууни” се проектира в съзнанието ми върху нашата печална действителност, за да обясни поне малка частица от причините за нея. (Самохвално смятам, че знам и съм изложил главните в книги, телевизионни предавания и публикации.)

По света футболът отдавна е далавера – бизнес, както купешки го наричат днес и у нас. В него юноши с едва наболи мустаци, трудно изписващи името си без да допуснат грешка, се пазарят за баснословни заплати, премии и сключват рекламни договори, които им носят допълнителни милиони. Те притежават и отличителни белези. На времето татуировките бяха приложното изкуство на затворниците и пиратите. Сега с тях се пъчат футболисти и поп-певци. Да бе жив днес, Шекспир справедливо би възкликнал с гняв: “There is something rotten in the world!”[1] Миналата събота лондонски всекидневник не спести истината и излезе с яростното заглавие: „Победа за алчността: През седмицата, в която съобщиха на нацията, че парите са по-оскъдни от всякога, безсрамният футболист Уейн Рууни спечели договор за 50 милиона лири”.[2]

„Рууни, който утре (неделя, 24 октомври, Бел. а.) ще отпразнува своя 25-ти рожден ден с тържество в своя дом, струващ 4,5 милиона лири”, разкрива вестникът, „се извини на запалянковците за грозната препирня със сър Алекс [Фъргюсън], но въобще не поднесе извинения за своята седмична заплата от 200 000 лири – двойно по-голяма от предишното му възнаграждение. Самият посредник, който преговаряше за това – Пол Стретфорд, ще получи близо 10 милиона лири за приключването на сделката, докато детските надбавки на много семейства бяха орязани, а коалицията [правителството]обяви, че ще бъдат закрити 500 000 работни места в обществения сектор.”[3]

Нито един от тукашните „коментатори” не спомена подобно нещо. Не твърдя, че британските журналисти са кой знае колко по-свободни от нашенските. Достатъчен е фактът, че от тази пролет собствеността върху създадения от професионални вестникари като независим всекидневник „Индипендънт”[4] е в ръцете на миналия неотдавна на проверка у нас болшевик и офицер от КГБ Александър Лебедев. И въпреки всичко там се намери пролука за един честен зов. Дори да е акция, насочва вниманието на улисаните във всекидневни грижи хора не толкова към темата, колкото към тенденцията. А у нас?

Ако експонираме орнамента „Рууни” върху нашенската одърпана черга, ще забележим същото. Несръчни нискочели гаменчета, без образование, с ограничен общочовешки и спортен интелект и нищожна ерудиция[5], всеки месец се подписват под суми от по няколко хиляди лева. Когато ги контузят, тези своеобразни наши богаташчета припкат за помощ при доктори, които се потят от тъмно за по няколко стотин лева.

Казват, че професията „футболист” е „уникална”. Ако имат акъл и елементарно чувство за достойнство, докторите трябва да престанат да „обслужват” тези галеници на настоящия световен ред. Както и не по-малко „уникалните” шантонерки – певиците от шантаните – кръчмите. Както по-рано предците ни се отнасяли със заслужена ирония към тези „уникати”. Ала у нас гледат навъсено, изпод вежди на всеки опит за промяна. Когато през 1990 г. от страниците на тогавашния вестник „Софийски вести” единствен призовах за разпускането на болшевишкото изродче ЦСКА, ме изкараха „фашист”. Всъщност напълно фашистки – комунистически, което е едно и също – бяха методите, прилагани цели 40 години от този военен и униформен спортен клуб – отвличания на играчи и съдии, викане в запас, подкупи, предлагане на непостижими за нормалните хора материални облаги, изнудвания и зплахи на родители и близки…

Ето как преди цели 125 години Петко Рачев Славейков е почувствал същото, каквото и аз сега, и го е излял в стихове:

„Не сме народ, не сме народ, а мърша,

хора, дето нищо не щат да вършат.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!

„Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме

да работим за себе си със време.

Само знаем и можеме, и щеме

един други злобно да се ядеме…”[6]

Точно така е и днес. Всеки разумен глас, който призовава за мисъл и действие, бива заглушаван. А онзи, който дръзне да говори истината, е обсипван с огромни дози от всевъзможни най-долни небивалици и квалификации. Тук всички разбират от всичко – от футбол и медицина, от политика и икономика, от история и изкуства… Изобщо, битувам сред всезнайковци. Обаче потрябват ли специалисти – йок. Това са „всестранно развитите личности” на социализЪма и техните потомци, които знаят многократно по-малко и от родителите си. Никой не признава авторитети, а почтеността е стъпкана в канавката. Тогава какво може да се промени? В случая използвам спорта, по-конкретно футбола, а съвсем точно случая „Рууни”, единствено като отправна точка към същинската тема за амнезията, неоправданото самочувствие, егоизма и леността.

Младите казват, че имат право на своя живот и на забавленията в него. Признавам това право. Обаче част от тях използват всеки възможен случай, за да се „развличат”, като превръщат стадионите в бойни полета. Млатят се като гладиатори, сякаш животът им е заложен на карта пред ложата на „цар футбол”. Или като професионални боксьори, само че не съзнават как доставят наслада на разни Сашко-Диковци – наведените конформисти, които и преди, и сега изкарват пухкавия си бял хляб от безумието на тези тълпи.

Ала какво по-добро са видели тези момчета  от своите родители? Те са им разказвали как някога мирно и тихо са се радвали на спортните прояви по игрищата. Но са пропуснали да дорисуват картинката, в която милиционерът с палката не бе само част от фона. Ако се наложеше, той бързо усмиряваше дръзналия, без някой изобщо да подлага садизма му на съмнение и проверка. Просто той бе законът.

Какво им предлагат протестите? Нали само допреди дни бяхме свидетели как океани от хора заляха улиците и площадите на гръцките и френските градове, за да се борят срещу повишаването на пенсионната възраст. Начело бяха младежите. Те вървяха по улиците и булевардите заедно със своите бащи и майки. Задружно палеха автомобили и трошеха витрини. Накрая парламентите и на двете „люлки на демокрацията” приеха вдигането на пенсионната възраст и то без никакви корекции. Само дето хората от площадите отнесоха и малко кютек (някои повече, до болнично легло).

 Какво предложиха на тези деца – на нашите рожби – моето, предните и следващите поколения? Нищо освен мижитурство. Имахме шансове, но ги пропиляхме. Вече нямаме и енергия за нещо съществено. Върху нашето примирение и готовност за съучастие – опортюнизъм – другарите от Интернационала съградиха своята тукашна килийка от вече оформящия се световен затвор, наречен Земя. Затова днес никой повече не се учудва, че комунистките с тежка кармична обремененост Ирина Бокова[7], Меглена Кунева[8] и Елена Поптодорова[9] са на толкова високи позиции в световен и европейски мащаб. Нито обръща внимание на предупрежденията за опасността от завръщането на тоталитарния начин на ръководене на този опит за държава.[10] Когато някой рече да припомня фактите, на часа се появяват представители на местните туземни многознайковци и гръмогласно обвиняват, че ”това са известни факти”. Пък и нямало значение кой какъв е бил. Важно било какво говори сега.

Някога дедите ни били на противополжно мнение. Затова преди всеки брак сватове проверявали от какъв род са съответно бъдещите булка и жених. Наследствеността и средата, в която биват отглеждани хората, имат решаващо значение за тяхното изграждане като личности, за светогледа им. Днес това не важи по нашите земи. Всезнайковците са наясно с всичко…

Затова ги питам: щом не вярвате на тези неща, защо седите на ушите, очите, ръцете и краката си, герои храбри? Защо не се организирате и вдигнете, за да промените това застояло блато поне в бистро езеро? Защото така е по-лесно, нали? Рунизацията е обхванала всички.

Що е рунизация ли? Ами удобната амнезия и всезнайковщина. Както младите английски запалянковци плюха на собствената си съвест и протест, така и тукашните помаци се правят, че нищо не е ставало. И чакат да мине златната вода, та като ги облее – само тях, а не другите – да заживеят като медийните герои с къщи в подножието на Витоша, край някой язовир или на самия морския бряг. Възмущението им свършва до тяхната собствена межда. Напълно сигурен съм, че масата нашенци осъждат тези престъпления, но тайно мечтае да е на мястото на някой от алчно червените крадци с палати в Бояна, Банкя, Драгалевци, Симеоново, в пловдивското село Марково, в чашата на язовир Ивайловград или край Петрич и Старозагорските минерални бани. За крайморските Лозенец, Бяла, Свети Влас, Свети Никола (Черноморец), Созопол, Несебър и пр. даже не отварям дума.

Да уточня: за мен помаците не са измъчени люде, а конформисти, приспособенци. Някога, за да живуркат добре, приемали исляма. След време по същата причина се записваха в комунистическата партия или земеделския съюз, ставаха доносници срещу ближните си под формата на агенти на репресивните тайни служби на кървавия червен фашистки режим. После се затичаха към „демократичните” подразделения на БКП. Само допреди година същите помаци обилно ме заливаха с ругатни, задето дръзвам да обеля дума срещу новия им любим вожд и учител – всъщност страхливото момиченце от село Банкя с инициали като на Брижит Бардо – Б.Б.[11] Днес те вече се отричат от това дете на комунистическата партия и нейното подземие – Държавна сигурност, респективно техните трибуквени мутренски „бизнесорганизации”.

Ето я рунизацията. Как бързо помаците забравиха, че Б.Б. е трето поколение комунист и като всички преподаватели в специалната школа на МВР – офицер (майор) от ДС. И със зяпнали от възторг усти слушаха как той заклеймява членовете на същата комунистическа партия, в която той съвсем доброволно е членувал още от осемнадесетата си годишнина: „Сега с Костов намерихме общ език. Даже това българските медии не го знаят. Направихме няколко срещи. Общият противник е ясен. Толкова ги мразя комунистите…”, отсече Борисов на срещата в православната църква „Свети Иван Рилски”.”[12] Какъв патос на комунистическия „антикомунизъм”!

Черквата е в Чикаго, годината е 2009-а, а месеци по-рано същият този Костов е нарекъл Б.Б. „Гаргамел”! Вижте морала на Костов, Б.Б. и подобните им: „На въпрос как ще работи с човек, който го е наричал Гаргамел, Костов отговори: „Да оставим тези неща, нека бъдем толерантни. Какво значение има какво е говорил човек, изпадайки в някакво настроение.” Бойко Борисов е прав според него, когато казва: „Може да съм бил такъв и такъв, сега съм друг.” Това е изминат път, една спечелена позиция пред избирателите и това е реалното, посочи лидерът на ДСБ.”[13] За мен това е небивало дебелочие!

След по-малко от година Б.Б. върна „жеста”, като „вкара в един кюп БСП и Синята коалиция и ги нарече мошеници”.[14] Какви мили, колко достойни хора! Хора ли написах? Простете, същества, вещи, но не и човеци. За съжаление такъв е моралът и на поне 95 на сто от тукашните туземци – помаците. Затова скандали като горния не правят никакво впечатление на публиката. Тя е като евреите – иска всичко, при това тук и сега. Отхвърля Бога и се кланя на мамона. Като придружава всичко това с много плач и жалби, вместо да запретне ръкави…

Рунизацията изведе на власт коалиция от децата на комунистическите убийци и садисти, в компанията на уж техни жертви – ДПС и НДСВ. Защо да се заблуждаваме – филиали на БКП. Но преди това и „надеждата” Иван Йорданович Костов с най-крупното поделение на комунистическата партия и Държавна сигурност, наречено от създателя му Луканов Съюз на демократичните сили. И това ли знаехте, другари демократични помаци? Тогава защо мълчахте? От какъв зор, освен ако не сте като тях, решихте да се доверите на Костов и компания, които за четири години на власт превърнаха комунистическо-земеделско-ченгесарската номенклатура в узаконена и фашизирана класа от безскрупулни неокапиталистически богаташи. Имахте ли представа, че на самия 10 ноември 1989 г. вечерта интернационалният аферист, агентът на Моссад и КГБ Робърт Максуел – всъщност евреинът от Чехословакия Ян Лудвиг Хох – се „опитва да узнае… от Луканов кой ще оглави страната? Луканов отговаря, че това ще е Съюзът на демократичните сили (СДС). Максуел харесва името: то отговаря на духа на „перестройката”. Но кои са те, иска да разбере той.

– Дисиденти, членове на Зелената партия [около която в началото кръжеше Костов], някои от най-интелигентните от Държавна сигурност и някои от партията, които са видели просветлението – отговаря Луканов.”[15]

Кое „просветление”, илюминатското ли? Днес всинца вие като в хор издигате глас до небесата, че знаете и не желаете да ви занимават с „известни факти”. Щом са ви били „известни”, защо тогава не само си траехте, и съучаствахте? Нали сте храбри и действени – от патриотично биене в гърдите посиняхте? Защо търпите „доверен човек на чужди спецслужби да управлява България”? Свидетелството за това се съдържа в личното признание на самата министър-председателка на вашата България: „Когато станах главен секретар на МВР, Европол не желаеше да разговаря с България и на една паметна среща в Хага, благодарение на колегите от Сикрет сървис, които ме заведоха там, им казаха: „Доверете се на тоя човек, този екип, той ще даде своите резултати, нещата се промениха. Мен ме командироваха американските служби, а имах министър, който четири години не получи виза за САЩ.”

Няма случай в световната история министър-председател на дадена държава да си признава, не, да се хвали, че е човек на чужди спецслужби, както чухме да го прави премиерът Бойко Борисов! Няма случай държавен служител, в качеството си на Главен секретар на министерство на вътрешните работи да бъде командирован от чуждо разузнаване и след време той да се гордее и хвали с това!

Всяка държава има своя национална сигурност и тя е свързана пряко с националния суверенитет на страната. Каква зависимост има днешният български министър-председател от Сикрет сървиз или ЦРУ, след като е бил изпращан в командировка от едната от тях, а от другата – Сикрет сървиз е бил представен в Европол като човек, на който тази спецслужба на чужда държава имала доверие!?”[16]

Това ще бъде поредният „глас в пустиня”. Защото вие, „смелите” и „активните”, знаете всичко. Което ще рече, че настоящето дередже ви уйдисва. Със същото самочувствие на времето вярвахте на съветските окупатори, на Жан Виденов и Любен Беров, на Филип Димитров и Димитър „Митко паричката” Попов, на… Оставихте най-големите престъпници в българската история – членовете на Политбюро на ЦК на БКП и кръга около тях спокойно да напускат този свят, за 45 лазарника оставили на наследниците си несметни богатства, които „буржоазията” не успя да натрупа в продължение на предходните 65 години. Рунизацията ви помага да оцелявате. И докато кротко добрувате, все така да се жалвате:

„Все нас тъпчат кой отдето завърне,

щот сме туткун[17], щото не сме кадърни…

Всякой вика „Яман ни е нам хала!” –

а всякому мерамът[18] е развала…”[19]

Тази рунизация изтри от народната памет годините на мрачното комунистическо робство. Единственото, под което българите са били някога, оставило ги безимотни, превърнало ги в стока, в добичета (гои), чийто живот или смърт можеха да бъдат решени дори от някое местно партийно-милиционерско „величие”. Бързо забравихте онези близо 30 000 в мнозинството си напълно невинни жертви, покосени през „безотчетните” дни на кървавата есен на 1944 г. Както и онези около 200 000 българи, които служещите на чужди, враждебни нам сили комунисти, земеделци и милиционери без време хвърлиха в отвъдното. Както и разбитите съдби на техните семейства – майки и бащи, съпруги и деца… Днес комунистите като Б.Б. всячески се мъчат да ги дообидят, като презрително ги наричат „реститути” и „реститутки”. Грозният му болшевишки лик прозира зад обвинението: „Обещали сме спортна зала на София. Когато са били предишните на власт, са продали спортните зали, приватизирали са ги, върнали са ги на реститути. Искам само да им припомня, че като бях кмет откупих от реститутите спортна зала „Триадица”.”[20]

Ето кои са виновни за всичко – предишните и реститутите! Само че ако бащите и дядовците на тези „реститути” – истинският български елит, не бяха ликвидирани, днес страната ни със сигурност щеше да е в челната десятка поне на Европа. Както е била в навечерието на Втората световна война, впрочем предизвикана от господарите на същите тези комунисти. Тогавашната България е била прекрасно място, без сериозна пропаст между бедни и богати, с преобладаваща средна класа от достойни и трудещи се хора, отговорни за своите съдби:

„В списание „Ние”, брой 2 от 2003 г., социоложката д-р Дияна Петкова разказва за една издирена от нея неизвестна у нас статия от професор Алберт Хамалайнен, преподавал етнология в Хелзинския университет. Тя е озаглавена „В страната на абсолютната демокрация” и е публикувана в 1938 година във „Финландско илюстровано издание”, едно от най-популярните списания във Финландия през тези години. Ето някои характерни откъси…: „Това, което най-силно впечатлява и събужда интереса на чужденеца в България, е абсолютната демокрация на социалната структура на нация и народ. Тази демокрация не е дело на държавата. Тя е социална. В настоящото правителство (да не забравяме, че годината, когато добрият финландски пътешественик е посетил Родината ни, е 1938 и в България управлява „монархофашистки” режим. Забележки в курсив мои, НА) няма никакви политически партии. В страната също така няма никаква собствена или чужда висша класа (понеже във Финландия има. Тя е шведска.)… Тук няма едри земевладелци (но те – кулаците – се появиха само 10 години по-късно), нито индустриална или търговска висша класа, която бе настоявала за особена позиция, сравнявайки се с останалия народ. Тук няма никакви езикови спорове, нито политически борби,… тук има здрава солидарност и абсолютно позитивно чувство за равенство… Нищо друго не можете да направите, освен да отдадете почит на тези хора, които са постигнали толкова много за един толкова кратък период от време…”[21]

Вместо това днес се влачим на опашката на новия Съветски съюз – Европейския, без изгледи да преминем дори едно място по-напред. Вашата представа за преди деветосептемврийска България, драги помаци, е оформена от болшевишката пропаганда, насаждана с десетилетия по нареждане на враждебни нам сили. Впрочем същото се отнася до познанията ви по история, които нямат нищо общо с истината за древните българи и изключително вредната дейност на т. нар. революционери – до един платени агенти на чужди интереси. Тази разяздаща съзнанието пропаганда изгради и вашия мироглед. Неговият Пантеон е пълен с разбойници (мутри) и садисти, но в него няма да зърнем името на нито един от истинските строители на нашата Татковина. Онези, които още в епохата на Отоманската империя градиха училища, черкви, манастири и читалища; поддържаха народната свяст и чрез вяра в Бога и образованието способстваха българите да преминат към своето независимо битие, официално обявено на 22 септември 1908 г. Докато предците на мнозинството от вас, мили помаци, поставиха България в нещо повече от васална зависимост от Интернационала – пряко – от болшевишка Хазария, сиреч от СССР.

Затова вярвате на бръщолевенията за някакви „три Българии”, които вашите баби и дядовци, майки и бащи уж били изградили по време на тоталитарния държавен капитализъм под ботуша на една партия, който нарекоха „социализъм”. Тези „три Българии” откъснаха най-свободната прослойка – селяните, от източника на тяхната свобода – притажаването на земята. Ликвидираха всякакъв вид частна собственост и по този начин унищожиха предавания по наследство предприемачески дух, стимулиран от вродената у човека позитивна алчност. Обезглавиха не само политиката и икономиката, но посегнаха на културата и образованието. Затова понастоящем полуграмотни преподаватели, откърмени с отровното мляко на платения от Ротшилдови марксизъм-леннизъм, четат безсмислени лекции на още по-неграмотни студенти.

„Трите Българии” на вашите предци произвеждаха никому ненужни нискокачествени продукти, но успешно съсипаха прекрасната природа на нашето дивно Отечество. Плодовете от всичко това могат да бъдат забелязани в реките и езерата, в морето, по планините и в руините край всеки град – в София последната крупна забележителност е изоставеният металургичен комбинат „Кремиковци”. Социалният резултат е регистриран в бюрата по труда и е виден край кофите за смет на всяко по-голямо българско селище. Агресията, резултат от обитаването на сивите панелни спални и отсъствието на постоянен родителски контрол, вече витае из улиците и атакува жилищата, дворовете, градините и автомобилите ни. Ужасните условия на алчно червеното фашистко робство доведоха до отрицателния прираст, който отдавна обрече нацията ни на изчезване. Фактически България вече я няма, но вашата проклетия не ви позволява да го признаете.

Към целия толкова песиместичен пейзаж следва да добавя унищожената духовност и несъстоялата се справедливост, които окончателно ни избавиха от надежди за истинска, коренна промяна. Донякъде и затова продължавате да се осланяте на комунисти и ченгета,[22] да ги приемате за свои морални наставници[23], и да очаквате… Кого? Може би непоявяващия се герой от една нашумяла пиеса на абсурда?

Ето защо престанах да се изявявам. Партията-майка и нейните неразпуснати репресивни тайни служби няма да допуснат истинската ми поява в медиите. А коментарите ми в тази биваха подлагани на вакханалия от безсрамни и неподкрепени от никакви доказателства обиди – напълно в стила на болшевиките от втората половина на четиридесетте и от петдесетте години, че и след това. Комунистите – български или съветски, американски или китайски, не са човешки същества. Техен баща е сатаната. Те не могат да мислят, защото партията – финансовият Интернационал – върши това вместо тях. Затова и не са в състояние да управляват, а ръководят – подчиняват се на заповедите на своите задгранични господари, които винаги са ненавиждали България и българщината.

Повечето от вас следват антихристиянските максими на фарисея Шаул от Тарс, наречен от глупците Павел, че произведен от Синедриона в чин „апостол” при това: „Вие, рабите, бъдете послушни на вашите по плът господари със страх и трепет, в простота на сърцето си, както на Христа, не със слугуване само за очи като човекоугодници, а като Христови раби, изпълнявайки от душа волята Божия, усърдно служейки, като че служите на Господа, а не на човеци, и знаейки, че всеки, бил той роб или свободник, ще получи от Господа според доброто, което извърши.”[24]

Противно на тази заблуда Сам Бог е разкрил: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч; защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка й, и снаха от свекърва й. И врагове на човека са неговите домашни. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене; и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене.”[25]

Знам, че няма да изпълните Божия завет и ще останете при домашните си в лоното на комунизма. Нейсе. Както казва моят добър познат, унгарският българист Петър Юхас, „нямам време да любя грозни жени и да пия лошо вино”. Аз пък го перифразирам: „не желая да губя времето си с глупости и глупци”. Идиотът никога не осъзнава, че е такъв, но се възпроизвежда. Тукашното общество все повече прилича на сбирщина от идиоти. Неговите членове знаят всичко…

Все някой трябва да изрече всички тези болезнени истини. Не съжалявам, че това съм аз.

София, 24 октомври 2010 г.