ОВЧАРИ СЛЕПИ ЛИ СА НИ ПОВЕЛИ?

Конспиративни теории

„Независимост” по европейски • Моралният банкрут на „светлия пример” • Напред към Армагедон или каква е цената на човечеството

Светът е в криза. Макар и незабелязано, тя започна още с настъпването на новото хилядолетие по човешкото летоброене.[1] Днес хората се заблуждават, че рецесията е победена и бяга. Както цинично се изрази лорд Янг, бивш министър в кабинета на Маргарет Татчър и настоящ старши съветник на действащия премиер Дейвид Камерън: „На британците никога не им е било тъй добре.”[2] За жалост ситуацията е тъкмо обратната – човечеството се спуска надолу по кривата на бедността, безработицата, инфлацията и невъзможността за обслужване на кредитите. Например стотици граждани на САЩ казват сбогом на „американската мечта” и губят жилищата си. През 2009 г. техният брой достигна 274 399 семейства. Очакванията са през 2010 г. още повече американци да изживеят така трагедия и да се върнат към живота под наем.[3] За кой ли път жителите на планетата не забелязват, че ги водят към нова криза, не „по-приятна” от настоящата.

Спасение дебне отвсякъде

Знаете ли буквалното значение на станалия тъй популярен английски израз “bail-out” („бейл-аут”)? Означава „скачане с парашут”. Във финансовата сфера – „рефинансиране”. Питам любителите на изкуствено въведената терминология: Какво общо с „капитализма” и с „дясното” има това банкови и промишлени корпорации да бъдат спасявани „с парашути”? Защото от 2008 година насам САЩ, Великобритания, Франция, ФРГ и т.н. похарчиха повече от трилион долара, за да „bail-out” маса банки и фирми, особено в областта на автомобилостроенето. Днес германците смятат, че кризата не ги е засегнала. Обаче не се замислят как бе „замразен” животът им и то за дълъг период от време.

Европейският съюз подаде „парашут” на съседна Гърция. Днес, иска или не, на дневен ред е Ирландия. Преди няколко години съветският политически затворник, писателят Владимир Буковски предупреди евродепутатите в столицата им Брюксел, че „Европейският съюз е на път да стане новия Съветски съюз”. Той нарече Евросъюза „чудовище, което трябва да бъде ликвидирано, преди да се превърне в напълно завършена тоталитарна държава”.[4] Възможно ли е да е прав? Или трябва да възкликнем: Ах тези антикомунисти, навсякъде съзират конспирации?

Цели два дни – на 13 и 14 ноември 2010 г. – ирландска делегация се опитваше „да воюва за своята политическа и икономическа независимост по време на преговори в Брюксел за интернационално рефинансиране в размер до 77 милиарда лири стерлинги”.[5] Когато създаваха еврозоната, страните-участнички не бяха предвидили включването на клауза за „парашутизма” – “bail-out”. Сега настояват за прилагане на такъв член за финансово спасяване на Ирландия, която обаче не желае да бъде спасявана. Докато този текст види бял свят, навярно Републиката ще бъде подложена на „масивно измъкване” от финансовото тресавище,[6] което всъщност е само банково. Изобщо положението е „бейл-аут”…

Преди това седмици наред медиите насаждаха страхове от фалит на икономиката на островната република. За да убедят „общественото мнение”, че „ако Европа пропусне да се намеси, и други страни ще пропаднат, в т.ч. Испания и Португалия”. „Европейският спасителен пакет” от мерки, който е толкова познат на европейските лидери, ще струва само на британците най-малко 7 милиарда лири. Техният „консервативен” премиер Дейвид Камерън публично изрази подкрепата си за „предприемане на стъпки, за да се помогне на Ирландия”. Въпреки че самата Република не иска. Няма искаш, не искаш. В новата империя дози път делото на давещите се е в ръцете на онези, които желаят наистина да ги удавят.

И защо е всичкото това насилие? За банкерите няма нищо по-добро от превръщането на една държава в длъжник. Вземанията по държавните задължения са гарантирани и обикновено са съпроводени с високи лихви. Преди 250 лета Амшел Майер Бауер от “Judengasse” във Франкфурт на Майн прозрял тъкмо това. И като презрял гоите, започнал да трупа богатство от тяхната алчност. Открил и приложил принципа на нещо като парична индукция. След като взел да дава заеми, установил, че можел да отпуска повече пари, отколкото имал в наличност. Ламтежът за повече карал хората да приемат неговите написани на хартия обещания за повече пари. Това бил първият удар върху златото и среброто.

Ала родоначалникът на фамилията Ротшилд открил, че няма по-добри дебитори от владетелите, съответно държавите и правителствата им. В края на ХVІІІ век той убедил принца (владетеля) на Хесен, че е добре да помогне на британския крал Джордж с войски, които да се бият срещу разбунтувалите се колонисти отвъд Океана.[7] Сетне, през 1815 година, поставил британската корона в зависимост от златото, което изградената от него първа в историята семейна банкова мрежа със седалища във Франкфурт, Лондон, Париж, Виена и Неапол била способна да набави за битката на Великобритания срещу Наполеон.[8] Продължението на всичко това в наши дни звучи и така: „Германия натиска Ирландия да приеме предвиденото от ЕС финансово спасение, за да успокои интернационалните инвеститори и да предпази еврозоната от нова дългова криза.”[9]

Капитализъм по социалистически

Наскоро по телефона от ФРГ ми позвъни непознат зрител на спрените ми телевизионни изяви. В разговора стана дума, че там кризата на практика не била усетена. На пръв поглед тя наистина не разтърси толкова силно икономиките на големите западноевропейски държави и въобще поначало стабилните като Гибралтарската скала финанси на държавите-джуджета на Стария континент. Но бе усетена като хаитянско земетресение в бившите страни от „съветския блок” и в сателитите на трите „велики” – Великобритания, Франция и ФРГ. Нима днес Испания, Ирландия и Италия са онези „райски кътчета”, към коите преди години се отправяха масовите „експедиции” от източноевропейски търсачи на Елдорадо? За Гърция не си струва да отварям и дума. Изобщо – чудесата приключиха. Дали интернационалните политикономически илюзионисти изчерпаха своите фокуси и публиката е обречена на скука? Нищо подобно.

Бившата комсомолска секретарка Ангела Меркел, печелила награди заради любовта си към Русия, днес пламенно размахва стиснати като в щипка (подобно на домашния ни „неоконсерватор” Яне Янев) пръстчета и предупреждава: „Ако еврото се провали, Европа пропада.”[10]

Меркел изтърва тази реплика след като в средата на ноември Гърция разкри част от истинските си икономически проблеми. Те се оказаха по-тежки от очакваното. От своя страна Португалия и Испания се нахвърлиха върху Ирландия с опасението, че болестите, налегнали банковата система на островната държава, могат да прераснат в епидемия и да се прехвърлят и върху тях. Португалският финансов министър Фернандо Тейксейра душ Сантуш заяви: „Съществува риск от зараза. Той е висок, понеже не се изправяме пред един национален проблем. Става дума за проблемите на Гърция, Португалия и Ирландия. Това е важно за еврозоната и за нейната стабилност. Затова заразата в тези граници е по-вероятна.”

На което с европейска „солидарност” британският министър-председател отговори, че е благодарен, задето страната му не се е присъединила към еврозоната.[11] А пък нашенските „държавници” с комсомолска вяра и болшевишка решителност припкат в галоп тъкмо натам. Дали няма да се сбъдне една моя отдавнашна прогноза, отнасяща се до неизбежното разпадане на Евросъюза? Най-вероятно е тя да започне от парите. Тъй като т. нар. големи икономики също закъсват. А техните жители все повече се бунтуват против статуквото. Против този Европейски съюз, чиято неофициална конституция – Лисабонският договор, разпорежда богатите да издържат закъсалите, тоест мързеливите. Да погасяват техните прекомерни бюджетни дефицити и да се грижат за държавните им дългове. Като в замяна на това правителствата на тези богати получават правото да определят съдбините на по-бедните. Ето ви новото издание на Съветският съюз и системата на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ).

Обаче германците, французите, англичаните не желаят да бъхтят, та гърците, испанците, португалците да могат да живеят в нещо като безкрайна сиеста. А ирландците вместо да запретнат ръкави и да се трудят, да позволяват страната им да се превръща в Аркадия за “the Polish plumber”.[12] Което, както и да го гледате, отново носи аромата на уж бившия Съветски съюз. Онзи, който наистина продаваше на васалните си държави петрол и оръжие на безценица, но в замяна на това изискваше пълно и безпрекословно подчинение. Нима не сме свидетели как съвсем същото се случва в Евросъюза днес?

Планетата в орбитата на Ротшилд

Оглавяваният от Ротшилдови финансов Интернационал отдавна покори и прекрои Стария континент. И сега настъпва на изток, към Китай и Индия. Не случайно през тридесетте години на миналия век пекинският икономически изследовател Сонг Хонг-бин подчертал в своя нашумяла книга, че и днес семейство Ротшилд все така контролира глобалната парична система. Но го прави чрез Системата на Федералния резерв – емисионната банка на САЩ.[13] Още през 1901 г. в Мюнхен Израил Хелфанд или Александър Парвус, познат като банкера на болшевиките, убеждавал Ленин: „Трябва да забогатеем! Парите са най-великата сила.”[14] През пролетта на 1921 г. вестник „Ню Йорк Таймс” помества следната бележка: „Струва ни се, че „световната революция” трябва да се нарича „световна финансова революция”, след като цялата й идея е да събере парите на цял свят в личните сметки на двадесет души.”[15] В наши дни тази мръсна работа солидарно вършат още няколко подчинени на „светата” банкова фамилия интернационални организации и преди всичко Международният валутен фонд, Световната банка, Световната търговска организация и Европейската централна банка.

Юдейското схващане за Бога, вярата и живота включва следната равинска проповед: „Ев­рей­ският на­род няма­ше да е съ­щият, ако наис­ти­на… па­ри­те ни бяха мно­гоб­рой­ни ка­то пясъ­ка… И осъ­зна­ва­ме как­ва си­ла пред­ставл­яват па­ри­те. Знаем и как да ги из­пол­зва­ме пра­вил­но. С тях мо­жем да про­ме­ним жи­во­та на ев­реи­те. За­то­ва се мо­лим „… па­ри­те ни да са мно­гоб­рой­ни ка­то пясъ­ка в пус­тин­ята” – за да оси­гу­ри­м бла­го­по­лу­чие­то на ев­рей­ския на­род.”[16]

Кой управлява съдбините на човечеството? Една еврейска поговорка гласи: „Тората[17] свети, Тората блести, но само парите сгряват… Парите управляват света.”[18] Ала къде са парите? По-точно е да запитам: У кого са парите? И бързам с отговора: Преди всичко у семейство Ротшилд. В началото на ХІХ век основателят му Майер Амшел Бауер, който вече станал Ротшилд, декларирал: „Дайте ми да контролирам парите на нацията и въобще няма да се интересувам кой прави законите.”[19]

След като подробно се занимава с богатството на тази дяволска фамилия, британският историк Никълъс Хагър достига до общата сума на Ротшилдовите съкровища. През 2004 г. те са възлизали на… 7,5 трилиона долара![20]

За сравнение ще приведа обективни данни. Ако изнесените сведения за семейство Ротшилд са верни, тази фамилия е два пъти по-богата от досега третата икономика в света – Китай. През 2008 г. брутният вътрешен продукт на азиатския гигант възлезе на 3,5 трилиона долара.[21] Излиза, че Ротшилдови са повече от два пъти по-богати от Китай с неговото население от 1,3 милиарда души!

Ала семейство Ротшилд е близо два пъти по-богато и от донеотдавнашната втора икономика в света – Япония, която през 2008 г. имаше брутен национален продукт в размер на 4.9 трилиона долара.[22] Засега само САЩ произвеждат повече от потенциала на Ротшилдови, които преди два века и половина бяха просто Бауер – скромни продавачи на стари монети от Франкфурт на Майн…

Пиршество на греха

Докато в САЩ се правят, че въздават справедливост и уж съдят двама-трима бивши началници на умишлено фалирания банков гигант „Лимън Брадърз”,[23] на „Уол Стрийт” отново се готвят да организират „пир по време на чума”. По верски причини там очакват не Дядо Коледа, а Дядо Мраз да раздаде на банкерите повече от 144 милиарда долара премии! Това е с 4 на сто повече от предходната година. За сравнение: през годината на рухването на банките (2008) те възлизаха на 124 милиарда, а миналата бяха 139 милиарда долара.[24]

„Очаква се цели 26 от общо 35 фирми на „Уол Стрийт” да получат компенсации. „Данните показват, че приходите на 29 от 35-е фирми… се увеличават по-бавно от изплащането [на премии]. Очаква се приходът на „Уол Стрийт” да нарасне с 3 на сто – от 443 милиарда долара до 448 милиарда долара… Като цяло се очертава „Уол Стрийт” да изплати 31,1 на сто от своите приходи на служители.”[25]

Какъв е този „капитализъм” с „компенсации”? Мирише на държавния му вариант, който кой знае защо бе наричан „социализъм”. При него вместо да се разчита на свободната предприемчивост на хората, радващи се на правото на собственост и труд, държавата „компенсираше”. И продължава да го прави. Какво общо с „капитализма” имат „социалните системи и фондове”? Те са изградени върху основата на някаква неприсъща на човешкия характер „солидарност”, а не върху икономически принципи. Затова никъде не работят достатъчно ефективно. Навсякъде, където действат, в т.ч. в споменатата Федерална република, корупцията се шири в огромни размери. Само че я премълчават.

Мой познат рентгенолог, който през есента на живота си се ожени за виенчанка, ми разказа как австрийските доктори източват тяхната Здравна система (каса). Слава Богу, моят близък е здрав. Единствените му проблеми са със зрението. Отишъл на офталмолог. След прегледа сестрата му поднесла документ за подпис. Нямала хабер, че има работа с медик, който може да разчете латинските текстове върху хартията. Така познатият ми разбрал, че му била „направена” електрокардиограма, „мерили” му кръвното налягане и въобще бил „подложен” на маса най-разнообразни процедури, които нямали нищо общо с неговия зрителен проблем. Отказал да сложи подписа си. По най-общите му изчисления виенският офталмолог имал намерение да прибере неправомерно най-малко 250 евро. Всъщност с тях щял да ощети обществения здравен фонд. С други думи – имал намерение да бръкне в джобовете на здравно осигуряващите се. Какво му е хубавото и справедливото? И къде е солидарността – в джоба на докторите ли?

Винаги ще се намери някоя пишман дясна „умна глава”, която ще ме обвини в завист, в пристрастие към социализма или в неоправдана ненавист спрямо САЩ и Запада. По правило, обикновено става дума за „мили” момчета и момичета, които или са вдигали юмручета за “Rote Front”, или са деца на ярко червени фашисти, които заради материалния интерес са сменили политическата вапца. Ала нека им отделим известно внимание. Затова предлагам да се доверим на един представителите на архикапиталистите. Преди няколко месеца бившият изпълнителен директор на “VMAC LLC” и експрезидент на крупната финансова компания “Goldman, Sachs & Co.” Уолъс Търбъвил зададе само на пръв поглед парадоксалния въпрос: „Кое е по-голямата заплаха: тероризмът или премиите на „Уол Стрийт”?”[26] Неговият коментар прозвуча като обвинение спрямо морално банкрутиралия интернационалния елит – финансов, промишлен, търговски, политически, научен и културен.

И издаде присъдата: „Сегашната система на търговски компенсации ще продължи да разлага сърцето на „Уол Стрийт”.”[27] Отговорът на въпроса от заглавието на статията му е съкрушителен за политическата прослойка: По-страшен е залезът на средната класа. Постоянното снижаване на нейните доходи подрива устоите на обществото. „Ако престанем да загърбваме нашите основни ценности – нещо, което правим поради неоправдан страх, тероризмът не може да промени фундаментално нашия начин на живот… Огромен е броят на хората, засегнати от нарастващото несъответствие между техните доходи и потребности… Съответно правителството отделя чудовищни ресурси, за да брани нашия живот и имущество от тероризъм…

Обратното, правителството е боязливо и нерешително в своето отношение към системата, която защитава привилегиите на неколцина търговци от „Уол Стрийт” с премии, възлизащи на милиарди долари, като същевременно позволява упадъка на фундамента на обществото [средната класа].”[28]

Повтарям: това са горчивите заключения, до които е достигнал един от асовете на капитализма. Те коренно се различават от настоящите схващания на домораслите ни „неоконсерватори”, до един произлезли от килийните школи на БКП и Държавна сигурност.

Социализмът извести края на средната класа

Той провъзгласи пълния триумф на държавния капитал, ръководен (другарите не можеха и не знаят да управляват) от номенклатурата на една партия, наречена „комунистическа”. „Новата класа”, както я нарече един отритнат неин член, сръбският комунист Милован Джилас, получи задачата да проведе експерименти с населението и стопанството на редица държави, повечето що-годе процъфтяващи през предвоенните години. Така народите от Централна и Източна Европа бяха хвърлени на позорището на национализацията и „колективизацията”, както наричаха ликвидирането на заможните и средните селски слоеве. В отделните страни еспериментът бе осъществен по различни варианти на основния сценарий.

В страни като Чехословакия, Унгария, Полша и особено в Югославия бяха запазени и дори с годините се разраснаха икономически сектори с участието на частна собственост. В първите две държави дребната търговия и някои услуги – ресторантьорство, хотелиерство; а във вторите две значителна част от селското стопанство остана в ръцете на своите дотогавашни собственици. По тази причина в началото на промените тези страни запазиха сравнително високи или средни темпове на икономически растеж. Това се подсилва и от факта, че те стартираха към уж пазарното стопанство от по-високи позиции в сравнение с България, Румъния и СССР. Днес те също буксуват и затъват.

В България, Румъния тържеството на социализЪма по Ленински беше пълен. Което ще рече, че цялата власт премина в ръцете на номенклатурата и то посредством изключителното прилагане на насилие и дори на терор. На много места и преди всичко у нас т. нар. колективизация бе още по-отвратителна, понеже премина под лицемерната маска на кооперирането. Псевдокоопериране, защото бе проведено под заплахата от меча и чрез свистенето на бича, а „кооператорите” нито бяха собственици на нещо, нито имаха право на глас в „кооперациите”. За пореден път пояснявам: коопериране означава сътрудничество. Към него пристъпват свободни хора, които притежават нещо и напълно доброволно си подават ръка – кооперират се – за постигането на общи и изгодни за всички кооператори цели.

В нашите градове нещата достигнаха до сцени, сякаш излезли от филмите на ужасите. Комунистите отнемаха не само средствата за производство, но и единствените жилища на обявените за „врагове на народа”.[29] Поради лично отмъщение, от користни подбуди, по антипатия и без вина, заради едната садистична прищявка пращаха хора в концентрационни лагери, затвори или ги изселваха. Целта бе отчуждените от собствеността хора никога повече да не могат да станат грижливи и предприемчиви стопани. Другарчетата се плашеха от думата „реставрация”, както дяволът от аромата на тамяна. Ето как бе ликвидирана средната класа.

Отначало в СССР, а по-късно в Албания, Китай и КНДР нещата стигнаха до крайностите на военния комунизъм. Там гръбнакът на обществото бе пречупен окончателно и изправяне не може да има. Свидетели сме как в днешен „преуспяващ” Китай под заплахата от калъча „мирно” съжителстват две класи – на алчно червената номенклатура и на океана от наемни работници, закрепостени от болшевишката олигархия (съчетание на пари и власт). Извън всякаква представа за съвременен и нормален живот са селяните. Населението на огромната вътрешна затворническа държава пък е по-зле и по-безправно дори от робите в древен Египет. Затова и по нашите пазари достигат стоки, които се продават по 50 стотинки или по един лев. Човешкият труд в китайския Архипелаг ГУЛаг не струва и стотинка.

Западът крачи по нашите стъпки надолу към „Армагедон”

Все повече западни коментатори, макар все още с половин уста, намекват, че някогашният „свободен свят” упорито се движи към социализъм с тоталитарно управление. Някои го наричат „социализъм на потреблението”. Повярвайте, неговите лидери не са „водачи слепи”. Много добре знаят какво правят. Затова още по-големи са престъпленията им към техните собствени народи. Защото Господ е казал: „… Ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата…”[30] Натам вървят. „Ако всичко това е така, как достигнахме до това мрачно място в нашата история?” – пита се американският журналист и изследовател Джим Марс. И сам представя отговора в резюме:

„Документите изясняват напълно, че от Закона за национална сигурност от 1947 г. насам Съединените щати бавно бяха превръщани в държава на националната сигурност, а все повече и повече власт беше съсредоточавана във федералното управление, особено в неговия изпълнителен дял [правителството]. Закони влизаха в сила с президентски заповеди [укази], вместо чрез смислено обсъждане и внимателно проучване от страна на избраните представители на народа. И изглежда никой не забелязва това, особено след новинарските средства за масова информация вече са под тоталния контрол на шепа интернационални корпорации. Образовани и самоотвержени журналисти от типа на Уолтър Кронкайт бяха заменени от безлични въздухари, които следят повече рейтингите, отколкото световните и националните събития. Следователно гражданите нямат друг избор, освен лично да проучват и узнават, като вадят фактите от различни нетрадиционни източници на новини.”[31]

Вгледайте се в ставащото по планетата. Нима това не се повтаря? Ако смятате, че в САЩ, Англия или Германия е по-добре, просто виждате нещата на повърхността на обществения живот. Вгледате ли се в дълбините, ще зърнете същите процеси като у нас. С тази разлика, че тамошната средна класа и работниците им започнаха своето (про)падане от върха на небостъргач, докато ние се строполихме от покрива на Партийния дом, образно казано. И тъй като сме доказали, че сме „хора, дето нищо не щат да вършат”[32], трябва да се уповаваме на Бог и на западняците. Ако някой ден те успеят да се пробудят от омаята на илюзорната материална летаргия, може би добрата епидемия на тяхното недоволство ще премине и през нашите граници, за да ни зарази с повече гражданско съзнание, вяра в собствените възможности и чувство за справедливост. Дотогава ще кретаме. Дано процесът на западното опомняне, свестяване и връщане в реалността не продължи прекомерно. Иначе ще изкреем.

             Очаквайте продължение.