Loading...
Беше изморен. От всичко, от живота, от себе си. Движеше се сякаш по инерция и краката сами го отвеждаха у дома. Хапваше, малко телевизия, много интернет и после сън. На другия ден всичко се завърташе отначало. И пак, и пак…
Тази вечер реши да мине през парка. Есента вече си отиваше, но вечерите продължаваха да бъдат по пролетно топли. През парка и горичката беше малко по-далеч, но пък какво… така и така за никъде не бързаше. Просто беше уморен.
– Парите и живота!!! – гласът прозвуча досами лицето му и го накара да се закове на място. Дори не се уплаши. Нямаше много пари в себе си, беше точно преди заплата и в портмонето му се въргаляха някакви дребни банкноти. Я имаше, я нямаше петнайсет лева. А живота… на кой ли пък му беше притрябвал неговият живот.
– А бе, ти чуваш ли какво ти казвам, бе – парите и живота!!!
Мишо се взря в тъмнината пред себе си, но там нямаше никого. Огледа се наляво, после надясно, напрегна очи – нищо, само силуети на дървета. Направи две крачки и на третата вече беше на земята, спънат от невидимо въже или крак, или камък, или един дявол знае какво.
– А бе, ей, ти глух ли си, луд ли си или кво?! За последен път ти казвам – парите и живота!
– Извинявайте… ъъъъ – гласът му прозвуча с леко хриптене и той се покашля леко, за да прочисти гърлото си – много извинявайте обаче -аз не ви виждам.
– Тоя па, тоя па, тоя па, не ме виждал – ха-ха-ха – естествено, че не ме виждаш, бе паляк. Ти и жена си, пардон – бившата – не виждаш, ама й пращаш всеки месец издръжката, нали?!
Михаил Каменов Николов, по детски прякор – Плъха, бивш заместник-директор във фабрика за хромирани дръжки за тоалетни казанчета, бивш левскар, бивш съпруг, бивш мечтател и настоящ уморен мъж на средна възраст, се надигна и се зае да изтупва листата, полепнали по тъмнокафявия му спортен панталон. Само една чаша вино изпи на сбирката по случай имения ден на Коката, а гледай какви му се причуват. Не е на добре тая работа – си помисли и поклати укорително глава сам на себе си.
– Да ми имаш късмета, да ми имаш! Тоя точно ли избрахте, баси!? – гласът този път прозвуча от дясната му страна – Егати смотаняка, тоя ще се загуби в собствените си мисли, бе!
– Ама, моля Ви се… нищо не разбирам… кой сте, къде сте??? – Михаил изпита раздразнение от очевидната неловкост на ситуацията, в която се беше озовал. Малко преди полунощ стоеше сам на пътека в парковата горичка и говореше с… нищото.
– Кой съм, кой съм, много въпроси задаваш, бе… давай парите и живота и да приключваме.
– Вижте какво, господине, губите си времето с мен, аз нямам много пари в себе си – и, за да потвърди думите си, бръкна в задния джоб на панталона и извади стария си поизтъркан портфейл, който Елена, бившата му, му подари за Коледа преди десет години – 2, 3, 8, 13 лева и някакви стот…
Още недоизрекъл последната част на последната дума от последното изречение и невидима ръка изтръгна портфейла от ръката му и след секунди го хвърли на пътеката пред него, празен.
– 13, 13… все тая… взимам ги, портфейла можеш да задържиш, нали ти е скъп спомен. Сега остана да подпишеш ”Приемо-предавателното съглашение по издаване на живот” и приключваме.
– Приемо-каквооо? – Михаил Николов беше тотално шашнат от случващото се, дори се ощипа по бузата, в случай, че е заспал и сънува. Не сънуваше!
– Приемо-каквооо – изимитира го гласът – приемо такова. Даваш ни скапания си живот и поемаш новия. Кратко, точно и ясно.
Михаил Каменов Николов беше кротък човек, незлоблив, дори апатичен (по думите на Елена).
– Липсва му жар – заяви пред съда на бракоразводното дело бившата му… любов – инертен и апатичен е. Да не кажа мухльо, че много обидно звучи – добави, уж смутено, и кокетно отметна сламеноруса къдрица, която се спускаше по дясната й буза.
Тогава, в съда, Мишо не се ядоса, не се и обиди, обаче сега се разгневи не на шега. Сякаш в гърдите му изригна вулкан от гняв, който бе дремал досадно дълго време. Вдигна портфейла от земята, сложи го в задния си джоб и решително тръгна по пътеката, крещейки наляво и надясно:
– А бе ти за 13 лева на маймуна ли ше ме правиш, бе? Ай, сиктир от обирджии-тарикати в тая държава. ПиснА ми! Чу ли! Който и да си, където и да си. Халал да са ти 13-те лева и некви стотинки… ама ти Плъха на подбив няма да взимаш, ясно ли ти е, шушумигоооо, дето не смееш с лице срещу врага да се изправиш. Къде си, бе мишок, къде си, бе, нинджа шмекерски? Я излез да ми вземеш живота, да те видя как ше го направиш бе, алоооууууу! Айде де, Айде де, чакам те… взЕми ми живота, ела де! Приискал му се на него чужд живот. Отрепка! Пухльо! Крадец!
И Мишо Плъха зае позиция хангецу дачи или иначе казано “позиция широк пясъчен часовник”, приготвяйки се щом се появи невидимият обирджия да я замени с фуду дачи, преведено на прост български –атакуваща позиция – и да нанесе един светкавичен тобиконде ой дзуки (това нямаме време да го превеждаме, но се предвиждаше да е силно болезнен).
Точно се канеше да повтори – Ела бе, ела, шушумиго, ела ми – когато направо от небето се посипа сребърен прах (някакъв такъв ръсеше по косата си голямата му дъщеря, когато на Хулоуин се правеше на принцеса) и на две педи пред него се появи, все едно падна от небето, един дребосък, издокаран в тревистозелени дрехи и зелена шапка, досущ като някакъв силно умален модел на Робин Худ. Ако приемем, че Робин Худ има черти на шимпанзе, разбира се…
– Ебаси ! Ти си бил голям досадник – каза дребосъкът, с ръце оформящи буквата Ф – а ми разправяха как за нула време сме щели да приключиме и после съм имал свободна вечер. Дрън Дръъъън, Дръъъъън. И пак дрън, и пак дрън. Код 9 задействан!
– Код какво? – Мишо съвсем ама съвсем нищо не разбираше.
– Не говоря на тебе, бе… на ония горе говоря, да съобщят на началството, че съм задействал Код 9 – материализация. Ясно ли ти е?
– Не
– Какво не, бе?
– Не ми е ясно.
– Какво не ти е ясно?
– Нищо не ми е ясно – каза Мишо и въздъхна тежко, отпускайки едрото си тяло на някакъв пън – цял живот нищо не ми е ясно… що пък сега да е по-различно…
– Оооо, само не им се разлигаввай като неква женска сега, че много ги мразя тия. Врюн мрюн мрюн, хрюм хрюм хрюм и накрая се разреват и трябва да им бърша елфските сополи.
– А… не се притеснявай… Михаил Каменов Николов не реве, никога не е ревал, няма и да реве.
– Така те искам, мой човек, накрая ще се разбереме с тебе. – зеленият наподоби нещо като усмивка на сбръчканото си личице – давай да подписваш и да приключваме!
– Да подписвам какво?
– Айде паааааак… При-е-мо-пре-да-ва-тел-но съ-гла-ше-ние по из-да-ва-не на жи-вот. Капиш?
– Ми не. Какво приемо, какво предаво, на чий живот?
– Ти-на мене-на твоя и после аз-на тебе-на новия. Ъндъстен?
– Боя се, че не… уморен съм.
– Аааа, дойдохме си на думатааа. Слушай сега, Мишо, моето момче, какво ще направим – и изведнъж в ръцете на зеления се появи един миниатюрен зелен ноутбук, на който новият познайник на Михаил натрака нещо – Такааа, ето ги логовете. Слушай и отговаряй само с Да или Не. Щото може и грешка да е станала, нищо чудно, като ги знам ония в отдел КРС кви са. Понимаеш?
– Не… Да!
– 13 август 2006 година, 11 и 45, на излизане от съдебната зала изпъшкваш – омръзна ми тоя живот. Вярно ли е?
– Да, това беше точно…
– Само ДА или НЕ!!!
– ДА.
– 28 февруари 2007 година – четиридесеттият ти рожден ден. Четеш картичка от колегите, на която пише – пожелаваме ти здраве и дълъг живот. Ти се усмихваш иронично – та това моето е един живооот, тури му пепел, сменям го веднага за друг, може и по-къс… Вярно ли е?
– Ама тооо – започна Мишо и смразен от ледения поглед на мъника кротко каза – ДА.
– 05 май 2008 година – под снимка на Кейт Уинслет, публикувана на сайт бютистарсточканет, написваш – живота си давам за теб. Вярно?
– Да – смутено смънка Мишо.
– Месец по-късно, на 6 юни, в скайп разговор с golemiatpitch62, му написваш – бате, не искам лято, искам да е вечна Коледа!?
– Може… Да.
– На 25 март 2009 г. Се включваш в блог вълната “Най-добрият човек, когото познавам” с пост, в който заявяваш: най-добрият човек, когото познавам е дядо Коледа. Той на Коледа, 2000 година, ми донесе прекрасен кожен портфейл… Елена… Елена, дете на дивата пустиняяяаамурр… това последното не го разбирам.
– …бях леко подпийнал… ДА, просто да.
– Такаа и стигаме до вчера – 05. 12.2010, 23ч и 41 минути, когато ти изпращаш следното писмо на Дядо Коледа на и-мейл дядоколеда маймунскоалапландияточкакр, чета дословно: “Скъпи Дядо Коледа, пише ти Михаил Николов, за приятелите – Мишо Плъха. Аз съм на 43 и ти пиша за пръв път. Много мислих и реших, че животът ми, такъв, какъвто е, е безсмислен. Аз всъщност мразя тоалетните казанчета, те са остаряла технология. Винаги съм искал да творя, да раздавам добро, да карам хората да се усмихват и да бъдат щастливи. Дядо Коледа, разбрах че всъщност искам аз да бъда дядо Коледа и съм готов да дам всичко, което имам в замяна.
С уважение: Михаил Каменов Николов
P.S. Благодаря предварително! И ако не съм много нахален – В случай, че молбата ми бъде удовлетворена, дали е възможно Кейт Уинслет или някоя, приличаща на нея, да ми бъде Снежанка.“
– Вярно?
Михаил гледаше втренчено пред себе си и не можеше да повярва.
Човечето повтори, дори тропна с крак, за да го изкара от унеса.
– Вярнооо ли, бе ей, или ония шматароци са объркали нещо????
– Вярно… Да.
– Такааа, няма грешка начи, тогава ето ти и решението на комисията по избор на Дядо Коледа за периода 2010-3010 г.. Чета, слушай внимателно, няма да повтарям:
Днес, 06 декември 2010 година, коледна комисия в състав… не се чете… дъра бъра, дъра бъра… разгледа 25487963 кандидатури дъра бъра дъра бъра и взе решение въз основа на дъра бъра дъра бъра – за Дядо Коледа за периода 2010-3010 година избира Михаил Каменов Николов, България, София, улица ”Сребърни камбани” 31. Гласове “за” дъра бъра дъра бъра. Подпис несечете Печат.
– Ясен ли съм?
– …………………..
– Приемам мълчанието за да, затова давай да подписваме приемо-предавателното съглашение и всеки да се поема по пътя – аз по моите си работи, а ти – при Снежанка, че сигурно си е изчакала чакалото на оня студ.
– Снежанка???
– Снежанка ами – нали си си поръчал и Снежанка. Вярно ли е???
– Вярно, Вярно… къде да подписвам………… – попита, внезапно разбързал се, Михаил Николов, по детски прякор – Плъха, и, поглеждайки нагоре през падащия сребърен прашец, възкликна –егасимуси и живота!!!
Автор: Бенра
