Su & Vigo
СЮ, благодаря ти, че пя с мен…
Беше 5.30, половин час преди да трябва да излиза. И както винаги беше готова за срещата. Не обичаше да закъснява. Беше твърде рано, за да тръгва, за това отново пусна радиото и се опита да намери нещо подходящо за слушане. Знаеше, че ще стигне твърде рано, а не и се искаше, защото знаеше, че Саймън ще закъснее.
Колата му се промъкваше из задръстените улици със скоростта на накуцващ пешеходец. Знаеше, че няма да успее навреме. Едва се добра до вкъщи за да смени костюма си. Беше тежък ден. Преговорите с източни бизнесмени можеха да се сравнят само със усещането за студен куршум в главата.
В 6 без 5 провери отново, дали всичко е на мястото си. Добави слой червило, после го поизтри. Дръпна полата надолу, макар да се досети, че след две крачки тя пак ще запълзи по бедрото и.
Лошото на срещите с непознати е, че никога не знаеш какво е твърде предизвикателно за отсрещната страна. Още по-лошо е, когато трябва да се срещнеш със солиден мъж, като Саймън. Точно в 6 вече даваше адреса на таксито.
Заведението беше претъпкано. Той нахлу сред мириса на алкохол и гъстия дим търсейки с поглед Елизабет. Беше я виждал само на снимка. Надяваше се, че няма да е твърде различна и ще я познае. Беше закъснял с около десет минути. Имаше добро обяснение, но дали това щеше да я трогне?
По стар навик седеше така, че да обхваща с поглед цялото заведение. Както винаги беше с десет минути по-рано от часа на срещата. Не веднъж се беше опитвала да промени този навик, но резултатът беше или закъснение с цял час или твърде рано пристигане.
От вратата беше огледала всеки в помещението. Никой не изплуваше от мъглата в нещо подобно на Саймън. Беше сигурна, че ще го познае веднага.
Дълго премисля какво да поръча. Кафе беше чудат избор по това време на денонощието, кола беше твърде тривиално, а за алкохолните напитки трябваше да изчака Саймън. Опита се да се съсредоточи върху образите на хората в заведението. Някакъв дебел чичко. Една кискаща се госпожица и куп безлични персонажи, заети с първата бира или уиски за вечерта. Взе кола. Винаги можеше да се престори, че вътре има уиски.
Саймън закъсняваше.
Забеляза я сгушена в едно отдалечено сепаре. Изглеждаше по-добре от това което си бе представял. Полупразната чашата на масата говореше, че го е чакала достатъчно. Но не изглеждаше изнервена. Саймън мислено коригира цвета на очите си и дължината на косата. Имаше тази дарба от дете. Можеше да изменя начина по който изглежда. Първия път когато това се случи беше ужасен. Стана неволно, в изблик на гняв. Никога не намери в себе си обяснение как едно 12 годишно момче може да увеличи ръста си по заповед.
Приближи са към нея усмихнат.
– Елизабет?
Сепна се. Очите и зашариха по лицето на непознатия. Не приличаше много на снимката, която и беше пратил предния ден. По-скоро приличаше на далечен братовчед на човека от снимката. Усмихна се учтиво:
– Саймън?
Подаде ръка.
Той я целуна.
– Извинявай, че те накарах да чакаш. Бизнесът и трафикът бяха срещу мен днес. Изглеждаш чудесно.
– Благодаря!
Но, да, разбира се! След толкова дълги разговори, защо да не се отнесе фамилиарно с нея. Все пак и беше странно, че г-н бизнесменът, Саймън факирът на преговорите с всякакви капризни партньори, може така спокойно да превърне неудобството от първата среща в дружеска прегръдка.
После се усмихна на мисълта си. Но да, това е работата му.
– Дали и днес преговорите се проточиха повече от обичайното или наистина имаш навик да закъсняваш?
Той погледна очите и, но намери само топла закачка вместо очаквания хлад.
– Не, просто някои хора мислят, че могат да си позволят всичко щом имат милиони за джобни пари. Което всъщност е така.
Усмивката не слизаше от лицето му, а погледът погали тялото и. Беше повече от хубава.
Наложи си да не се усмихне лукаво на това, че я огледа. Лицето му едва доловимо изрази доволство. Този жест помогна на Елизабет да се отпусне. Облегна се на меките плюшени възглавници зад гърба. Намести по-удобно дългите си крака под масата. Само да знаеше и на къде да поведе разговора. Липсваше и стената на монитора, зад която да се скрие.
Не беше ли цвета на очите му друг?
– Парите са средство. Не е зле да ги има, но все още не могат да купят всичко. Поне така казват..
– Който го е казал определено не се е познавал с моите началници. За тях няма нещо, което да не може да бъде купено. Познават световните пазари и могат да открият и най-засекретения документ, както и най-евтината работна ръка която да го открадне. Но да оставим тези глупави приказки и да поръчаме нещо за пиене.
– Вино, бяло, сухо за мен.
Загледа лицето му, докато се обърна и потърси сервитьорите, за да поръча. Фините линии на времето не го състаряваха, но придаваха на чертите му определен аристократизъм. Сребристите слепоочия допълваха усещането, че е преживял много и може да разкаже много, но тънката наблюдателност, която се прокрадваше в очите му, подсказваше, че по-скоро ще премълчи мислите си. Беше хубав мъж. Дори красив по своему. Усети се, че мислите и пробягаха в съвсем друга посока, далеч от финанси и небрежни разговори. Вдиша рязко въздух, за да се съсредоточи в обстановката на кафето.
Той повика сервитьора с небрежно движение.
– Бяло вино за дамата, а за мен мартини.
Докато поръчваше забеляза как погледът и шари по заведението. Оглеждаше хората с детинско любопитство. Извивката на врата и подканяше за ласка. Спомни си последния им разговор. Обсъждаха изчезването на любовта в забързания модерен свят. Някъде по средата на разговора решиха да се видят. Плахо и неуверено. Тогава тя му каза, че не беше срещала бизнесмен да говори за любов с такава жар и тъга. Хареса му нежния тон с който го каза тогава. Гласът и звучеше различно. Микрофонът и безжичния интеренет бяха ограбили само част от топлината му. Събуждаше в него отдавна забравени желания.
Несъзнателно провери, че е 11. Виното тихо се стопяваше между устните и. Придаваше на думите и тръпчив вкус. Зачуди се, дали рязко да изчезне в дванадесет или все пак да се остави на приятната невъзможност да прекъсне безметежния разговор. Беше любопитна как този привидно сериозен човек се разсмиваше лесно на небрежните теми, през които прескачаха. Наслаждаваше се на гласа му. Така и не беше успяла да му каже, че има приятен глас. Харесваше и да го слуша. Би се отпуснала на зад, за да го послуша със затворени очи. Спомни си единственото нещо, за което успяха да поспорят- опита се да го накара да и прочете стих. Саймън беше странна комбинация от студен професионалист и чувствителен поет. Тази негова двойнственост я интригуваше. Предположи, че преди нея е примамила много други и след нея ще бъде уловка за много жени. Коя обаче, беше създала в него поета? И колко дълбоко беше одрала сърцето му, за да го превърне в перфектния философ? Улови се, че измерва широките му рамене. За да скрие плъзналата по бузите червенина се изправи рязко. Извини се, че трябва да „напудри носа си” и бързо изчезна към тоалетната. Не пропусна да погледне през рамо. Сякаш, да се увери, че наистина я проследява с очи. Не бяха ли очите му все пак други?
Облегна гръб на вратата на тоалетната. Две секунди и трябваха преди да се засмее гърлено „Саймън! Кой би повярвал?” Пи вода. Не искаше да се опиянява от алкохола. „Саймън.” Опъна чорапогащника, изпъна полата и с котешка крачка се отправи обратно към него. Дванадесет? Май се очертаваше интересна вечер…
Докато я чакаше в главата му се въртеше един стих: „Опасна и сладка, ранена преди. Скрива със усмивка, стари следи”. Беше глупаво и детско, но някак си и пасваше. Мислеше си, че зад привидния образ на отракана дама се криеше нежност и страх. Как ли ще реагира ако я целуне щом се върне… Имаше малки чувствени устни. Искаше да усети допира им, да гали леко лицето и с длани. Бавно отпи глътка мартини. Мислено отбеляза, че алкохола почваше да му влияе. Оправи небрежно вратовръзката си и погледна разсеяно часовника. Чудеше къде се бави. Обърна се да хвърли поглед на заведението и точно в този миг видя пред себе си стройните и крака и една непослушна пола, която пак се беше повдигнала леко нагоре. Той стана, приближи се бавно към нея, погали брадичката и, погледна устните и и ги целуна леко.
Не помръдна. Видя го как става и помисли, че ще предложи да излязат или са му се обадили неочаквано и трябва да тръгва. Ококори удивено очи, когато погали брадичката и. Целувката така я изненада, че не можа въобще да реагира. Направи крачка на зад и прикри устни, сякаш я беше ударил.
Колкото и да бяха разговаряли, колкото и да си приличаха вижданията им по много въпроси и колкото и да и беше интересен и вълнуващ, Саймън оставаше чужд мъж. Още повече, че се срещаха за първи път. Да, бяха разговаряли дълги часове през интернет, но сега за първи път имаше досег с НЕГО на живо. В главата и звънна въпрос „А ти какво очакваше всъщност от среща с непознат?“ Изръси неадекватно:
– Оня дебел.
Махна с ръка:
– Барманът е дебел… Ах нееее, кола, не… такова… – вдиша рязко въздух и изстреля бързо – може ли още една чаша вино?
Седна на мястото си. Чувстваше се ужасно глупаво.
Очите на Саймън присветнаха.
– Разбира се.
Направи знак на келнера и поръча и за нея и за себе си. Мълчаха неловко. Не очакваше такава реакция. Все едно я беше ухапала отровна змия. Шамарът би бил по-мил. Може би беше избързал. Ядоса се. И на себе си и на импулса, който последва. Ядоса се и на нея. Келнера се появи с питиетата ведър и усмихнат, сякаш всичко, което се случи между тях двамата, страшно много го забавляваше. Отпиха мълчаливо.
– Бармана наистина е дебел и прилича на Марлон Брандо в кръстника. Все го очаквам да каже „Някой ден, дано не се наложи, може да ми потрябваш за услуга.”
Потропа неловко с пръсти по стъклото на чашата. Ядоса се на реакцията си, на това, че не знае как да наруши мълчанието, че са точно в този бар с дебелия барман и че пред нея има кола, а не 50 грама текила. Прехапаната и долна устна я заболя. Облиза я.
– Саймън, – започна предпазливо – какво се вижда от прозореца на апартамента ти?
Усмихна се. Тя умееше винаги да му зададе точно този въпрос, който най-малко очакваше. Харесваше му.
– Вътрешния двор окъпан в зеленина. Стари дървета обграждат малките алеи, има пръснати цветя, сякаш някой художник е изтръскал палитрата си и вместо капките боя са израсли те. Няколко пейки и малка закътана беседка в самия край. По желязната ограда се вие бръшлян. В краищата има няколко стари фенера, който хвърлят мека светлина нощем.
Саймън остави чашата си и я погледна.
– Искаш ли да се махнем от тази дупка?
– Сигурно е хубаво през лятото нощем…
Усмихна се. Беше му благодарна за предложението. Сцената с целувката беше привлякла твърде много излишно внимание от хората наоколо. Малко чист въздух щеше да и се отрази добре.
– Знам едно място. Да идем там.
Взе чантичката си, наметна ходом тънкото си якенце и се запромъква напред между масите и хората. Вече навън, изчака Саймън да се изравни с нея, промуши ръка и го хвана за лакътя. Знаеше, че се е изненадал от жеста и. Саймън само вдигна леко вежди и се усмихна. Поведе го по кривите плочки, между паркираните на тротоара коли, под бледите светлини на уличните лампи към единствената работеща по това време сладоледаджийница.
Намигна му хитро. Почти го блъсна да седне на самотната пейка в ъгъла на малък площад, до който се кипреше заведението. Сега беше сигурна, че го е същисала. Върна се след минута с две фунийки. На него подаде шоколадовата. Седна близо до мъжа, кръстоса небрежно крак връз крак, изписа на лицето си възможно най-невинното изражение.
– Виж там. – ръката и посочи прозорците на отсрещната сграда. – От тук се вижда всичко вътре.
Повечето от апартаментите бяха тъмни, други бяха пуснали завесите си. Но в два от тях се виждаше ясно. В първия съсухрен старец готвеше нещо на печката, само по мръсен потник и стар избелял панталон. Във другия се виждаше младо момиче да свири на цигулка.
– Липсва ни само по един бинокъл – каза Саймън облизвайки вече полуразтопения сладолед. – Знаеш ли, че до сега никога не съм виждал хора които правят секс така. Искам да кажа, по телевизията, по филмите все дават, как някой уж случайно поглежда и вижда винаги точно това. Ако не е секс, ще е убийство. И то по най-тъпия възможен начин. Кажи ми, кой би застанал с пистолет на прозореца, в блестящо осветена стая и би гърмял по жертвата, докато най-после някой не го забележи.
– И бинокли си имат под ръка, защото по принцип си надничат по прозорците на съседите. – Елизабет погледна сериозно лицето на Саймън. Протегна ръка и сякаш това беше най-естественото и логично нещо, избърса с палец едно шоколадово петно малко над устните му.
– Саймън, хайде да потанцуваме!
Мъжът я погледна объркано. Откакто бяха излезли от заведението, на Елизабет и хрумваха все по-странни идеи. А младата жена просто се чувстваше добре. Протегна ръка с умолителен поглед.
– Не танцувам. – каза Саймън.
– Няма значение! Никой не ни гледа. Дай си ръката.
Саймън се изправи колебливо. Изпъна крачолите на панталона си. Изглеждаше много представително и дори лекото смущение не нарушаваше сериозното му излъчване. Елизабет постави ръце на широките му рамене. Стоеше нито много близо, нито много далеч от него. Затананика весело „Дунавски валс“. Той внимателно обхвана талията и. Под пръстите му полата оживя. Не бягаше, нито се въртеше неразбираемо. Само тихо се полюшваше, сякаш разклатена от невидим вятър. Можеше да усети парфюма и. Топлината на тялото. Женствените и форми.
В миг цялата се стегна. Очите се разшириха в крещящо не. Някой го дръпна силно. Видя изкривената физиономия на някакъв мъж. После мощен юмрук в челюстта почти го събори.
Рядко го хващаха неподготвен. Мъжът срещу него имаше солидна физика и не беше сам. Придружаваха го още трима. Не бяха пияни или наркомани. Не искаха пари. Искаха да се забавляват. Ударът го беше замаял. Мъжът срещу него се подготвяше да му нанесе още. Другите двама се подхилкваха ведро и чакаха удобен момент да се включат. Последният беше притиснал по лице Елизабет на земята и наблюдаваше с открито любопитство развръзката. Сълзи капеха по бузите и. Саймън затвори очи.
Чу се само пляскащ звук от разкъсването на бузата на първия. Последвалото леко изщракване от счупения му врат, заглуши викът преди още да се беше надигнал в гърлото му. Двамата мъже се втурнаха срещу него. Юмруците му отнесоха челюстта на единия. Другия беше вкопчил ръце през главата му и се опитваше да го събори. Саймън се изви и го сграбчи между краката, извъртя го пред себе си и го събори на земята. Заби коляно в кръста му и натисна раменете назад. Човекът под него леко извика.
Последния гледаше вцепенен. Когато Саймън се приближи до него, той само вдигна ръце нагоре. Елизабет още беше под него. Саймън се пресегна бавно и хвана показалците му, рязко ги изви надолу и със силен шут разби черепа му.
Опита се да се бори, но мъжът от горе я беше притиснал грубо към земята. Задушаваше я ръката му, но не можеше да вика от уплах. Само се опитваше да се извърти и измъкне изпод тежките му телеса. През мътилката на очите мяркаше движението на другите наоколо. Съзнанието и крещеше „Да се измъкна, да се измъкна“.
След секунди гърдите и поеха дълбоко въздух. Две силни ръце я вдигнаха и прегърнаха. Сгуши се в Саймън като малко дете. Трепереше и хлипаше.
– Добре си, нали? – чу го да я пита. Само закима с глава. В гърлото и беше заседнала буца.
Погледна лицето му. Забърса припряно струйката кръв от долната му устна. Сигурно не беше и забелязал, че са му разбили устата. Всичко стана така бързо. Трепереше, хлипаше, опитваше се да му се усмихне и чистеше лицето му. Саймън я дръпна. Трябваше да се махнат по-бързо от там. Скоро щеше да дойде полиция.
Подтичкваше и се спъваше след неговите широки крачки. Ръката му я подпираше и водеше към по-безопасно място. Някоя пресечка, където можеха да избягнат повече перипетии за тази нощ. Елизабет се спря само за миг. Колкото да свали неудобните обувки. Чорапогащникът и беше вече раздран от борбата на земята.
„С какво всъщност се занимава Саймън?“ пробяга стреснато през разчорлената и глава. Друг път ще мисли. Не сега. Сега трябваше да бягат.
Държеше ръката и в своята и я водеше. Без посока, просто далеч от там. Мислеше до колко я е уплашил. Погледна босите и крака и скъсания чорапогащник. Заля го вълна от нежност. Не трябваше да и се случва това. Прокълна господ наум и зави в поредната пряка. Не се чуваха сирени, никой не ги гонеше. Нощта беше отново тиха, както преди грубата намеса във техния живот. Подминаха още няколко пресечки. Лабиринта от улици сякаш нямаше край. Продължаваше да я тегли за ръка. Оставаше само още малко. Знаеше, че е уморена. Още няколко метра. Тя едва си поемаше дъх.
Желязната врата леко изскърца и се отвори. Поведе я по алеята към уютната беседката обвита в приятен сумрак. Остави я да седне и да си поеме въздух. Беше изцапана, рошава и одрана на няколко места. Очите и бяха насълзени, устните и трепериха леко. Погали я по бузата, приглади разпиляната и коса и попита тихо:
– Нараниха ли те?
Нямаше сили да отговори, само поклати глава отрицателно. Измъчена усмивка се появи на устните и. Както беше клекнал пред нея и я гледаше питащо, хвана лицето му в шепите си и се наведе да го целуне. Дръпна се мъничко, когато го чу да изохква. Устната му се беше подула леко. Погледна в очите му. Следващата целувка беше много внимателна. Не искаше да му причинява повече болка. Усети как езикът му се плъзва към устните и. Как се промушва гладно в нея. Ръцете му я привлякоха плътно към него. Почти падна на колене. Саймън се дръпна толкова, колкото да може да се премести до нея на пейката. Ръцете зашариха по гърба и, по талията. Нейните обвиха шията му и го притиснаха към нея. Шепата му намери гърдите и, докато езикът му се плъзна парещ по шията и.
Искаше го. Преметна коляно през краката му. Притисна се плътно към гърдите му. Ръката и намери път под ризата. Хладните и пръсти се впиха в голата му кожа…
Не спираше да я целува. Вдигна блузата и нагоре, разкопча сутиена и плъзна ръце по гърдите и. Топлината на кожата и го подлудяваше. Зърната и бяха настръхнали и молеха да бъдат приютени, устните му покорно се отзоваха. Дланите му изучаваха стройните и бедра. Ръцете му се плъзнаха по тях и обхванаха стегнатото и малко дупе. Целуваше гърдите и опиянен от желание, езикът му палаво рисуваше по тях . Спусна ръка между бедрата и, и я погали. Бавно, нежно, само с върха на пръстите си. Докосването му я накара да настръхне. Елизабет леко изстена. Опита се да мушне пръсти под колана, но като не успя, разкопча панталона му и леко започна да го гали. Саймън смъкна остатъците от разпокъсания чорапогащник, дръпна бикините и настрани….
Пръстите му погалиха розовата кожа. Усети я мъничко влажна. Наведе глава и нарисува дълга линия с език по устничките. Продължи да я разтваря като коледен подарък- пръстите му галеха ту гладко избръснатата прасковена кожа, ту възбудения клитор, езикът му ги следваше и пареше. Мирисът на възбуда го завладяваше.
Бедрата на Елизабет се разтвориха широко. Притисна главата му към себе си с въздишка. Знаеше, че ако не го спре, ще свърши дори така. Адреналинът от страха допреди минути, силата и нежността му, желанието, което видя в очите му, се превръщаха в клокочеща смес от възбуда в нея. Искаше да го усети вътре в себе си. Горещ, пулсиращ.
Избута го на страна. Смъкна панталоните му, наедно с боксерките надолу. Обхвана пениса му с длан и го погали, за да може да разбере какво иска от него. Саймън седна на паянтовата пейка в беседката с леко разтворени крака. Измърка доволно и вплете пръсти в косите и, Елизабет целуна възбудения му пенис. Устните и бяха плътни и меки. Пърхаха по ствола, докато езикът и татуираше вените.
Вълна от горещина и възбуда заля Саймън, когато езикът и заигра на онова чувствително място, точно под главичката на пениса.
Тя сякаш нямаше милост и ту го налапваше целия и пулсираше под него, докато опреше гърлото и, ту се дръпваше и го обсипваше с безкрайни малки целувки.
Спря я нежно, точно когато усети, че няма да издържи повече. Целуна я, взе сакото си и го сложи на масата. Повдигна я леко и намести дупето и върху импровизираната възглавничка. Притисна се в нея и влезе нежно. Елизабет потръпна. Обгърна го с ръце и устните им се сляха във страстна целувка. Леките тласъци изпълниха телата им с възбуда. Галеше гърдите и, леко хапеше устните и. Дъха им се учести, а с него и движенията на Саймън… Страстно, в абсолютен синхрон. Попиваха желанията си с жар и всичката болка и страх в душите им изчезнаха.
Тялото на Елизабет се извиваше под неговото. Впиваше пръсти в гърба му, а после се изпъваше назад, за да усети напълно удоволствието от неговия допир вътре в нея. Очите и затворени, сякаш вглъбена в себе си, се отвориха рязко. Изпиваше го през широко отворените зеници така, както горещата и влага го поглъщаше. Сключи глезени на гърба му, ноктите и се вкопчиха в напрегнатите му мускули. Коремът и се стегна, гърбът изпъна, отметна глава назад.
– Саймъъъъъннн…
Почти с нея почувства пенисът му да трепери в нея. Пред очите и затанцуваха цветни кръгове…
Тялото на мъжа се отпусна върху нея премаляло. Елизабет несъзнателно погали мократа му коса. Блаженна усмивка се разля по устните и. Засмя се тихо.
– Саймън… Кой си ти?
Той се усмихна тъжно.
– Трябва ми цигара. Сигурна ли си, че искаш да знаеш?
– Чакай трябва да имам някъде в чантата.
Тя се изправи, пооправи дрехите си и почна да рови из хилядите дреболии, които има всяка дамска чанта. Саймън се приближи до нея, погали косата и, и я прегърна.
– Хубаво ми е с теб.
Тя се обърна и го целуна. Подаде му омачкан пакет цигари и кибритче.
– Саймън – погали бузите му – Саймън… Кой си ти?
Той извади цигара и я запали. Първото дръпване изпълни дробовете му със наслада. Мълчеше и бавно докосваше челото си с пръсти. Цигарата в ръката му димеше успокоително.
– Аз съм хамелеон. Мога да изменям вида си когато пожелая. Не съм бизнесмен. Или поне не в общоприетия смисъл. Аз съм професионален крадец. Банки, галерии, компании, частни колекции, каквото се сетиш. Работил съм като за себе си, така и за други хора. Влиятелни хора. Хора с пари и власт. Не съм убиец, но съм убивал не веднъж. Но никога до сега, не ми се е случвало да го правя с такава ярост и гняв. Преднамерено. Никога и не съм мислел, че ще го споделя с някой. Още повече на първата среща. Елизабет…
На лицето на младата жена се изписа искренна изненада. Казаното от Саймън звучеше фантастично, като от филм, но нещо смътно и подсказваше, че мъжът казва истината. Прииска и се да запали и тя. Димът я задави първо, после въздъхна с нея. Елизабет седна на ръба на масата, където до сега се бяга любили. Загледа се в дългия силует, който също като нея малко нервно дърпаше вече преполовената цигара. Не знаеше какво да му каже. Че можеше да убива, нямаше съмнение. Видя го преди няколко часа. Че е хамелеон, също не я изненада много. Още не беше сигурна какъв цвят са очите му. Дали щеше да я нарани? Едва ли, но можеше. Все пак и довери с какво се занимава. Можеше да я излъже. С тази негова професия, едва ли щеше да му е трудно. Но избра да и каже истината.
Смръщи се. Със сигурност това беше много откачена вечер. Нищо не предполагаше, че ще свърши по този начин. Нищо. Нито дългите разговори в Интернет го подсказаха, нито срещата в бара.
Забеляза, че я изучава с напрежение. Сигурно сега през главата му минаваха подобни мисли. Дали не е сбъркал като и каза… Усмихна се малко насила, а после и съвсем на истина.
– Седни до мен! Сигурно всичките ти съседи са ни видяли…
– Това притеснява ли те?
– Не зная – вдигна неопределено рамене.
– Искаш ли да се качим горе? Мисля, че достатъчно добро шоу им спретнахме, вече можем да се приберем.
Елизабет се засмя. Саймън хвана ръката и и я целуна.
– Прекрасна си. Тази нощ… цялата беше магия. Точно като теб.
Погали косата и и устните им се сляха за пореден път. Тя потрепери.
– Студено ли ти е?
Още преди да чуе отговора, я наметна със сакото си. Взе чантата и, огледа за нещо забравено и за кой ли път тази нощ хвана ръката и.
– Ела.
Светлината на притаените лампи плахо удължаваше сенките им. Шума на тежки обувки и шляпането на боси крачета танцуваха заедно в хармония. Вратата на старата къща изскърца и Саймън я поведе по сумрачното стълбище. Спря на последния етаж. Извади ключове и отвори.
Елизабет пристъпи плахо. Нослето и се завъртя любопитно на всички страни. Огледа раздърпаното си изражение мимоходом в огледалото в коридора. Постави внимателно обувките под закачалката зад входната врата. Дискретния лукс в жилището на Саймън не я изненада. Отиваше му. Изненадаха я саксиите със свежи цветя и многото книги в библиотеката. Кога ли намираше време да чете? Саймън я беше оставил в гостната и изчезнал някъде. Чу подрънкване на чаши, отвори се врата. Помисли, че е в кухнята. Сега осъзна колко беше гладна. „Дано да е в кухнята!“ Усмихна се. Приближи се до малка дървена маса до прозореца. На нея лежеше затворен ноутбук. Поглади капака. Сигурно от тук влизаше в чата. За това и беше казвал, че вижда през прозореца дървета. Беше и казвал толкова много неща. И колко много не и беше казал! Наистина не го познаваше. Обърна се небрежно. Какъв е един човек, можеш да прецениш по това, което чете. Зачете заглавията върху полиците. Философия, политология, исторически романи, класици и никакви криминални романи. Може би ги отбягваше нарочно. Чу гласът му от другата стая „Искаш ли мляко?“ „Да!“ извика в отговор. Видя във фина рамка снимка на жена. Коя ли е? Красива млада жена, засмяна. Буйната и коса немирно улавяше светлината в къдриците. Стъпките на мъжа я накараха да се обърне. Смути се, сякаш беше направила нещо лошо. Той остави поднос с дребни закуски на масата до ноутбука. Донесе и чашата с мляко.
– Красива жена – каза Елизабет.
– Това е майка ми.
Саймън седна до нея, изчака я да остави чашата с мляко и погали нежно бузата и.
– Не трябва да ти казвам това. Едва се познаваме. Дългите ни разговори са просто виртуален облик. Това е единственият ни допир, истински и реален. Една нощ . Една нощ изпълнена с емоции. Нощ на страх и нежност.
Устните му докоснаха нейните, вече шепнеше, шепнеше на ухото и тихо. Ръцете му я милваха.
– Може утрото да е друго. Може денят да ни промени. Може времето да сложи своя отпечатък върху нас. Но няма да промени. Да промени… Начина по който ме караш да те чувствам. Начина по който галят ръцете ти. Топлината която дари с очи. Света, в който ме накара да се чувствам жив. Твоя свят. Открит пред мен. Пред мен, плах и груб. Не искам този свят да изчезне. Да бъде осквернен. А пазен от всяка гадост и гнус. Пазен от мен. Да този нощ може да изчезне. Да се стопи пред слънчевия лъч. Но сега сме истински. Сега реални един за друг. Един миг само наш. Миг търсен, чакан…
Хвана ръцете и в своите и ги целуна. Целуна пръстчетата и, целуна устните, косите и. Гласът му милваше, дъхът му галеше.
– Елизабет. Елизабет… Обичам те.
За първи път видя очите му…
…
Топлото слънце огряваше усмихнатото детско лице. Смехът и пълнеше тишината, невинно и ведро. Тревите полюшквани от вятъра закачаха бялата и рокличка докато тичаше. Беше останала вече без дъх, но тичаше с разперени ръце и не искаше да спре. Мирисът на пролет и целия свят, който откриваше караше цялото и същество да се движи. Да се радва.
Спря едва когато стигна къщата. Пое си въздух и извика с пълно гърло.
– Дядооооооооооооо…
Почака малко и нетърпеливо изкрещя отново:
– Дядооооооооооооооооооооооооо…
От къщата се подаде прегърбена мъжка фигура. Белите коси почти не се виждаха скрити от меката сива шапка. Бръчките по лицето му се размърдаха и той се усмихна.
– Дядо, ела да ти покажа нещо. Бързо!
Тя го хвана за ръка.
Казваше се Елизабет, точно като баба си.