Loading...или Дневникът на една Цвети
01.09.2006 (05:40 българско време)
Станах и се облякох. Заедно с баща ми и майка ми нарамихме дисагите и взехме такси до стадиона. „Дръж се, Европо, идваме” – както казва баща ми. „Барабар със селянията” – добавям аз.
. . .
На стадиона сме, влизаме в автобуса и о, ето, почти веднага тръгваме. Пътуваме до КПП „Калотина”, минаваме бързо през границата. Да се чуди човек в Сърбия ли е, или в България… Всичко е еднакво – природата, къщурките, колите… Но веднага си личи, че сме тръгнали на запад – по пътя не може да се усети и една дупка. Червена точка за братята сърби. Пътуваме си час, два… И стигаме до тунел. Вярно, че е дълъг не повече от 50 метра, но няма и една лампичка. Вероятно пестят – да има за пътищата. Стигаме до по-дълъг тунел. Осветление няма; нито лампи, нито фенерчета или светлоотразители, нито дори някоя светулка поне.
И как ще има, като тези „тунели” са си живи пещери?! На две-три места в по-дългите „тунели” има дупки с диаметър колкото обиколката на талията ми 
, сиреч около метър и нещо. 2 в 1 – естествена вентилация и осветление. Стигаме до някаква река и крепост в нея. Има и мост между двата бряга. Красотъ.
01.09.2006 (09:00 българско време)
Минаваме покрай Ниш, екскурзоводката говори ли, говори нещо и ми пречи да слушам музика. Пу дебъ… Пътищата, евстевствено, продължават да са страхотни.
01.09.2006 (13:00 българско време)
Обяд в Сърбия. Вади, Ганьо (тате), дисагите и дайте да… ядем! И тук обаче имах проблем. Сръбският търтей Опицвет си хареса сандвича ми, та трябваше да си спомня някои стъпки от фигурното пързаляне, което никога не съм практикувала, за да му избягам. Аз бягам, той ме гони, аз бягам, той ме гони… Аман, бе… Накрая му казах: „Айде, Опи, почини си, ще ти дам малко:. И му оставих – и той е човек… Ъ-ъ-ъ, търтей все пак!
Колеги-европейци от българската ни група казаха, че тоалетната не се плаща, защото е към ресторанта. Ей, тука ударихме кьоравото! Ходете, да ходим, българи! Тръгвам с уверена крачка пред майка ми – уж баща ми каза как се стига… И с тая бодра крачка щях да се мушна в кухнята, ако не беше барманът, който – чрез особено важни лингвистично-мимически умения („Тоалет!” и показалец) успя да ме упъти… Усетих къде е въпросното заведение 10 метра преди да вляза в него… Имаше нещо, което ми напомняше „home, sweet home” и то беше уханието, което долови вече тренираният ми нос. Но пък имаше няколко топчета тоалетна хартия, включително и едно розово с оранжеви цветчета… Толкова ми хареса, че си взех малко за спомен – да я фшлюпне софийската ми тоалетна.
01.09.2006 (13:00 българско време)
Българска форумна общественост, помолете Лили Иванова да донесе някое подухване, че заврях…
01.09.2006 (15:45 българско време)
Минаваме Белград с автобус. Убуу градче е туй, Белград! Ама екскурзоводката явно ме е намразила… През цялото време говори и пуска шеги, от които се очаква всички да изпопадат от столовете… Мястото е малко, сигурно затова намеренията й не се осъществяват… Всички вярвате на това обяснение, нали?
01.09.2006 (19:00 българско време)
Излизаме от Сърбия – на границата сме. Полицайката, която събира паспортите в автобуса, се усмихна на едно деветгодишно момченце, а мен само ме изгледа злобно. Ало-о-о-о-у, аз не съм ли дете?! 
Няколко екскурзианти начело с майка ми бяха сметнати за опасни рецидивисти и паспортите им бяха отнети. Май обаче чичко Мутрьо се обади, защото им ги върнаха след 10-ина минути.
все още 01.09.2006 (19:20 българско време)
Йе-е, минахме през сърбите. След дъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ълго 75-метрово пътуване с автобуса стигаме до унгарската граница. Те тука ако ни пуснат, в Европата сме! Културно изчакахме 30-ина минути автобуса пред нас, а след това и смяната на митничарите. Взеха ни паспортите, сега продължаваме да чакаме… Чакаме, чакаме, чакаме…
. . .
Около час и 10 минути след спирането на унгарската граница ни връщат паспортите – йес! Следващата смяна също ни проверява багажа… А ний все тъй си чакаме вече час… И 5 минути… И 10… И 20… Да-а-а-а-а-а-а! Ето ни, европейски съюзе! 
Както каза екскурзоводката – „Не сме много добре дошли в Унгария”, но вече сме вътре. И най-важното – движим се!!! 
01.09.2006 (около 20:00 българско време)
Автобусът е спрян на първата тоалетна… Вярно – безплатна беше, но пак напомня на родните тоалетни, чрез вонята и доста добре усещаната „вентилация”. Доволни и облекчени (в пряк и преносен смисъл), всички се качваме обратно в автобуса. Екскурзоводката започва с обясненията за Унгария, подчертавайки тънката разлика между поздравите „Еге шигедре” („наздраве, за твое здраве”) и „Еге шегедре“ („за твоя задник”). Следва „културна програма” до Будапеща (по нейните думи) и бива пуснато „Пайнер DVD Collection 6” начело с Анелия. За всеобщо щастие обаче бива сменен с някакъв филм, чиито начални надписи биват изгледани повече от 5 пъти, преди вторият шофьор заедно с човек от групата да успеят да пуснат самия филм.
02.09.2006 ( 01:11 българско време)
В хотела – най-сетне! Стаята е добра, а и се отваря с магнитна карта. Отпускам уморените си стари кокали в леглото и заспивам.
Малко снимки:
От автобуса, Белград:
02.09.2006 ( 09:00 българско време)
Мухмаримайко-о-о-о-о-о, колко е рано, пък вече трябва да се става – закуската е от 08:30 CET, сиреч 09:30 по нашенски.
. . .
Самата закуска обаче не е „по нашенски”, а по шведски. Наблегнато е на кашкавала и на хлебчетата. Тук-таме човек може да види я масълце, я маргаринче, я конфитюрче… За пиене има кафе, фреш от грейпфрут и прясно мляко (буа!), ама нали съм „булгар, булгар” – преживях го! 
02.09.2006 ( 10:00 българско време)
Тръгваме на Stadtrundsfahrt с автобуса. Будапеща наистина е красив град – дори има цветя по стълбовете за улично осветление. Първа спирка – площадът на героите, където има статуи на всички унгарски крале. Красота, бе! Пък и поддържани… В парка до площада има и фонтанче, пък и е чисто… Също като в София! Следваща спирка – рибарските кули. Надали от тях може да се лови риба, освен ако нямате поне 200-метрова въдица, за да стигнете до Дунава. Много хора, много колонади – абе… 11-ото чудо на света (защо 11-ото ли? Е, че що пък да не е 11-ото?!)! Ама за да се качиш най-отгоре, се плаща. Уж маджарите (разбирай унгарците) били европейци… Маке – европейци, плащаш си само с форинти… Отпред има спящ портиер с жилетка тип „катаджия”, когото се опитвам да събудя с мислите, излезли от „гИниалната ми, величествена глава” във вид на думите: „How much does it cost to get in there?”. Раздразнен от внезапното събуждане, портиерът доста спокойно ми показва пръст… Не, не среден… Показва ми апарата за купуване на билети. Пише, че е само с форинти, ама като сме европейци и не сме обменили, ш’съ праим на неуки. Време е баща ми да се заеме – мислата му идва и я изстрелва, преди полузаспалият вече портиер да успее да каже нещо: “Geht das mit Euro?”. Е, да, ама не. Не geht – няма качване тая пуста кула, освен ако не си Спайдърмен. В същите тия кули (до-о-о-оста са големи, бе… Ама и доста хора има, де) австрийски хор свири духова музика. Айде с някого оттам да се снимам… Избирам напосоки едно момиче и изстрелвам перфектния въпрос: „Can I have a photo with you?”. Получавайки в отговор нечленоразделен звук, наподобяващ хихикането на Деси Слава във „Файв старс”, заставам между избраното и още едно момиче, изцепвайки “Das wird schon” и получавайки подобен на първия отговор. Ух, че ми излезе от главата да кажа какво стана преди това – снимах се с човек, който държеше птица – орел ли беше, сокол ли – не знам, ама беше жива. След посещението на кулите, където не хванах нито една риба поради липсата на гореспоменатата въдица имаме час и 45 минути свободно време. Трупнаха ни с автобуса и казаха: „Айде марш оттука!” Другите европейци тръгват по улица Ваци, Гаци, Маци и Баци, а аз и родителските тела отиваме на разходка с лодка по Дунава – заслужава си 24-те евро, дори говорих с германци – първо на английски, а после – и на немски. Ех, хубуу нещо било то дойчето, ако го разбираш достатъчно. Връщаме се в автобуса и в 15:15 българско време, тръгваме за Виена.
02.09.2006 ( 17:55 българско време)
Европа си е Европа – както и да се шегуваме с нея. Ето, че сме на границата (тя е една при държавите от ЕС – т.е. няма граница за излизане от Унгария и влизане в Австрия, а е обща). Трябва да слезем от автобуса, за да минем през митницата. Цялата процедура (+минаването на автобуса) трае не повече от 5 минути. Двама полицаи ни обслужват на две гишета. Поглеждат паспорта, усмихват ти се, удрят печат и ти го връщат. Наистина великолепно отношение – възхитена съм!!!
02.09.2006 ( 19:15 българско време)
Спираме на Пратера. Йе-е-е, детската градина е налице! Качваме се на виенското колело с български произход, както доказа Росен Петров. Правим 2 завъртания, като на второто и самата кабинка се завърта. Отгоре се разкрива гледката на цяла Виена. Следва влакчето-скара, както аз го наричам. Обръщаме се нагоре и надолу (качих се с родителското тяло от мъжки пол), даже снимка си взехме. Същото родителско тяло поиска да си начеше крастата и влезе при себеподобн… ъ-ъ-ъ, при зомбитата исках да кажа. Каза, че нямало нищо особено (не било влакче, а се ходело пеша), освен че към края на маршрута някой извикал „А-а-а-а!” и го ударил. Оказало се човек с маска. Искали са да спестят пари от още едно зомби вероятно, знам ли и аз?!? След обиколката в Пратера тръгваме към хотела, който е на 25 км от Виена.
02.09.2006 ( 23:00 българско време)
Вече настанени в хотела, отиваме на вечеря. Вътре има всичко на всичко, цифром и словом, отляво-надясно и отдясно-наляво двама души – съдържателят и още една жена. Дори и да има готвачи, не ги виждам. Човекът ни сервира всичко сам. Комуникирахме на немски и английски… А той се оказа турчин! Посрещна ни с песни на „Ахат”, „Щурците”, „Д2”… Опознавам част от групата. Екскурзоводката е готина, шофьорите – също.
Малко снимки:
Площадът на героите
Рибарските кули, следват изгледи от тях
Парламентът в Будапеща
От Рибарските кули
В корабчето
03.09.2006 ( 08:00 българско време)
Събудена съм безбожно рано за закуска. Бай Ганьо (разбирай баща ми) взима хлебчета и отива в стаята да прави сандвичи. Тръгваме обратно към Виена. Първата спирка е къщата на Хундертвасер – архитект, ученик на Гауди. В сградата всеки прозорец е различен и няма остри ръбове. Следва дворецът Белведере:
откъдето си направих огромен букет.
Замъкът Шонбрун не е включен в екскурзията, но екскурзоводката Руми, Хари и Георги (шофьорите) решиха да ни го покажат. Вива,шофьори и Руми! Вива,Шонбрун! Вива… тел не видях. По закон преди нощен преход трябва да минат 9 часа, в които автобусът не трябва да се движи. Затова в 13:00 българско време ни оставиха до някакъв огромен замък и си заминаха… Вече 5 часа чакаме да дойдат да ни вземат, но изгледи да стане това няма. Ама тоалетните срещу 50 цента също са европейски – тоалетната хартия е на сини патета.
04.09.2006 ( 02:30 през нощта българско време)
Нощен преход за Страсбург през Германия. Спираме на бензиностанция на 100 км. от Мюнхен. Спи ми се – лека нощ!
Снимки от Виена:
Изглед от Виенското колело в Пратера
Това прилича ли ви на завод за преработка на отпадъци? Почти в центъра на града? Не? Ама да.
(мале, тия гълъби ми изядоха всичко… даже ми кацаха по ръката, за да взимат от нея плюскало…)
04.09.2006 ( около 08:00 българско време)
Пристигаме в Страсбург и тръгваме да обикаляме. Спираме на Нотр Дам. След това отиваме да си купим билети за корабчето по Сена. Остава половин час, в който да доразгледаме Нотр Дам. Има възможност да се качим по 330 стълбички догоре, но „атракцията” отваря в 9, а в 09:25 трябва да сме при корабчето. Е ба-а-а-а-а-а…й Тошо не дойде с нас, ама 330 стълбички на вита стълба не се качват и слизат лесно за 20 минути… Дет’ се вика: „Господине, приберете си вратовръзката!” – „Ама това ми е езикът!” Заслужава си – гледката е страшно готина! Следва разходката с корабче по Сена. То не беше отваряне и затваряне на шлюзове, вдигане и сваляне на нивото на водата… Европейски парламент, къщи от нам-кой-си век, много цветя и… това е Страсбург. Към 12:00 българско време тръгнахме към Париж, пътят бил 7 часа.
Снимки от Страсбург:
04.09.2006 (18:45 българско време)
„Франция, здравей! Знамето развей!
На света напук ние пак сме тук,
Ше ви скъсаме!”
Влизаме в Париж. Следва настаняване в хотела.
. . .
Мали-и-и, че хубав хотел… Под моста, по който се движи метрото, има диванчета, саксийки, че даже и куче. Ето къде била рецепцията! О, не, грешка, т’ва били клошари… Истинската рецепция е малко по-надолу по улицата и е приблизително еднаква с пространството на клошарите. Както и да е, малко по-късно вечерта отиваме в църквата Сакре Кьор – не, не идва от „кьорав”. Оттам се разкрива гледка на доста голяма част от Париж, включително и част от Айфеловата кула. Минава още около час и се връщаме в хотела, постоянно разминавайки се с оцветени хора, сиреч негри. 99% от населението на Париж, или поне на този квартал, са негри, т.е. хотелът ни е в гетото. Всъщност, по тази логика целият Париж е гето, защото кореняците са се изнесли в покрайнините.
Първи снимки от Париж:
05.09.2006 (11:45 българско време)
Отиваме в катедралата Нотр Дам дьо Пари, или Парижката Света Богородица и я разглеждам.
. . .
Някои (ми че де да знам кои?!) наричат Париж „център на света”. В такъв случай в момента се намирам в центъра на центъра на света (познат още като геометричния център на Париж). Продължаваме с автобуса до Лувъра. Ходете да ходим, да видим „загадъчната усмивка на Мона Лиза”!… Е да, ама не – във вторник музеят не работел. Колко ли български майни, немски шайсета и какво ли още не сигурно са отнесли тези, които са решили да е така? 
Еми, като няма Лувър – има свободно време. По препоръка на Руми (екскурзоводката, де) тръгваме за Мадам Тюсо – музеят на восъчните фигури. Абе тук Тюсо, там Тюсо – „отнийди Тюсо взора не види”. Нейсе, намери се една разбираща английски негърка, която обясни, че в Лондон било „Мадам Тюсо”, а в Париж – „Гравен”. Айде пак да търсим… Абе, ни Гравен, ни нищо.. Баща ми – „езиковото умение”, пита някакъв полицай и той посочва назад – твърде учудващо, защото досега вървяхме там… Оказва се, че Гравен бил на 10-ина метра зад нас, на едно супер невзрачно място, като входът му е по-малък от този на най-обикновен жилищен блок. Ма що известни хора има там 0 направо не знам как папараците още не са ги набарали… Т’ва Елтън Джон, т’ва Джеки Чан, т’ва Зинединчо (Мацерати обаче не се навърташе наоколо, че не-дай-Боже да излязат от сенките роднините на Зизу), т’ва Джако (нещо ми се видя, че има тиксо на носа му, ма знам ли… ), т’ва бате Шварци… И аз, естествено! Световните звезди все тук сме се насъбрали начи! Сър Джон, или както аз му казвам – Елти, свири на пианото, а чичо Фил (Колинс) и бате Джими (не вълшебното фенерче, а Хендрикс) му пригласят. На фона на тъз какафония Сиси (Селин Дион) си пее „Near, far, wherever you are…”. Виж, Лео не виждам, сигурно още плува – я от Титаник, я от Плажа. 
Айде да се прибираме вече – ама не пеша, а с метрото. Прекачваме се от едното на другото, к’во се оказва? Че пропускаме спирката, защото не знаем как да отворим вратата! Оркестърът да свири обратен марш и кръстникът да връща чорапите! Една спирка в обратната посока и стигаме до музея на модерното изкуство – Д’орсе. Или съм консервативна, или музеят е скучен – поне за мен.
05.09.2006 (19:00 българско време)
Тръгваме за Айфеловата кула-а-а-а! Ура!!! Движим се по Шанз Елизе, ама сме задръстени… От коли, де.
. . .
Стигнахме до Айфеловата кула! Погледнах отдолу-нагоре, ама се вижда джилезуту само до първо ниво – оттам нагоре е запушено… Абе, како, много мангизи моем да изкараме ако я занесем на вторични тая кула, бе! Ш’викна Манго, Данго, Ванчо 1, 2, 3 и 4 и кака Пенка Клюката да помагат!
. . .
Айфеловата кула не можахме да окрадем, ама поне се сдобихме с пари от опашката хора, за да се качим догоре. По-сериозно казано, минахме бързо, защото бяхме група. Хубаво било да видиш целиот Париж от 254 метра височина.
. . .
След слизането от кулата тръгваме с корабче по Сена да разглеждаме нощен Париж. Ам’че красота, бре! Хари е с нас, а Гошо остава в автобуса – ще седи там повече от час самичък, горкият! 
Снимки от Париж:
Това е гробницата на Наполеон.
Полицията
В Нотр Дам дьо Пари
Баш в центъра
От Айфеловата кула
06.09.2006 (11:00 българско време)
Разглеждаме двореца Версай. Градините там са величествени!
06.09.2006 (около 13:30 българско време)
Разглеждаме най-модерния квартал на Париж – Дефанс. Тук има доста интересни сгради. Честно казано, в началото мислех, че няма да е нищо особено, но си връщам мислите назад! Качваме се на Триумфалната арка (най-голямата от три, поредени една след друга в продължение на около 5 км по права линия). 19 евро дадохме и накрая к’во – отгоре има само едно крило, където може да се качим и не се вижда почти нищо – пфу, дебъ!
. . .
М-м-м-м-м-м… ак Доналдс! Хубаво си хапнах и отиваме към автобуса. Казвам на майка ми да побърза, че да не сме последни… Отиваме до автобуса, сядаме вътре и аха – да тръгнем, се оказва, че липсват две баби. Чакаме 5, 10, 15, 20 минути – жива баба няма… Руми, заедно с няколко мъжА, отива да ги търси – баба Елена и баба Славка. След още 20 минути групата се връща с баба Славка – женицата видяла обувки на далавера и рекла да си купи! Баба Елена обаче я няма!?! Ние трябва пък да бързаме, че Лувърът е отворен до 18:00 ч. местно време и няма да можем да го разгледаме… Не че баба Славка това я вълнува – к’о па толкоз – нек’ъв си Лувър! Папучките й са по-важни!
06.09.2006 (16:30 българско време)
Отиваме в Лувъра. Фащаме далаверата, щото билетите след 15 часа местно време са наполовина. След много обикаляници стигам до най-пълната зала – тази, в която е Мона Лиза. Сложили са я в бронирано стъкло, отпред има два парапета, а гардове обикалят отпред постоянно. Видят ли, че си с фотоапарат или с камера и се опитваш да снимаш, те бутат без предупреждение. Ама аз нали съм дебелокожо жуотно, а и виден папарак , минах само със „Сивупле, но фото” и си я снимах. И Венера Милоска снимах, ама там снимаха всички. Впоследствие отидох при обърнатите пирамиди, които изобразяват женското и мъжкото начало. Снимах се при тези пирамиди, които се виждат във филма по книгата на Дан Браун „Шифърът на Леонардо”, която дори не съм чела. След това се върнах в хотела и блажено се трупясах на леглото. Уви, събудиха ме да вечерям с дюнер, взет от града. Месото в него беше наистина много, но беше конско/кучешко/котешко/биволско или каквото се сетите още, но не и нещо хубаво. След принудителното ядене отново се трупясвам.
Малко Снимки:
„Мулен руж”
07.09.2006 (07:30 българско време)
Спи ми се, спи ми се, спи ми се, спи ми се, спи ми се! Оставете ме да спя-я-я-я-я! Всеки ден ставам с половин час по-рано от предишния… Искам да спя!!!
. . .
Тръгваме по замъците по Лоара. Първи е Шамбор. Имало 2 успоредни стълби, които не се засичали. Спи ми се.
. . .
Пристигаме за разглеждане в замъка Буа. Някои му викат Блоа – шантава работа. На прощада пред замъка има няк’ва сграда, чиито прозорци всеки час се отварят и оттам излизат дракони за около 10 минути и реват.
. . .
Уф-ф-ф-ф, още един замък – Амброаз. Тука вече не влизам, омръзна ми. То и без това хората, влизащи в замъците, прогресивно намаляват – в първия бяха почти всички от 46-членната група, във втория едва се събрахме 20-ина човека за група, а в третия май влязоха само трима… След това отиваме към хотела да се настаним. Ше спъ на легло на втория етаж – супер! Забравих да спомена най-важното! Баба Славка от групата (тази, която чакахме да си купува обувки) измисли нов начин да пести пари – отива зад автобуса и повдига леко полата, говорейки уж много съсредоточено по телефона. Впоследствие групата обсъждаше дали има гащи изобщо, дали пък е с прашки, че струйката да е двойна, или нещо друго… Но важното е, че пести! Тук 50 цента за тоалетна, там 50 цента за тоалетна… Така се събира то за обувки, к’во мислите вие?!
08.09.2006
Отиваме през Женева към Веве и Монтрьо. Женева не ми направи никакво впечатление, но другите два града са наистина яки. Във Веве има паметник на Чарли Чаплин. Можете да намерите града от другата страна на Женевското езеро – обратната на тази, нали се сещате? Има и много лебеди и патици (освен мен). Един гладен лебед даже ми отхапа пръста, докато аз най-невинно му давах храна от ръката си. Ама всичко е документирано и ще го съдя за нанесени тежки материални щети във вид на изяждане на цяла половин хапка кроасан (таквъзи вид рънъ аз не ям)!
Пропуснах умишлено Монтрьо, за да се върна на него сега. То е е-е-е-е-е-е-ей там, до Веве, на Женевското езеро. Мноу убаво китно градче с много цветя. Има и паметник на Фреди Меркюри. Там си направих снимка, която може би е позьорска, но на мен не ми пукаше (тениската ми не се вижда, но е от Фен Фешън и вероятно вече се сещате, че не е с емблемата на „Най-смешните животни и хора на планетата”).
А ето го и самият паметник:
Ето и още няколко снимки:
09.09.2006
Тръгваме за България, като пътьом минаваме през берн, Люцерн, Цюрих и Вадуц (столицата на Лихтенщайн). По тия места няма нищо интересно, а и ме мързи да пиша, така че ай сиктир за днес!
10.09.2006 (12:00 българско време)
В Италия сме, пътуваме към България. Най-сетне! Трябва да минем през Словения, Хърватска и Сърбия. Снимах Хари – това си е голям успех!
10.09.2006 (около 16:30 българско време)
Спираме на бензиностанция в Хърватска за „пиш-пуш”, както казва Руми. Баба Славка смята за нужно да легне да си почине на тревата. Аз смятам за нужно да я снимам (а тя дори ми позира).
10.09.2006 (около 16:30 българско време)
Ура! Успях да издебна момент, в който нямаше много хора около Жоро и го снимах!
10.09.2006 (около 16:30 българско време)
На границата със Сърбия сме. Този път всичко стана много по-бързо отпреди. Полицаят не се усмихна на никого, но казваше „заповядай” на всеки, щом му върнеше паспорта, а и ничий такъв не беше взет. След излизането от Сърбия (сигурно около 500 км) стъпваме на родна земя!
11.09.2006 (около 16:30 българско време)
Въпреки час-и-половиновото чакане, което имаше само на нашата граница, вече сме в България. Колко прекрасно е чувството да си отново върху свещената родна земя!
За достоен край на „пътеписа” си – колкото и позьорски да звучи – смятам четиристишието:
„Моя страна, моя България,
моя любов, моя България,
моя тъга, моя България,
при теб ме връща вечно любовта!”
