Loading...
Босите й крачета нежно докосваха тревата на поляната. За първи път беше на излет с групата от детската градина и беше много въодушевена. Песента на птичките и ромонът на поточето я караха да се усмихва, а слънцето галеше късата й черна коса с лъчите си. Беше най-малка от групата и затова всички отказваха да играят с нея; не им беше интересна. Обикновено това я натъжаваше, но не и сега – тя подскачаше весело, събираше цветя и паднали листа от дърветата и с внимание изучаваше пеперудата, кацнала на една тревичка. По едно време разходката й я отведе до голямо кестеново дърво. Погледна нагоре и видя много красиво листо. Протегна се, опитвайки се да го достигне, но не успя. Подскочи, но беше твърде ниска. Реши да помоли някое от по-големите деца да й го откъсне и отиде при тях. Те обаче бяха прекалено заети, за да й обърнат внимание. Обърна се със същата молба към учителката си, но тя, изглежда, изобщо нямаше намерение да се помръдне. Върна се тъжна при дървото, седна в основата му и заплака. Листото беше толкова прекрасно…
Изведнъж чу зад себе си шум. Обърна се и го видя – Мики, с година по-голям от нея. Бе я наблюдавал през цялото време, а сега откъсна листото, седна до нея и й го подаде усмихнат. Грейнала от радост, тя го взе и внимателно го прибра в раницата си.
* * *
Вече бе гимназистка, живееше в по-голям град. Косата й, все така черна, но вече дълга, както и обезоръжаващата й усмивка караха момчетата постоянно да търсят причини да са около нея. Освен това беше отличничка – най-добрата във випуска и винаги помагаше с домашни или на контролни, когато имаха нужда от нея. Единственото, което не понасяше у съучениците си, бе пушенето. Дядо й пушеше по три кутии на ден и поради непоносимата болка, която всеки път й напомняше за него, щом видеше съученик с цигара, от деня на смъртта му се бе зарекла да накара всички около нея да откажат цигарите. Това нейно решение бе в основата на раздялата й с приятеля си – момче от съседния клас, което като че ли повече се страхуваше тя да го види, че пуши, отколкото собствените му родители. Известно време оправдаваше миризмата на цигари с пушещите си приятели, но веднъж, подранила за среща, тя го видя с цигара в уста пред цветарски магазин. Не можа да му прости – не толкова цигарата, а лъжата – и връзката им приключи. Това дълбоко разочарование я накара да се посвети изцяло на ученето.
* * *
Минаха години… Амбициозността и интелигентността й бяха възнаградени – завърши право и отвори малка кантора. Беше щастлива със съпруга си – колега от правния колеж, нежен и внимателен джентълмен. Имаха общи светогледи, желания, мечти… Всичко бе прекрасно – поне докато не научи, че той й изневерява – и то докато тя работеше здраво, за да зарадва и двамата с втори меден месец – този път в чужбина. Макар той да ‘можеше да й обясни’ и другата да бе ‘просто приятелка от детските години’, това я съсипа. Подаде молба за развод и реши да си даде почивка, връщайки се за малко в родното си градче. Смяташе, че това ще й помогне да забрави копелето, но се заблуждаваше… В един мъглив есенен следобед реши да се разходи из любимите от детството полянки. Тръгна безцелно нагоре по хълма и краката й сами я отведоха до дървото, където толкова бе обичала да играе като малка. Сгуши се в основата му и се огледа – всичко беше както преди.
Забеляза тетрадката едва когато се изправи, за да тръгне по обратния път и едва не я настъпи. Наведе се, взе я и започна с любопитство да прелиства страниците. Бяха различни стихотворения – кратки, но изпълнени със съдържание. След всяко имаше дата и час – все около 17:30. А датите… Този някой бе писал всеки ден в продължение на двайсет години. Погледна инстинктивно часовника си – беше 17:00. След кратък миг на размисъл върна тетрадката на мястото й и се скри зад дървото. Не й се наложи да чака дълго… Но изобщо не очакваше да види човека, който се появи. Беше Мики – да, онова малко хлапе, което не бе виждала откакто той й откъсна красивото листо. Вече бе станал мъж – и то изключително привлекателен… Той отиде при дървото, извади от джоба си химикалка, отвори тетрадката и започна да пише:
„24.09.2008г. Все още не знам името на богинята и продължавам да не съм я виждал от двайсет години, четири месеца и три дни.”
Затаила дъх, тя несъзнателно се приближи към него и си спомни, че за първи път бе дошла тук преди двайсет години – в един прекрасен майски ден с групата от детската градина… Загледа четиристишието, което той пишеше:
„Гласът ти е пролетен вятър,
Очите ти – нежна целувка.
Душата – пиеса за театър.
Богиня без капка преструвка.”
Тя се протегна, откъсна едно листо от дървото, наведе се към него и подавайки му го, впи жадно устни в неговите…
