Loading...
На Един Остров, насред океана, далеч от всякакви други острови, живеел Човек. Живеел там, откакто се помнел, а се помнел, откакто живеел там.
На острова имало всякакви екзотични животинки
, с които през времето, което живеел на острова, Човекът се бил научил да общува. Те също били свикнали с него и когато го срещали се държали все едно е един от тях. Приели го били отдавна, дори по своеобразен начин разговаряли. Животинките и Човекът, обитателите на Един Остров. И макар на острова да се чувствал като у дома си, Човекът бил убеден, че неговият дом е другаде и силно мечтаел да живее сред себеподобни. Не бил виждал никога себеподобни. Т.е. – същества, приличащи на него, ако не броим стария Орангутан
и неговото семейство, но бил убеден, че не е възможно да е единствен от вида си. Мечтаел си Човекът за Свобода сред Себеподобни. И така, малко по малко, късче по-късче, стъпка по стъпка, започнал да върви към изпълнението на мечтата си е. Бил уверен, че Свобода и Себеподобни се намират на едно и също място – далеч, далеч от този остров. Събирал дървета, изплитал въжета, построил сал. Изчакал морето да влезе в спокойната си фаза и потеглил. Животните гледали как се отдалечава навътре в морето, клатели озадачено глава и се питали – Защо? Тъжно им било, че Човекът ги напуска. Само старият Орангутан стоял настрани и се усмихвал загадъчно. Плавал Човекът много дни и много нощи, заливали го вълни, акула прогризала сала му, кит го обърнал, делфини го прескачали, морски тюлени го съпровождали. Но Човекът, решен и уверен, пътувал натам, към Свободата.И ето , в един прекрасен ден, взирайки се в Хоризонта я видял – малка черна точица, която се увеличавала и превръщала в струпани странни плавателни съдове, стотици пъти по-големи от неговия сал. 
Зарадвал се Човекът, загребал яростно, като крещял, колкото глас има – Ето ме, тук съм!!! Като приближил достатъчно, за да различава нещо повече от силуети, с възторг разбрал, че наистина е стигнал до света на себеподобните му. Но странно нещо – те сякаш не го забелязвали. – Много съм далече – си казал Човекът, скочил от сала и заплувал към брега. Когато излязъл от водата се огледал и видяното леко го уплашило – намирал се сред бетонна гора, в която гъмжало от себеподобни. Щъкали наляво и надясно. Повечето от тях уж гледали напред, но явно не гледали никъде.
Лицата им били странно безизразни. Сигурно са такива себеподобните – казал си Човекът, който всъщност ясно осъзнавал, че никога преди не бил виждал себеподобни. В бетонната гора имало и някакви странни животни,
които издавали силни звуци, по-силни от звуците, които издавал лъвът, когато се разгневял. Дори му се наложило да отскочи, защото едно от тези странни животни се опитало да мине върху му. – Ето ме! Тук съм ! – повторно извикал Човекът, но отново никой не му обърнал внимание. Само някакви малки себеподобни, приличащи на бебета орангутани
, го заобиколили и го сочели с пръст, кряскайки му неразбираемо.Човекът решил, че за да го чуят трябва да се качи на нещо по-високо. Видял едни дъски, наредени една върху друга , покатерил си и пак извикал: – Ето ме! Тук съм! Аз съм един от вас. Свободен съм! Рекъл недоизрекъл последната дума и силен удар го повалил на земята. Един себеподобен държал голяма пръчка
, говорел бързо и неразбираемо , гледайки го гневно и размахвайки ръце Човекът се опитал да му разкаже кой е и откъде идва, да му разкаже колко дълго е търсил Свободата, но Онзи само ръкомахал и от време на време го удрял с пръчката. Събрала се тълпа от себеподобни
и всички говорели силно на неразбираемия език. Слънцето вече се скривало и наоколо настъпил мрак. Себеподобните, един по един, се разотишли и Човекът останал сам на земята. Помислил си, че никога не се е чувствал толкова сам и неразбран. – Самотно нещо е Свободата – казал си той – самотно и неразбираемо. Скочил на сала и заплувал обратно към острова.
А в същото време на Един Остров мъдрият стар Орангутан говорел на животните: – Не тъжете за Човека, няма да минат и 4 пълни луни и той ще се върне. – Защо ще се върне? – попитал един млад опосум – Защото търси Свободата и Себеподобните – отговорил старият Орангутан.
