Loading...
Подарявам го на едно момиче, което търси себе си отвъд огледалото на думите, с пожеланието да се разпознае във възхитения поглед на колегата вдясно (и на този в ляво също), в обожанието на случайния срещнат, в музата на уличния музикант, във вдъхновението на гениалния поет, в усмивката на съдбата и да върви към себе си с вяра.
Притихва самотата зад вратата
натирена, изгонена, презряна.
От днес за мен е чужда, непозната,
омръзна ми да се въргаля на дивана.
Омръзна ми да щрака с дистанционното
и нагло да похапва крем и ядки.
Затуй реших, съвсем революционно,
да я лиша от порцията сладки.
Натиках се във рокля ултракъса
и смело устните си оцветих в червено.
Самотата нервно ми изсъска –
навън валяло и било студено.
Настъпих я с металното си токче
докато се борехме на прага със бравата.
Във мен се вкопчи, скъса копче,
крещейки ми – ти мразиш свободата!
Погледнах я -такава малка,
а сила имаше да ме владее…
Въздъхнах тихо, казах – жалко?
Не! Чудесно и без теб ще си живея.
И тръгнах….
