Loading...
III. ЦЕНАТА НА ЩАСТИЕТО
– Та значи си на 15?
– К’во искаш бе боклук?
Ръката му нежно, но сигурно мина покрай раменете и спря, уж невинно на врата й. На голия си корем усети допира на метал. Той се наведе към ухото й и почти без да мърда устни прошепна:
– Усмихни се широко, толкова широко, колкото ти позволява 15 годишния задник. Само си помисли да кажеш дума или да издадеш звук. Един жест в неправилната посока и черният ти дроб със се целият алкохол в него заминават на пода. Бъди добро момиче и се усмихвай.
Той се усмихна. Усмихна се и тя. Почти искрено. Тъмно сивият му шлифер почти я обгръщаше.
Барът бе пълен със хора. Зад тях танцуващи двойки и групи, клатеха телата си в синхрон с мощния бас на поредния еднодневен хит.
– Слушай сега какво ще направим. Ще оставиш чашата много внимателно, ще се обърнеш заедно с мен. Съвсем безгрижно ще минем покрай стадото танцуващи малоумници, докато ти няма да спираш да се усмихваш. Без да се отделяш от мен ще помахаш за довиждане на глуповатата блондинка, с която дойде и на останалата група. После ще минем през изхода и на улицата мълчаливо ще изчакаме свободно такси. Бъди послушна. Тръгвай. Сега!
Лицето й се опита да я послуша и някак си се справи. Тялото и се подчиняваше мълчаливо. През главата и се опитаха да минат купища мисли, като най-силно крещеше тази да извика за помощ. Не посмя. Беше уплашена. Въпреки препълненото заведение и хората, в които се блъскаше за да мине, ръката обхванала я неумолимо през кръста, не и позволяваше да се отдели от тялото на мъжа. Никой не ги спря. Никой не се усъмни. Блондинката само махна в отговор, а останалите изобщо не я забелязаха.
Отвън на улицата имаше няколко разпръснати групички, които говореха шумно. От една от тях излезе момче със качулка, приближи се и поиска за огънче. Мъжът до нея само поклати глава. Момчето си тръгна обратно. Момичето трепереше леко.
– Трябваше за си вземеш яке – безизразният му поглед се оглеждаше за таксита.
– Дойдохме със колата на приятелката ми.
Не получи отговор. Огледа лицето му. Късо подстригана черна коса, чуплива. Изсечени скули и меки устни. Нямаше вид на някакъв извратен тип. Но я плашеше. Очите му я плашеха. Не беше много висок, но тя бе само малко над метър и шейсет. Ръката му я държеше все така здраво през кръста. Дъхът и изпускаше малки облачета пара. Бе малко след полунощ.
От далечината се зададе едно такси и бавно запълзя по улицата към тях. Мъжът му махна да спре. Отвори задната вратата, бутна я да влезе и седна до нея. Плешивия нисичък шофьор се извърна към тях и попита за адрес, мъжът му го даде. Пътуваха мълчаливо няколко минути.
– Как се казваш?
Момичето го изгледа с недоумение.
– Какво ти пука? Или ти трябва име, което да викаш докато ме изнасилваш?
Ръката му я стисна силно през кръста и момичето се сви. Не успя да извика защото другата бързо се пресегна и я хвана през устните. Отстрани изглеждаше все едно я гали. Наведе съм към ухото й и прошепна – Не викай!
Таксито спря и шофьорът зачака парите си. Мъжът плати и слязоха. Улицата беше пуста и слабо осветена. От двете и страни се редяха прилежни къщи с цветя по первазите на прозорците. Той я поведе към една от тях. Отвори входната врата, набута я в коридора и щракна лампата на осветлението. Закатериха се по стълбите до последния етаж. Той отключи и хвана ръката й. Заведе я в кухнята, издърпа и стол я настани на него. Обърна се и отвори хладилника, извади една бира и я остави на масата. Бръкна под шлифера и небрежно извади пистолет. Остави и него на масата. Кръстоса крака и се облегна на шкафа.
– Как се казваш?
Момичето изгледа злобно.
– Има ли някакво значение?
– Как се казваш? – повтори мъжа.
– Какво ще правиш със мен?
– Каквото пожелая.
– Ще ме изнасилиш ли?
– Как се казваш?
– Ще ме изнасилиш нали. Перверзен нещастник… – той я прекъсна
– Как се казваш?
– Лола.
– Е, Лола, аз съм Дерек.
– О, толкова ми е приятно да се запознаем – погледа и го гледаше ехидно.
Той се изправи бавно, отиде до нея и й заби звучен шамар. Момичето изскимтя. Дерек се обърна, дръпна стола на масата срещу нея и седна. Отвори бирата и отпи шумна глътка.
– Какво ще правиш със мен? – гласът и трепереше, а по бузата й се стече сълза.
– Каквото пожелая.
Момичето гледаше пистолета и мълчеше. След няколко минути тишина започна тихо:
– Моля те…
– Не ми се моли. Няма какво да ти дам.
– Може да ме пуснеш.
– Защо?
Тя пак замълча. Гледаше ту него, ту пистолета. Мъжът не й обръщаше никакво внимание. Изчака устните му да допрат гърлото на бутилката и скочи към пистолета. Мъжът рязко ритна масата, таблата я удари в корема, гърбът и се блъсна в дръжката на чекмеджето. От гърлото и се надигна вик на болка.
– Тихо. – Дерек отпи още една глътка.
Пистолетът се излежаваше спокойно на пода между тях двамата. Момичето се беше превило на две и тихо хлипаше.
– Сега ми го подай – каза той спокойно.
Хлипането спря, очите й се обърнаха към него.
– Подай ми пистолета.
Момичето продължаваше да го гледа. После приплъзна ръка по пода към пистолета. Не сваляше поглед от мъжа – той спокойно я наблюдаваше. Напипа дръжката и пръстите й обгърнаха хладния метал. Изравни цевта с главата на мъжа.
– Зареден е.
– Не ти вярвам – гласът й беше пресипнал.
– Провери.
– Как?
– Натисни спусъка.
Дерек извади цигара от вътрешния си джоб на шлифера и я запали. Димът от устните, за миг скри очите му.
– Какво искаш от мен?
Мъжът не отговори.
– Какво искаш от мен? Какво съм направила?
Той продължаваше да мълчи.
– Моля те, кажи ми какво искаш от мен. Кажи ми… – думите и преминаха в хълцане, от лявата и ноздра се стече капка и се смеси с мокрите вадички от сълзи.
– Някои хора нямат цена. От друга страна пък, има такива, които не можеш да си позволиш…
Момичето го гледаше съсредоточено. Очите му, очите му сякаш отсъстваха, бяха празни..
– Искаш ли да се съблека? – ръцете й трепереха върху дръжката на пистолета.
– Да се съблечеш? Кой ще пожелае да гледа това? Кой ще плати пари? За това? Ти струваш една банкнота. Не само тази нощ. Целия ти живот. – той извади кожен портфейл, отвори го, измъкна 20 долара и продължи:
– Срещу тази малка хартийка. Струваш колкото каса уиски. Една каса. Евтина каса. Представяш ли си. Пулсиращите вени. Дъха ти. Всичките ти мечти…
Русата и коса беше разрошена. Дрехите и смачкани. Но лицето и бе като на кукличка. Сините мокри очи, детски очи. Розовите устни, чипото носле. Малките пръстчета едва обхванали черния пистолет.
Дерек захвърли цигарата си на пода и я смачка с върха на обувката си. Гласът му продължаваше:
– Старанието, диетите, козметика, кола маска, фитнес, бягане… За много по-малко от колкото можеш да изкараш ти самата. Всичкия този труд… ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха.
Смехът му прозвуча неестествено в тишината.
– Смешно е за колко го получаваш.
Той стана и остави празната бутилка. Пресегна се и извади чаша от шкафа. Погледна я:
– Искаш ли нещо за пиене?
Момичето само трепереше едва-едва. Той взе още една чаша и извади от някъде бутилка бърбън. Наля и във двете. Приближи се към нея, наведе се и остави едната чаша до коляното й.
– Спокойно, после ще си го отработиш миличка.
Съвсем небрежно хвана цевта на пистолета и го издърпа леко от ръката й. Прибра го в джоба си и седна срещу нея.
– Погледни около себе си. В целият ти живот. Виждаш ли нещо различно от теб? Даже с някои от тези имате еднакви имена. Защо да те взимам? Защо да го правя? Та ти струваш едно напиване!
Извади цигара и погледна момичето въпросително. Тя само кимна с глава. Запали я, стана и я подаде към устните й. Тя засмука дима на пресекулки и се закашля. Дясната и ръка се пресегна и улови димящия фас. Дерек седна до нея на пода, остави чашата до себе си и бръкна отново в джоба на шлифера. Извади още една цигара за себе си и я запали.
Тя си дръпна отново и този път не се закашля. Гледаха се мълчаливо и пушеха. Тя промълви:
– Какво ще ми направиш?
Той не сваляше поглед от очите й.
– Отидох в най-оживения бар, взех те без никой да разбере или да ми попречи, минах през целия град и те доведох вкъщи – скъпа, мога да правя каквото пожелая!
Момичето се пресегна да вземе чашата си, но ръката и трепереше и вместо това я събори. Припряно се опита да я изправи, но я удари и стъклата със звън се посипаха по пода. Тя прибра крака към гърдите си, скри лицето си с между коленете и заплака. Мъжът я остави да плаче. Не казваше нищо. Няколко пъти ставаше и наливаше чашата си отново, без да проговори. Остатъците от изпушени цигари се трупаха пред него. Накрая плачът спря. Тя изправи глава над ръцете си и го погледна. Не посмя да каже нищо. Чакаше.
– В килера има метла и парцал. – каза Дерек и после посочи с поглед към пода.
Момичето стана плахо и отиде към коридора. Зашушка се из него и след малко се върна с метла и лопата. Изправи падналия стол и оправи масата. Събра всичкия боклук от пода, изсипа го в полупълна кофа под мивката. Върна се да остави метлата и лопатата. От банята се чу шум на вода. Момичето са върна с парцал и кофа в ръка. Изми старателно пода. Забърса плотовете и масата. Изрови пепелник от единия от шкафовете и го сложи на масата. Взе парцала и кофата и ги помъкна обратно от където ги беше взела. Върна се, тихо седна на стола, прибра колената към себе си, обгърна ги с ръце и подпря брадичката си на тях.
– Това беше една отвратителна нощ нали? – Мъжът гледаше към синьото утро опитващо се да си проправи път през прозореца.
– Да. – почти прошепна.
– Но това е само една нощ. Има още толкова много… Ще ти направя услуга. Най-голямата в твоя живот.
Момичето изправи глава и очите им се срещнаха.
– Ще ти дам тази банкнота, без да те взимам.
Дерек се приближи и сложи 20-те долара в ръката й. Погледна я, оправи косата й, наведе се леко и я целуна по бузата. Обърна се, премести стола си до масата и седна.
– Можеш да си вървиш.
Тя се изправи неуверено. Изчака да види дали няма да каже още нещо. Мъжът мълчеше. Момичето плахо тръгна към вратата, зад гърба си чу гласът му:
– Телефонът е в хола, ако искаш можеш да се обадиш на полицията. Аз никъде няма да ходя.
Чуха се стъпките и из коридора, после тихото писукане на телефонните клавиши. Момичето крачейки се върна в кухнята и спря до мъжа, държейки телефона до ухото си.
– Мамо, ще дойдеш ли да ме вземеш аз съм на… – и погледна въпросително към Дерек, той каза адреса, тя го издеклрамира след него.
Затвори телефона и остави слушалката на масата. Тръгна към вратата, но се обърна и погледна към мъжа.
– Какво си загубил?
Той се обърна към нея.
– Нищо. Просто никога не съм печелил. – Допи остатъка в чашата си, остави я на маста и за пореден път бръкна във вътрешния джоб на шлифера си. Извади цигара и уморено я запали. С щракването на запалката, чу почти до ухото си, малко преди звука от затваряне на входна врата:
– Лили, казвам се Лили.
2010
