„БАЙ ГАНЬО ПРЕВЗЕЛ ЕВРОПА”

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Бай ГаньоЗа тази още неразтворена от историята архивна страница изключително увлекателно разказва Стефан Бочев (1910г.- 2002г.) – български дипломат и журналист. Израства в протестантско семейство, завършва право в Цюрих, работи като журналист в Обществото на народите, Министерството на външните работи, секретар на министър председателя Георги Кьосеиванов, дипломат в българските легации в Рим, Стокхолм и Берн. Във Вечния град приема православната вяра.

След 1944г. е отзован от Берн и решава да се върне в България. Следват години на концлагер, забрана да упражнява професията си, тежък физически труд… Време, през което наистина скътва ръкописи в чекмеджето, които виждат бял свят едва след 1989г. Никога не заема мъченическа поза, въпреки тежките премеждия в живота му между 1944г. и 1989г.

Читатели и специалисти са единодушни, че най-значителната му книга е „Белене. Сказание за концлагерна България” (1990г. първо непълно издание, 1999г. второ пълно издание).

В посмъртно издадената по ръкописите му книга „Автопортретът ми като журналист и дипломат” (С., 2009г.,Фондация „Комунитас”) Стефан Бочев включва уникален документален разказ за „Бай Ганьо превзел Европа” през Втората световна война. Всъщност героят му се казва Диманов и не е измислен персонаж, а реално живял човек.

Неразтворената архивна страница, както сами ще се убедите, е за Третия райх и за връзките му с един крупен български аферист. Пожелавам ви приятно четене. Още повече, езикът на Стефан Бочев е изразителен и с изящна патина.

 

 

 

ИЗ „АВТОПОРТРЕТЪТ МИ КАТО ЖУРНАЛИСТ И ДИПЛОМАТ” от СТЕФАН БОЧЕВ

 

„ Та за Диманов в Париж и опитът ми да спася чрез него онази непозната еврейка, балдъзата на Е.С. (Става дума за Евгени Силянов (1907-1997) български дипломат и журналист. По това време той е легационен служител в Париж, след 1944г. емигрира във Франция. По-късно сътрудничи на българската емигрантска периодика, на френски издания и на радиостанциите „Гласът на Америка” и „Свободна Европа”). Оказа се, че Диманов е в същия хотел, където бях и аз. Ще го намеря на сутрешната закуска, си рекох. Добре, но когато слязох, него го нямаше: „закусвал в съседната зала”. Като погледнах, разбрах, че пред мене е картината: „Бай Ганьо превзел Европа”. Хотелът беше доста висока категория, зали в него много, тази беше неголям салон, където пред маса за осем души, закусваше нашият герой – сам, салонът е само за него. Бе гърбом към мен, но че е той нямаше съмнение, даже и да не бях различил фигурата му, „закръглена” такава. Защото се чуваше как дава нареждания на сонма келнери наоколо на…български език. „Петко -шумка! Иванчо – масло! Яйцето е твърдо – вижте там – по-рохко!” – и обяснява с размахване на лапата и пръстите на лявата ръка – с дясната бодваше в чинията с продълговати резенчета унгарски салам. Оставих: ще се срещнем в легацията. Където и го видях, и с готовност обеща: „Дадено! Утре заран отиваме при Щюлпнагел: ще я оправим тая работа…”

За „утре заран” Диманов, прочее, се разпореди. А пък за който не знае, нека припомня, че фелдмаршал фон Щюлпнагел беше върховният главнокомандващ на целия вермахт във Франция. Та ще разберете, смятам, че останах по-скоро „невярващ”. Но когато превзелият Европа превъплътен Алеков герой ни даде – на българските дипломати, случили се в момента в Париж, между които беше и Първан Драганов – пищна супервечеря в запазения само за висши – от генерал нагоре – германски офицери ресторант „Максим”, неверието ми започна да се изпарява. Ами че масата за нас беше поставена насред салона – ех, и за господа най-висшите офицери имаше местенце, но татък, по към кьошетата. И иска ли питане: на нас се сервираше с абсолютно предпочитание, келнерите се тълпяха около ексцеленц (превъзходителство) Диманов – същи грижливи пчели около царицата майка. Когато в края на обеда дойде и така нареченият „четвърт час на Рабле”, тоест моментът на плащането, зърнах как нашият Амфитрион раздава бакшиши по десет хиляди франка и цели картуши (стекове) цигари, се убедих, че имало защо тия келнери да разбират езика на Диманов.

От „Максим” развихреният Диманов ни заведе да видим прочута българска красавица – дъщеря на наш генерал, – която танцувала някъде си; оттам в друго, пак за „висши германски личности” заведение. Така че когато в 10 часа сутринта двамата се озовахме пред някакъв парижки дворец, отпреде с четворни германски военни стражи, но за нас – „ексцеленц Диманов, ексцеленц Диманов” – пътят навътре беше отворен и крилата на всички врати литваха встрани, за да минем все по-навътре, все по-навътре, аз го намирах вече за напълно нормално: германците са завоювали Европа, Ганьо – германците. През последната врата – от двете страни на която стояха на стража капитани – направихме още само няколко крачки, иззад масивно бюро стана дойчо във фелдмаршалска униформа, пристъпи към нас, „ексцеленц Диманов” почна да го хваща кое за ръката, кое за копчетата на куртката, фактът беше факт: бяхме стигнали до целта си – фелдмаршал фон Щюлпнагел…

Очевидно „ексцеленц Диманов” беше предупредил за посещението си, явно и на него нищо не се отказваше! Фелдмаршалът – да, той е същият онзи Щюлпнагел, който в деня на атентата на Щауфенберг ще вдигне Вермахта в Париж срещу Гестапо и другите тайни нацистки служби и който, след като опитът за преврат пропаднеше, ще си забие куршум в слепоочието – с любезност изслуша молбата ми, пое „паметната бележка”, която бях приготвил, и обеща да направи „каквото може, но се бои, че вече е късно”.

Диманов се държеше с фелдмаршала като с аркадаш: стоя колкото му се искаше, приказва оживено, главно с ръкомахания и дърпане на копчета, подпомаган от своите 180 немски думи – готов съм да се подпиша, че толкова беше максимумът на немското му речниково богатство – така че измори копчетата по куртката на фелдмаршала. На какво се дължеше тази очевидно уникална позиция на нашенеца „ексцеленц” при германците? Оставям на историята да проговори някой ден – ако се заинтересува де. Заслужавало си би – и за нас, но и за Великия Райх на наците. Тука ще прибавя само още една Диманова „сценка”, която според мен е върховното постижение на Ганьо Балкански в ХХв. И не бива да остане вън от аналите му. И подчертавам: не, не съм я чувал от други тази история – сам бях там, със собствените си очи видях, със собствените си уши чух.

Та два-три дни по-късно – на парижката гара: хората от консулството, а с тях и аз, сме там да посрещнем Савата Киров, идващ от София, отива през Париж във Виши, където беше пълномощен министър. Крачим по перона, оглеждаме се. Татък се готви за път тежък, железен змей – два локомотива с прикачени към тях само шест дълги спални вагона: специалният директен влак Париж-Берлин, само за най-високопоставени германски личности. Вниманието ни привлече някакво негерманско и нефренско оживление пред края на един от тези вагони. Приближих и какво да видя: долу на перона – Диманов, горе, през прозореца на коридора на вагона се подава главата на „шофьора” на Диманов, неговия „салташак” Тахов: поема куфарите без край, които носачите свалят от перонни двуколки и му подават. С други думи: „ексцеленц” Диманов се прибира в Берлин, а пък това, което ние съзерцаваме е натоварването на „покупчиците”, които си е направил във френската столичка. Запотен, зачервен, по едно време Тахов вика от оня прозорец: „Няма повече място, купето се напълни, какво да…”

–         Ами, виж, иди там, разпореди се да се опразни съседното! – помаха Диманов обяснително с опакото на дясната си длан и сякаш да се отърве от неприятна дреболийка.

Гледам подир малко: възмутена, зачервена физиономия на германски генерал-щабен полковник – висок, слаб, стегнат: началникът на влака му обяснява нещо, като гледа мрачен…

–         Давай, хайде давай – вика вече от прозореца Тахов. Тоест: бяха

значи изхвърлили генерал-щабния полковник и поставили и съседното спално купе на разположение на завоювалия Европа г-н Ганьо. Началникът на влака се върти наоколо, пита фертиг ли е (готово ли е), защото са вече станали двадесет минути закъснение. А пък Тахов, през рамо, му обяснява, че все още не е фертиг: още малко. Пък то какво ти малко: колички след колички куфари пристигат, поглъщат се от оня прозорец горе. Но най-сетне всичко свърши, двамата с Диманов си показаха на прозореца цъфналите в усмивка физиономии: демек фертиг е вече – правят знак на началник влака.

И тъкмо тоя да бубубне с тръбичката си сигнала за тръгване, чу се вик:

   – Ами маслото? – Тахов беше надал този вик.

   – Вярно бе, ами маслото? Бягай, тичай – викна му Диманов. Напълно излишно впрочем. Защото Тахов вече, изхвъркнал из вагона, потъна в далечината на перона, а разкопчаното му сетре като орлово крило във въздуха порир него. Завоевателят на Европа дава знак на нещастния немец началник влака: оная дясна ръка Диманова, лапа съща, прави някакви „закръглени” обяснителни знаци, че ей сега, и там, и да потърпи де…

И тогава от далечината на перона почна да наближава бързо и да става все по-голяма една незабравима група: портьор (носач), тикащ една от онези железни двуколки, на които наредени един над други се караха тогава куфари. До него крачи потен, но вече щастлив, Тахов. На количката бяха наредени – като групата дойде пред вагона с този уникален товар – не куфари, а продълговати, дебели, правоъгълни калъпи…краве масло. Имаше едно на друго петдесетина килограма. („Дажбата на Париж за цял месец” – рекох си тогава, но то реално ще да е било колкото за „само” един …арондисман (район). Калъпите бързо се подадоха нагоре и потънаха в прозореца – работа за две минути. И тогава на онзи незабравим, побългарен прозорец, цъфнаха двете зачервени и изпотени, но усмихнати и щастливи лица – Лаурел и Харди трева да пасат, – отправят с помахващи лапи към началник-влака разрешителни знаци, че този път е окончателно фертиг. И влакът помръдна, засили се и отнесе невероятната, но тъй реална действителност към Берлин. А пък аз останах на перона с тая нейна картина. Която, смятам, не бива да бъде загубена за историята. Че и ний сме дали нещо на света де…

Впрочем те, нашите тия двамка, сега, пролетта на 1944г., трябва да са били вече много укротени в сравнение с …лятото на 1942година. Защо ли? Ами защото тогава Вермахтът окупира Одеса, Крим, Новорусийск и Диманов получава концесия за всичките тези пристанища. И в момент на благодарност, види се за някаква по-така услуга, сторена му от Тахов, захвърлил цял кокал – Новорусийск…”

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.