Loading...
1. Piedras Negras
Изгарящо слънце и сухота на всякъде. Вятърът носеше не хлад, а събрания над пустинята пясък и горещина. Път, където малко хора минаваха през най-горещата част на деня. По него на своя
немощен кон се движеше Сантос Трафиканте. Нахлупил шапката почти на лицето, едва дишащ, той наближаваше Piedras Negras от юг. Граничен град, където минава делителната линия между САЩ и Мексико. Там Сантос Трафиканте щеше да нощува и да продължи към San Antonio, близо 150 мили по-далеч.
От много време минаваше по този път и го познаваше добре. Жегата, нощния студ, граничните постове, сухите камъни и всичко останало по него му се струваше като стар познат, спътник, чиито нрав не можеше да го изненада така, както да му досади.
Клатушкаше се Сантос Трафиканте и в полусън дочакваше да премине горещия обед, да падне хлад и с него да достигне Piedras Negras. Трябваше да внимава, непрекъснато да следи за появата на хора, въоръжени и скитащи на групи. В дисагите си имаше ценен товар, който товар трябваше да стигне цял и невредим до San Antonio и там да намери своя купувач.
Пикантни подправки, шепа златен пясък и две бутилки текила. Текилата щеше да я даде за подкуп на шерифа, пазещ границата. Златният пясък беше стоката, която можеше да му бъде отнета на границата, защото беше забранено да се внася в САЩ злато от Мексико. Така американците пазеха интереса на своите производители от мексиканците. За подправките шерифа трябваше да мълчи, защото беше забранено да се изнася от мексиканското правителство. То самото беше монополизирало износа, за да обезпечи потушаването на непрекъснатите бунтове в южната част на страната. Цялата работа беше пипкава и опасна и Сантос Трафиканте винаги, ама винаги беше подозрителен и недоверчив.
Благополучното пристигане в Piedras Negras никак не накара Сантос Трафиканте да се отпусне.
Незабележим и прикрит под дебел слой прах и мърлявщина, с бавна, някак недъгава походка той се отправи към Ел Ординарио – гостилница недалеч до центъра, където рядко се събираха комарджии и винаги готови да пострелят ловци на глави. Там също толкова незабележимо щеше да отиде рецепцията, да се нахили и с престорено младежки глас да пита за стая, после за момичета и алкохол, с пълното съзнание, че след като влезне, няма да мръдне извън вратата, дори няма да я отвори, ако някой чука. Чак до следващата сутрин, никой нямаше да подозира, за неговото съществуване. Така повеляваше личният кодекс за безопасност на Сантос Трафиканте, по-важен за него дори от целия останал свят, събран на куп.
2. Границата
В утринния хлад, когато мозъкът е бодър и надеждите за сполука най-големи, когато хората бързат, но не са изнервени и най-малко обръщат внимание за минаващите, има най-голяма вероятност да се прокраднете и да останете незабележими. Този стар похват, изпитан много пъти се беше превърнал във втора същност. Отсъствието на внимание върху него го радваше и дори го караше да се вълнува, докато води за поводите своя кон, натоварен и спретнат за път.
Прави улици, пълни с прах и шум водеха до граничния пост. Хора, бързащи в различни посоки се появяваха и после изчезваха внезапно. Сантос Трафиканте пресмяташе наново парите за подкуп и бъдещата печалба. Подкупа щеше да оскъпи стоката му повече от два пъти, но цената, която искаше да получи щеше да му даде далеч по-висока печалба. Това беше добре. Добре за него. Не толкова за онези отрудени хора, преживяващи из никому неизвестни селища, където човек не би отишъл, освен в случай да се скрие от закона или да търси някой, който се крие от закона. Сантос Трафиканте беше рядък случай, макар и не единствен, на човек тръгнал да търси търговия и да изкупува на безценица нещо, което му носеше добри приходи. Също и добро самочувствие.
Американците стояха на местата си и гледаха недоволно и подозрително всеки наближаващ. Те бяха основната пречка за Сантос Трафиканте, тъй като на мексиканската граница никой не му обърна внимание. Загледа се от далеч в американския шериф Сантос Трафиканте и от далеч лицето му светна, като че видял стар познат.
– Омбре! – викна той,когато наближи – Буенос диас! Горещ ще бъде днешния ден!
– Какво носиш? – попита шерифа. Тези номера на мексиканците да се мазнят му бяха познати и не му се губеше време. Така или иначе щеше да го оскубе добре. Нищо лично, просто бизнес.
– Нали знаете – почна да обяснява Сантос Трафиканте – сиромах човек като мен, не може да носи скъп товар. Размирни времена са. Но решех на вас, кабалерос, да направя приятелски подарък.
Сантос Трафиканте почна да рови из багажа си и извади бутилките текила.
– Най-добрата в местността текила, сеньор – нахили се той и си придаде възможно най-искрен вид.
Шерифа взе бутилките и ги подаде на своя помощник.
– Пари – каза той и направи знак с пръсти, с който показваше, че иска именно това. – Разбра ме, нали? Дай долари!
Сантос Трафиканте потрепера. Резкият тон го стресна и той загуби увереност. Бръкна и извади предварително намислените пари за подкуп. Подаде ги на американеца и се опита да се усмихне.
– Малко са! – кресна шерифа. -Алгунос! Разбираш ли? – погледа му се изпълни със злоба.
– Сеньор, беден човек съм…
– Лъжеш! Знам, че лъжеш! Плащай или ще ти взема всичко!
Сантос Трафиканте се разтрепера като лист. Извади скритите по-дълбоко пари и ги подаде с поглед забит в земята.
Шерифа се отдръпна от пътя на преминаващия мексиканец без да каже нищо повече. Без да иска документи или да рови товара му. Взе своето и забрави, че е виждал човека от когото го бе получил.
3. През пустинята
Докато яздеше през пустинята и слънцето жарко печеше, Сантос Трафиканте премисляше своите бъдещи ходове. Скоро щеше да достигне до San Antonio и не желаеше отново изненади. Беше съсредоточен и напрегнат и искаше всяка негова бъдеща стъпка да бъде белязана от успех.
В хода на размисли той неволно отклони мислите си към отдавна забравената си мечта. Тази мечта от дълго време изпълваше мислите му и той често се опитваше да я отблъсне, само да се върне тя отново. В миналото беше видял млада кобила, наречена Малибу и тя го беше впечатлила, толкова силно, че дълго след това той се опитваше да събере пари и смелост да я купи. В неговото въображение Малибу беше много повече от създание, предназначено за предвижване, което трябва да служи на господаря си. Малибу беше олицетворение на независимост, бунт и красота. Тя въплъщаваше всичко, което той беше желал, но не беше успял да постигне и мисълта за нея го изпълваше с болезнен стремеж. Неприятностите му изглеждаха незначителни, когато мислеше за Малибу. От дълги години той беше чакал подходящ момент за покупка. Искаше цената й да падне до ниво, приемливо за него и тогава я притежава. Тя, както всяка мечта, нямаше възраст, защото върху нея беше проектиран образа на съвършенството.
Така, потънал в необятни мечти Сантос Трафиканте се носеше през пустинята. В маранята, простряла се надалеч започнаха да се промъкват образи на хора. На Сантос Трафиканте му се сви гърлото от притеснение. Започна да обмисля хиляди възможности да се измъкне от лоша ситуация. Идвайки все по-близо пътниците започнаха да изглеждат все по-малко страшни. Сантос Трафиканте се опусна.
– Буенос диас! – поздрави от далече пътниците и се нахили хлапашки. -От къде идвате?
– Буенос… – отговориха вяло тримата. Всичките бяха негови сънародници и това даде на Сантос Трафиканте възможност да прояви находчивост.
– Идваме от San Antonio…
– Търговия въртите, виждам… хихи… Как е бизнеса?
Тримата се свъсиха.
– Града е обкръжен от разбойници. Дебнат като чакали… пред самия град. В него се вихри революция… Предупредиха ни и решихме да се върнем. Да не рискуваме всичко…
– Амигос, – с мазно-почитателен глас каза Сантос Трафиканте – нека ви бъда от полза! Ще продам стоката ви и като се върна в Piedras Negras ще делим парите. Вие ще получите половината, останалото е за мен. Така няма да останете с празни ръце?!
– Ние рискуваме дори конете си, а ти ни предлагаш половината? Ами, ако те нападнат разбойници? При това, как ще стигнем без коне Piedras Negras? На това не можеш да му кажеш бизнес!
– Аз мога да наричам всичко както си искам, щом съм се обосновал! Ще ви донеса парите в ръцете…
– Ако те нападнат разбойници, попитахме – прекъсна го един от тримата.
– Ще пристъпя към златното си правило! – изцъкли очи от щастие Сантос Трафиканте – Ще им дам всичко, защото те ще ми го върнат двойно. Аз имам положение пред властите – наду се Сантос Трафиканте – пръв приятел съм с тях! При тази безумна лъжа устата му потрепери.
Презрителни погледи се стрелнаха към Сантос Трафиканте. После пътниците се обърнаха и продължиха.
4. San Antonio
Човек освободен от оковите на логическото мислене, винаги попада в изненадващи ситуации. Това просто наблюдение не можеше да отбегне от очите на Сантос Трафиканте, но той винаги имаше обяснение. Просто приписваше липсата на логика на другите. Той считаше, че хората без акъл, могат да се задоволят само ако тормозят него или друг безпричинно. И това беше самата истина, стига да станеше ясно кой е без акъл и какво иска да задоволи.
Рядко Сантос Трафиканте беше така последователен в размислите си, както когато влезе в San Antonio. Градът беше потънал в безпорядък. Навсякъде се тълпяха хора, разгневени, бушуващи и твърде въодушевени. Работници от железниците вдигаха стачки, фермерите бяха навлезли в града със добитъка си. Тълпи зяпачи негодуваха или се забавляваха… всичко това бележеше голяма промяна. Човек можеше да вдиша промяната със прашния въздух, да я чуе от устата на някой оратор. Можеше да я види в цветове: в червен, като цвят на гнева; жълт, присъщ на ехидните хора; или син, цвят на разума. Докато вървеше Сантос Трафиканте покрай него вреше от гласове. Искания, закани, заплахи за разруха… Издигаха се призиви, а после същите падаха и така, докато уцелят настроението на тълпата.
Сантос Трафиканте вървеше глух и безмълвен измежду навалицата. Промъкваше се крачка по крачка напред, настойчиво и грубовато. Две неща се бяха загнездили в мисълта му: да продаде стоката си и да намери Малибу. Знаеше, че тя е във ферма близо до града. Тези две мисли бяха неговата двигателна сила и той беше впрегнал цялото съществуване да я постигне. Минаваше все по-напред и по-напред, докато пред него се откри улицата, в края на която отиваше за да предложи пикантните подправки и малкото злато, които носеше.
В магазина свари неочаквана гледка. Собственика и неговата помощница опаковаха стоките си и ги товареха на самари.
– Какво става тук? – изумено попита Сантос Трафиканте – Нима няма да търгувате повече?
Собственика също толкова изумен отговори:
– Ще търгуваме! Но далеч от този град. Не виждаш ли какво се случва?
– Да не мислите, че ще продължи вечно? – отговори на въпроса с въпрос Сантос Трафиканте.
– За Бога, мистър, говорете направо. Времето е ценно!
– Дошъл съм да ви предложа от най-хубавите мексикански подправки – нахили се находчивия мексиканец – Чудесни са, не мислите ли, че е нужно да се споразумеем?
Този толкова излишен въпрос на Сантос Трафиканте накара собственика да въздъхне от изтощение. Бързане, нерви… сега и този мексиканец.
– Нека така да бъде – въздъхна собственика. Предлагам за тях 15 долара.
– Твърде малко са. 25 долара?
– Колко имаме – попита собственика своята помощница. – Ще съберем ли 18 долара?
Без да чака отговор каза:
– Повече от 18 не мога да дам!
– Имам и малко злато ако ви интересува – направи мили очи Сантос Трафиканте.
– 18 долара за подправките и това е всичко, мистър! Повече от това не мога да ви предложа, нито пък да си губя времето с вас.
Сантос Трафиканте се почувства неловко. Предложената цена беше ниска, а той нямаше достатъчно пари за да стигне по-далеч. Заради онзи шериф на границата…
– Да направим сделката – примири се Сантос Трафиканте.
Сантос Трафиканте излезна от града и премисли. Можеше да предложи златото за да купи Малибу. Можеше да се раздели и с малко от парите. Не му беше много ясно, дали си струва, но със сигурност трябваше да пробва. Само като си помислеше как ще се върне и гордо ще обиколи градчето си и околните села. Тази мисъл го изпълни със свежи сили.
Изведнъж шапката му отхвръкна и оглушителен тътен се понесе над пустинния пейзаж. Миг след като се разнесоха тъмните кълба пред очите му, Сантос Трафиканте се обърна и видя, че остатъци от фабриката за динамит още се носеха във въздуха. Протестите на работниците бяха в своя екстремум.
– Дааа – сети се Сантос Трафиканте. – Като се върна в моя град с Малибу, ще я подкова със сребро!
