Loading...
Мъжът отсреща я фиксира. Чувства погледа му като лепкава слуз и леко потръпва. Ново, непознато усещане, странно. Усмихва се, след което отпива бавно от чашата и бавно облизва горната си устна. Подсъзнателно усеща как мъжът се напряга, дори вижда как вената отляво на врата му започва да пулсира. Марта притваря очи и дълбоко вдишва цигарения дим. За миг да се закашля, но успява да сподави дращенето в гърлото. С лявата си ръка върти почти празната чаша. Стъклото вече се е затоплило от допира на пръстите й, затоплили са се и мислите й, доскоро безпомощно самотни и ледени.
– Смотанячка, я се виж на какво приличаш – съскаше Стоян два часа по-рано.
Както обикновено беше закъснял и както обикновено Марта искаше обяснение.
– Къде ходиш, кажи? Друга ли има? – гласът й звучеше безпомощно.
– И да има какво?- не й остана длъжен този път Стоян – какво като има?
– Как какво, ами аз… ами ние… какво се случи?
– Случи се това, че ми писна от теб! Разбираш ли – омръзна ми, безразлична си ми, никаква – гласът му беше ледено-равен и думите се забиваха като кинжали в душата на Марта.
– Ако обичаш махни ми се от главата и не ме занимавай, моля ти се.
– Но… аз… какво направих, какво не направих? – Марта не проумяваше с какво е породила тази омраза.
– Имаш огледало, хОди се виж – процеди Стоян, сядайки пред компютъра – хОди се виж – за нищо не ставаш вече.
– Ти ще кажеш – започна да възвръща самообладанието си Марта – знаеш ли колко мъже…
– Колко мъже какво? Изпотрябвала си им, айде пробвай се да те видим, смотла, сметка ще ми държи тя – и с категоричен жест сложи слушалките на ушите си.
Марта застана пред огромното огледало в антрето. Отсреща я гледаше жена с увяхнала коса небрежно хваната в конска опашка, невзрачен сив анцунг, очи плувнали в сълзи и рамене, приведени под тежестта на безразличието.
Коя е тази, Дяволе!? Жената отсреща беше непозната и толкова безлична, че на Марта й се прищя да метне близкостоящата ваза по огледалото.
И ето я – сега седеше в приглушената тъмнина на някакъв бар, отпиваше от поредното питие и се опитваше да избяга от онази в огледалото.
– Господинът черпи – барманът я извади от размислите й, сервирайки поредната чаша Джак.
Марта вдигна поглед и видя, че мъжът отсреща беше станал и се приближаваше към стола й. Инстинктивно направи жест да подръпне роклята си, разкриваща почти изцяло стройните й бедра, но се овладя.
След като се нарева, извади от гардероба една къса секси рокля, която беше купила уж за вечери на бурни страсти, но тъй като такива вечери отдавна нямаше, така и не я беше обличала. Напъха се в нея, разреса косата си и изхвръкна от къщи, кресвайки на мъжа си – ти ще видиш! Стоян така и не я чу, нали беше със слушалки на ушите.
– Здравей – гласът на непознатият беше леко дрезгав, а погледът му я опипваше откровено.
Марта не отговори, само повдигна вежди.
– Една толкова красива жена не бива да пие сама – изобщо не си губеше времето в заобикалки.
– И Защо? – Марта влезе в неговия тон.
– Защото това би било проява на върховна несправедливост към мъжката половина от човечеството – сякаш правеше опит да се шегува мъжът.
Марта го огледа, без да прикрива погледа си. Беше средно висок, някъде към метър и седемдесет, косата му беше почнала да оредява на темето, явно поради това я носеше толкова късо подстригана. Тялото му беше стегнато и трудно можеше да определи възрастта му. Някъде около четирдесет, плюс минус, каза си тя. Не че това имаше някакво значение.
– Може ли все пак да седна?- мъжът посочи празният стол до нея.
– Барът не е мой, така че сядай където ти е удобно – беше чувала подобна фраза в някакъв филм, в който героинята удавяше в алкохол разочарованието си от поредната неудачна връзка.
– Лош ден, а? – каза мъжът, сядайки на бар-столчето – позната история.
– И защо така реши? – Марта не искаше да звучи грубо, но така й се получаваше.
– Ами нямаш вид на жена, която ходи сама по барове. – констатира мъжът.
– А на каква имам вид? – Марта започна да съжалява, че се е впуснала в този разговор.
– На жена, която е загубила себе си – простичко отговори непознатият, докато запалваше цигарата си.
– Може ли една цигара, че моите свършиха?
Мъжът й подаде кутия с непозната марка:
– Заповядай, но не цигара ти е нужна, ти не пушиш…
– Ти какво, да не си някаква шибана мъжка врачка? – определено не можеше да владее думите си.
Мъжът само се усмихна и не каза нищо.
– Какво, седна при мен, за да ми правиш психоанализа ли? Ако исках психоанализа нямаше да дойда тук, а щях да звънна на чичко Фройд. Айде сиктир от разбирачи!
– Не, не, ти не си такава… – мъжът я гледаше право в очите. Погледът му беше ясносин, неестествено син дори, и странно контрастираше с цялостната му леко безлична визия.
– Добре де, каква съм? То се е видяло, че явно ме разбираш по-добре, отколкото аз самата се разбирам – иронията обаче не можа да заглуши треперенето на гласа й.
– Искаш ли да ти покажа каква си? – гласът му звучеше сериозен.
Някакво странно предчувствие премина през сетивата й и жената с трепереща ръка поднесе чашата с уиски към устните си, но не отпи, само докосна течността.
– Искаш ли да ти покажа каква си? – повтори мъжът.
– Искам -изплъзна се от устните й- О ,да, искам. По дяволите, каква съм!???
– Добре, но трябва да те предупредя – след като се видиш, после никога няма да можеш да бъдеш друга, ще бъдеш такава, каквато се видиш и само такава. А ще се видиш такава, каквато си в действителност. Помисли добре дали искаш точно това!
Марта усети как любопитството взима надмощие над тежкото предчувствие, което я беше обхванало.
В този момент мъжът стана и тръгна – без дума, без знак. Марта го последва.
Мъжът мина покрай сепаретата към дъното на бара, там непосредствено зад купчина каси от безалкохолно странникът натисна стената и тя се отвори. Заизкачваха се по вити метални стълби и се озоваха на таванско помещение, прилично на хамбар. Нямаше прозорци. Подът беше постлан с нещо меко. Марта не виждаше какво, защото светлината беше толкова мъждива, че едва различаваше силуета пред себе си. Следваше го механично, сякаш някаква сила, независеща от нея, ръководеше действията й. В един момент пред нея се ширна поляна, пълна със слънчогледи.
През слънчогледите тичаше босо момиченце, в ръката си държеше хвърчило.
– Аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад – пееше момиченцето, а русата му коса се сливаше с цветовете на цветята.
Изведнъж пред него се появи вълк.
– Червена шапчице, къде отиваш?
Момичето се засмя звънко, откъсна един слънчоглед и погали с него козината на вълка. Едва докоснала го и вълкът се превърна в момче.
– Ти ме спаси, бях пленник на приказка с лош край, как да ти се отблагодаря?
– Бъди себе си – му каза момичето, продължавайки да пее – аз съм вятър, аз съм слънце, аз съм златен водопад.
В следващия миг гъста гора смени поляната със слънчогледи. Млада жена, с късо подстригана руса коса, беше приседнала до дънера на огромен дъб и плачеше. Сълзите се търкаляха по бялата блуза и оставяха мокри петна.
– Защо плачеш? – гласът идваше отникъде. Младата жена стана и се огледа, да – определено идваше отникъде.
– Кой си ти – попита тя през сълзи, взирайки се в гората.
Аз съм твоят път – отговори й гласът отникъде – Намери ме! Намери меее… Намери мее…
Мее… Намерииии… Ти си вятър…
Младата жена последва гласа и след малко се озова пред две къщи. Едната беше огромна – същински замък. Висока стена я ограждаше. Стената беше инкрустирана с диаманти. От двете й страни се издигаха кули, които хвърляха златни отблясъци. Приличаше на недостъпна вълшебна крепост.
Другата беше малка къщичка с дървена ограда, боядисана в различни цветове. Виждаше се дворът й – целият в цветя. Между цветята бълбукаха шадравани. А досами пътеката, в дясно, имаше езерце, пълно с разноцветни рибки.
Две кучета се боричкаха радостно, размахвайки опашка, а едно петле-ветропоказател леко покимваше с перчем.
На портата на замъка висеше табела:
” Всякаква ценност тук е скрита и в загадъчност обвита. Щом прекрачиш тези двери златна клетка ще намериш”.
Младата жена, водена от любопитство, понечи да отвори огромната врата на замъка, когато до нея достигна гласът на петлето:
“ Ку-ку-ри-гу, ку-ку-ри-гу, ако искаш отвори го, но да знаеш- нашата къща всичко във любов превръща. Помисли, помисли, чак тогава отвори, ку-ку-ри-гу-ри-гу-рии”.
Картината се смени с картина на спалня. На огромно легло, покрито със завивка на розови цветя лежеше прекрасна жена. Русата й коса се беше разпиляла по възглавницата, а слънчевите лъчи, промъкнали се зад фините пердета от розов тюл, се заплитаха в къдриците й. До леглото стоеше порасналото момче-вълк и пееше:
– Ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад… ти си вятър, ти си слънце, ти си моят ангел свят… На двора две кучета се боричкаха, размахвайки опашки доволно.
– Шшшш… тихо, принцесата спи – петлето нежно кимаше с перчем.
Марта се събуди. В стаята цареше мрак. Стоян беше приседнал на леглото й, играеше си с един рус кичур и припяваше – Ти си вятър, ти си слънце…
– Къде… къде чу тази песен…?
– Днес, докато течеше заседанието, поредното досадно заседание, изведнъж сякаш въздуха се изпълни с тази музика и не знам защо, но ми се прииска да се прибера веднага, при теб. Сякаш пееха за теб, Марта – ти си вятър, ти си слънце, ти си златен водопад, ти си моят ангел свят. Прииска ми се да дойда и да ти кажа колко си прекрасна и колко ми липсваш, напоследък работя прекалено много и почти не те виждам! – Стоян я гледаше така, както я беше гледал в дните на първите им срещи.
Марта трескаво се огледа – беше у дома си, в своята стая, в своето легло. Нямаше помен нито от странния непознат, нито от бара с приглушена светлина, нито от чувството за безкрайна самотност. От огледалото отсреща се усмихваше една красива млада жена с блеснали очи, пълни с бъдеще. От вазата в антрето един слънчоглед огряваше нощта.
