Loading...
– 1 –
В село Барабуново хората отдавна бяха отстъпили място на сенките. Много хора бяха заминали, оставяйки своите сенки в селото, други се бяха огорчили твърде много и затова упълномощиха сенките си да живеят вместо тях, но най-много бяха избрали да се превърнат самите в сенки. По тази причина селото изглеждаше като пустош, макар в него да имаше живот.
Сенките, за разлика от хората, водеха спокоен живот, примирени със своята безплътност и незабележимост. Те бяха и доста по-простички; имаха едно-единствено качество, на което бяха кръстени. Лишени от мисъл за добро и зло, те просто бяха Решимост, Мисъл, Отмъстителност и много други.
Единствен сред сенките живееше Бромчо. От малък Бромчо пиеше чаша бром със захар, за да се застрахова от грешката, която беше допуснал дядо му. Той беше отказал да си пие брома и по тази причина беше налазил чужди булки, заради което бесните му съседи го бяха пратили в \“един по-добър свят\“. Бромчо милееше за дядо си и разправяше, че ги мразел.
Заради брома, който Бромчо жадно поглъщаше, за не се изкуши от жена, той дружеше непрекъснато със Себелюбие. Тя го омайваше със своя чар и той дълго разказваше за нея пред всеки готов да слуша. Бромчо вярваше напълно на Себелюбие и тя винаги крачеше редом с него.
– 2 –
Когато Бромчо извеждаше своето стадо на паша, винаги стоеше насред овцете си. Обграден, той следваше тяхната посока на движение. Проява на безличие в него, което бе прихванал от заобикалящия свят. Стадото се водеше от неговото куче-вълкодав.
Това куче-вълкодав винаги вършеше своята работа с изразено желание. То имаше безспорните качества на водач, на който можеше да завиди всеки. Бромчо често хвалеше кучето си в селската кръчма. Негови редовни слушатели бяха Лековерие, Безделие и Саможивост.
Движението на стадото се насочваше именно към пасищата, където има близост на вълци. Овцете пасяха според наличната трева, понякога недостатъчна, а често просто обикаляха от поляна на поляна в близост до горите, станали прикритие на множество вълци. Куче-вълкодав винаги с наострено внимание обикаляше и следеше всеки полъх, така че вятъра да носи мириса на стадото към гората. Изкушеше ли се някой гладен вълк да нападне овцете, куче-вълкодав се хвърляше и стръвно го разкъсваше. Тогава Бромчо бързаше да върне стадото вкъщи и богато награждаваше куче-вълкодав с агнешки пържоли. После отиваше отново в кръчмата при своите верни приятели и оставяше куче-вълкодав да почива.
– Защити моето стадо смело – казваше Бромчо – затова го храня добре. При това, така и малкото храна ще стигне за всички овце през зимата.
Лукавост се подсмихваше в ъгъла, а Мъдрост приглаждаше своята брада и казваше:
– Куче стадо не храни, а стадото не помни кой го е пазил.
– 3 –
Мисъл се разхождаше волно из поляните и се радваше на свободата си. Това беше любимото й занимание и оползотворяваше всичкото си свободно време по този начин. Селото беше тясно за нея, а и тя предпочиташе да избягва срещи с кмета Нагаждачество и неговия помощник Лакомия. Мисъл непрекъснато наблюдаваше околния свят, сравняваше и вадеше заключения. Беше неуморна през цялото денонощие и всеки й се възхищаване, но също така си имаше врагове.
Мисъл съзря Бромчо, облегнат на едно дърво с гугла и овчарска гега, да брои стадото си:
– Еднооо…ъъъ…Ох…едно – Бромчо сви палеца на едната си ръка – не беше принадесей, може би…десемри – Бромчо сви и палеца на друга си ръка и погледна към небето.
– Тридесет и една – каза Мисъл – от които само една овца и другото са овни.
– Откъде знаеш? Ако застанеш пред една овца отзад и мислиш, че е овен, и не си така добре запознат със всичко, има нужда да броиш, и пак да броиш и ще броят и други и тогава, после може нещо да се каже по този начин, където сигурно е само овцата!
– Преборих ги, – каза Мисъл – на другото няма да ти отговоря, защото не подлежи на фактическа проверка.
Бромчо се навъси и гласа му се разтрепери:
– Казваш нещо, но на мен няма да ми говориш така! Просто на мен няма да ми говориш, иначе…Бромчо замахна с гегата.
– Бромчо, броенето е нещо много лесно; започваш от едно, после е две, три, четири. След единичните числа имаш десетични, после стотици и хиляди.
Кучето-вълкодав започна да лае по Мисъл и да показва зъбите си. Точно тогава отнякъде се появи Страх, хвана Мисъл под ръка и бързо я отдалечи.
– 4 –
Тихо хъркане в храстите и рядко покашляне смущаваше тишината. Стадо овни пасеше в тучна ливада, а сред него обляна от сноп розово-лилава светлина се отличаваше Брук – единствената овца в стадото. Брук охотно приемаше забежките на овните и им се отдаваше. Всеки от овните след своя успех се надигаше гордо и търсеше място – най-централно в стадото. За миг и над него огряваше светлина, само че бледо-жълта.
Отново се чу кашляне и куче-вълкодав вдигна глава. Ослуша се и отново се отпусна.
Бромчо се разтръска.
– Да! – каза Себелюбие – Брук се полага само на теб. Ти си единствен, който я заслужава, в този свят от сенки.
– Те, такова, оно де. Те, сенките имат, не знаят, че имат много да учат от другите. Всеки е нужно, понастоящем, да бъде в крак с времето.
– Отлично Бромчо. Ти сам го каза. За да си в крак с времето, вземи Брук и с нея мини из селото. В Барабуново отдавна не се явявал някой да покаже, че все още има мъже и те трябва да се уважават.
Бромчо се подвоуми. Ще вземе слуга, реши той, и на него ще оставя тая работа. Аз ще намеря своето място в това село. Ще запомнят кой е Бромчо в Барабуново. Изправи се, изпъна с ръце ямурлука. \“Мхъм\“ се процеди утвърдително измежду зъбите на овчаря.
– 5 –
В село Барабуново от много време никой не беше виждал да се разхождат влюбени. Сенчестата същност на жителите му предполагаше индивидуалност, по един самотен и сив начин. Те заемаха своето място в ежедневния живот машинално. Свеждаха всичко до самите действия, без поглед към далечни цели и мечти относно бъдещето.
Бромчо заходи насред селото заедно със своята дама. Макар да беше овца, тя беше обута в ботушки и имаше червило. Това създаваше колорит и разчупи светския живот на селото. Бромчо грееше и се наслаждаваше на погледите, отправени към тях. Чувстваше се като че слънцето свети само за тях.
Брук пък беше невзискателна. Живееше си живота такъв, какъвто беше. По-скоро й се нравеше обичайната среда на стадото, но и сред непозната обстановка сред селото се справяше добре. Блееше, щом погледа на някой любопитен минувач спреше върху нея, и после обръщаше глава към Бромчо.
Сред сестрите Любопитство и Любознателност се почви влечение към тази двойка и те се отправиха подире й. Тъга гледаше насълзена семейната идилия, а Присмех се чудеше какво ли да очаква още. Бромчо и Брук минаха покрай Благоразумие тържествено и се спряха при Словоблудство. С нея Бромчо имаше стара дружба и навеки беше свикнал с близостта й.
Така в Барабуново се случи събитие, което да накара жителите му да гадаят неговата развръзка и да очакват мнението на първенците. Първенците винаги получаваха своето и беше единствено въпрос на време тяхното решение.
– 6 –
Обграден от непрекъснатото внимание на сенките и техния възторг от присъствието му, Бромчо охотно по цял ден прекарваше на местата, където цареше най-голямо оживление. Бръснарницата, кметството и кръчмата. Край него винаги имаше богато обкръжение от сподвижници и вечна глъч. Ласкателство и Суета, Непостоянство и Покорност, Приказливост и Безразличие идваха, тръгваха си и кръжаха в безспирен поток.
Брук, също обкръжена от внимание, беше престанала да отдава значение на всички заобикалящи. Просто присъстваше от сутрин до вечер и в редки случаи се радваше на дребни подаръчета към нея.
Така Бромчо се отдаде на охолен, бохемски живот и неусетно промени навиците си. Промени и поведението си, което стана много дръзко и винаги уверено в своята правота. Разбира се, той не очакваше да го харесват само зарад Брук. Той обилно се раздаваше и се грижеше за своите поклонници. Беше щедър и към Пердах и Пакост, които държаха далеч от него Мъдрост и Мисъл.
Мисъл често казваше, че това било заради влечението към Себелюбие, но беше пренебрегвана от мнозинството. Мъдрост пък обобщаваше всичко до възклицанието: \“О, времена! О, нрави!\“.
Забавите и новите приятелства на Бромчо бяха изобилни. Животът се развиваше с вихрена скорост и за него беше голяма радост, че в обкръжението му често присъстваше кмета Нагаждачество и неговия помощник Лакомия. Това беше обещаващо начало на добро приятелство.
– 7 –
Една сутрин, при крайно неясни обстоятелства, Брук беше изчезнала. Бяха изчезнали всички. Само куче-вълкодав се беше свило в плевнята. Всичко стана ясно чак когато Бромчо се събуди и се оказа сам и изоставен.
Веселбата приключи. Стадото му се затри, къщата му се опразни и утихна. Гуляите останаха в миналото, а приятелите му се оказаха еднодневки. Така установи Бромчо.
Той излезе и отиде на местата, който познаваше добре. Но когато влезна в кръчмата, никой не го поздрави. Нито го покани на масата си. В бръснарницата Бербер само каза:
– Влез ако искаш да се постоплиш, но не за дълго.
Бромчо беше изправен пред нова реалност. Беше загубил всичко през времето на показност и сега беше чужденец сред свои. Престори се, че не му пука, и отиде към кметството.
Кметът Нагаждачество прие Бромчо. Той добре знаеше положението му. И беше подготвен за този момент.
Бромчо се повъртя и в един миг започна:
– Те…Аз съм жертва. Ограбиха ме. Излъгаха ме. Онзи слуга…Безхаберие, де…е профукал стадото. Аз сега нищо не мога да направя. Оная овца…Брук. Хванала е пътя. Едно куче са ми оставили. Да имам, да му гледам голите зъби. Нямам вече приятели!
Нагаждачество клатеше глава.
– Жив да те ожали човек. Какво ще правиш сега?
– Сега мога да им кажа, че те са толкова долни…
– Искаш ли да станеш кмет? Аз скоро се пенсионирам. Моят помощник Лакомия ще ти помага. Имам връзките, познанствата. Ще те представя. Аз ще ти направя услуга, после ти на мен. На всеки се случва да попадне в трудно положение. Просто е.
– Кмет съм…и ще стана по своя преценка. Това, дето го виждаш, всичко ще е друго вече. Няма това-онова.
Нагаждачество доволно се подсмихна. Нещата се получаваха толкова лесно.
– Има само едно условие. Много е лесно. Само трябва да се съгласиш с него, нищо друго. Ще се съгласиш, нали? Ще се измъкнеш от тая беда, в която те въвлекоха, нали?
Бромчо помълча. Извърна глава въпросително.
– Да станеш един от нас, Бромчо. Само това. Ще бъдеш като другите. Ще имаш само едно качество и на него ще носиш името.
Бромчо издаде звук \“ъъъ\“. Винаги бе живял сред сенки, познаваше сивотата им и лишената от чувства същност, но досега не бе имал подобни намерения. Това беше нещо различно. После си помисли си относно материалната страна на въпроса. Тогава закима утвърдително.
Кметът остана доволен. Намерил беше добър приемник и благодарение на него щеше да продължи делото си.
– Радвам, че си един от нас! – после гласът на кмета стана студен и грапав като ламарина: – Господин Нищета.
