През зимата на 2008 година решихме да разнообразим еднообразното дъждовно и мрачно амстердамско ежедневие като посетим най-южния холандски град Маастрихт. Щяхме да гостуваме на една позната – възрастна холандка, която живееше сама и предлагаше стаи за гости в голямата си провинциална къща. Тя ни посрещна на гарата с колата си, разговаряхме и се шегувахме по пътя, пристигнахме и когато прекрачихме прага на солидната къща с фасада от тъмнокафяви тухлички, някъде из разговора се промъкна фразата „Watch out for the Bulgarians!” (В превод от английски език: Пазете се от българите!).
Първоначално тя мина покрай ушите ми, но след малко дойде и пояснителната част – „They are burglars”, т.е. те влизат в къщите да крадат. Настъпи момент на объркване, с приятеля ми се спогледахме и не знаехме, какво да кажем. Не отклонихме темата на разговора, а попитахме какви са тези българи. Жената ни обясни, че всички знаели за тях в района и че били много бързи – влизали дори, когато хората са вкъщи и взимали, каквото могат, без никой да ги усети. Това обаче не помрачи разговора на чаша чай и холандски сладкиш с бадем. Ние приехме нещата от веселата им страна. Бяхме свикнали да се срамуваме от някои наши съграждани и не ни беше за пръв път. Нашата домакиня добави, че ако ги видим, можем да им кажем нещо на български и да ги уплашим. Тя определено не ни беше уеднаквила с тях. На сутринта ни остави ключовете от къщата си, защото й се налагаше да излезе.
Ноември 2010 година,беше петък вечер. Намирах се на гарата в Утрехт, където имаше пожар. Тълпи от хора се лутаха, насочвани от персонала и полицията да излязат навън. Нямаше информация, как хората ще се придвижват в тази дъждовна, студена вечер. С моите колеги се насочихме към автобусите. Трябва да спомена, че се намирах в компанията на словачка, сърбин от унгарски произход, германка от Берлин, доминиканец, живял 10 години в Италия, словенка. Всички ние живеехме в Амстердам и силно се надявахме да стигнем до там (пътят е не повече от 20 минути с влак). На автобусната спирка обаче имаше стотици хора, които се надяваха на същото. След дълго чакане нещо да се появи и минаването на празен автобус, който при вида на тълпата, реши, че е по-разумно да не отваря врати, започнахме да търсим такси. Цените обаче бяха скочили пет пъти и сумата ставаше доста солидна, а осен това не можехме да се поберем всички в едно такси и трябваше да оставим някой. През цялото това време всеки обясняваше, как това в неговата страна никога не би се случило. Германката се възмущаваше от хаоса, словенката от таксиджиите, може би само аз не казвах нищо, защото си мислех, че в България едва ли би било по-различно. По-скоро щях да имам възможността да се обадя на приятел или роднина, което в тази ситуация не беше възможно. През това време към нас се приближи една дама, холандка, която искаше и тя да изрази своето възмущение от това, как холандците от всяко нещо, дори от нещастието могат да направят бизнес. Не знам, как щеше да свърши тази история, ако внезапно не се беше появил един малък 30-местен автобус, който по чудо отвори врати точно пред нас. Само трима от моите колеги успяхме да се качим, защото натискът на хората беше толкова силен, че през цялото време си мислех дано да се измъкнем живи от тук. Шофьорът не изпадна в паника, но не знаеше да се смее или да плаче като наблюдаваше как между 7 и 8 човека се опитваха да влязат едновременно през вратата, като всеки буташе другите и никой не отстъпваше. Мястото вътре беше толкова оскъдно, че трябваше да стоим неподвижни до пристигането след 30 минути. Качилите се обаче триумфираха и се започнаха едни холандски песни… а шофьорът казваше по някоя и друга шега на високоговорителя. Настроението определено беше приповдигнато. Останалите колеги бяха успели да спазарят такси за по-ниска цена.
Спомени, спомени… а това трябваше да е статия за Хеерт Вилдерс и неговият уеб сайт против пияни, мързели и шумни източноевропейци, които отнемат хляба на добрия холандски гражданин. Ако беше такава обаче, щеше да бъде една много бедна статия, лишена от цвят, от живот и присъствие. В нея нещата щяха да бъдат само черни и бели, обобщени, класифицирани, подвързани в папки и номерирани, такива каквито могат да бъдат само в тежката европейска администрация, която лека полека задвижва своите огромни и не добре смазани железни колела, за да възроптае срещу това антиевропейско начинание.
Ако бях написала статия за мотивите на този крайно десен холандски политик, който между другото има индонезийски корени по майчина линия, това щеше да е една много тъжна и опростена статия за това, как можеш да виждаш злото в цели групи от хора с определена националност, а доброто само сред своята си нация. Това щеше да е статия на рационалните аргументи „за” и „против”, където спомените от свежия амстердамски въздух, ухаещ на дъжд и усмихнатия чернокож кондуктор в трамвая, който не спира да се шегува с качващите се пътници и имената на спирките, нямаше да съществуват. Една много скучна, тъжна и сива статия.
Това щеше да е статия за страха от лошото в самия себе си, лошото, което искаш да припишеш на някой друг, да го запратиш толкова надалеч, че да забравиш, че то някога е съществувало. Но в момента, в който отречете злото в себе си, вие самите ще се превърнете в злодеи. Това е неизбежно. Историята ни го е показвала и пак ще ни го показва. Някои от българите са „бъргларс”, някои от холандците са меркантилни, някои от поляците са пияндета, някои от източноевропейците са мързеливи… Но никой не е цялото зло или цялото добро.