Loading...
Един ден умните глави на земята се събрали. Единствената точка в дневния ред била ПЪТИЩА. Разтворили се стари и нови пътни карти. С пътища. Като паяжини. И стигнали до извода, че пътни карти има, но има и хора, които постоянно тръгват по някой грешен път. И на третия ден решили проблема. Всеки път бил вкаран в навигационната система. Искаш да отидеш някъде. Пишеш къде си. Пишеш къде искаш да отидеш. И пред теб се появява син път. Ако случайно излезеш от него, веднага строгия глас на навигацията те връщал в правия път. После умните глави си налели по едно питие и се прибрали доволни по домовете си. А хората по целия свят заживели лесно и щастливо. Но…
Винаги това „но“. Имало един човек, който не знаел къде е. Не знаел къде иска да отиде. Останалите хора го гледали и се чудели на акъла му. Психиатрите смятали, че трябва да отиде в Карлуково, и не били далеч от истината. Рано или късно щял да отиде там. Защото имало един природен закон. ВСИЧКИ ПЪТИЩА, ВКАРАНИ В НАВИГАЦИОННАТА КАРТА, ВОДЯТ ДО КАРЛУКОВО. Но учените още не били го открили. Което въобще не му пречело да съществува. Но да се върнем към нашия човек. Същия, който не знаел къде е. Не знаел къде иска да отиде. Той просто вървял. Днес вървял на север. Утре на запад. После тръгвал на юг. После на изток. Вървял и не поглеждал назад. Живеел за да върви. И го правел. Вървял. Нямало път. Вървял до някое поточе. После сядал да почине до планинско кладенче. Вървял през букова гора. Или през дъхава поляна. Вървял по плажа до море солено. Вървял към слънцето. Или му обръщал гръб. Вървял под пълната луна. И под звездите. Вървял и облаците тичали пред него. А птиците летели в синьото небе. Кошута кърмела еленче малко. А той вървял. Вървял. И никога не поглеждал назад. Не му и трябвало. Защото всеки ден откривал нещо ново…
А пък останалите хора си имали навигационни карти. И по правилните пътища вървели. Ден след ден. Година след година. Век след век. И пълнени Карлуково. Век след век.
Вървял човекът. И назад не се обръщал. Напред било неземна красота. И неоткрити хиляди неща. И един ден стигнал висока планина. И тръгнал към върха. Когато се качил, се спрял. Стоял на ръба на пропаст бездънна. За миг се спрял. А после разперил ръце. И полетял. А после го награбил силен вятър. И мръкнало. А нашия човек летял. Сред звездни купове и черни дупки. Прелитал през галактики и облаци от звезден прах. Било красиво. Вселенски красиво. А после съмнало. И той обърнал се назад. За пръв път от хиляда века. И що да види. Там, където някога бил минал се виел път. Сред земна красота. По него хора вървели. Бръмчал и камион. По чистота. И събирал навигационни системи. Захвърлени. Ненужни. А после пътят свършвал. До пропастта. А хората разпервали крила. Летели. Без навигация. Без цел. Летели просто ей така. Защото най-после били разбрали природния закон основен. ЧОВЕК РОДЕН Е ЗА ДА ЛЕТИ.
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
