Loading...
Ако не сте от посветените, или маниаците не четете това писание. Написаното е дълго, не ви засяга и ще ви се стори скучно
То е изкачване нагоре.
Съпроводено с всичко онова, което съпътства такова изкачване. Падане, ставане, усилие, страх, радост, опасности и възторзи. Срещи със странни, страшни и прекрасни създания.
Всичко е в тази музика, а тази музика сякаш е всичко. Или ако не всичко, то най-важното.
Отначало бавно и тромаво, а после все по-бързо нагоре върви същество. Може би е човек, а може би нещо съвсем първобитно. А може и цялото човечество да е.
И ето го съвсем близо до върха
Оркестърът притихва в тръпнещо /с извинение за изтъркания израз/ очакване. След малко то ще бъде там, горе, на най-високото. Съществото, човекът, всички. Още няколко крачки.
И ето, че сме горе.
Свири целият оркестър, унесен в радостта от победата и себенадмогването.
Това би трябвало да бъде краят на симфонията. Защото няма накъде повече. Нон плюс ултра. Няма как да има още.
Обаче не. Има още. Всичко сякаш тепърва започва.
След тържеството си и след победния оглед на изминатия път, То поглежда нагоре и изтръпва.
Пред него вече няма земя и върхове. Пред него е вселената. То все още не си дава сметка за нейната необятност, но вече примира страх и възхищение. Звучат най-дрезгавите и мощни духови инструменти. Съществото поема по новия си път и навлизайки все по-навътре във всемира осъзнава безкрайността и красотата на това, което вижда. А също и неговата страховита мощ .
Дрезгавия звук на саксофон и перкусии /може и да бъркам инструментите/ вмъкват заплашителен ритъм и звуци. Небесата почват да се разтварят едно след друго, също като при библейския израз. Красотата сякаш побеждава опасностите. И заплахата щеше да бъде забравена, ако не беше заплашителният ритъм, който продължава да тътне подмолно и глухо.
Той може да бъде и черната, непозната, наскоро открита вселенска мощ /Композиторът сякаш я е предусетил много преди астрономите и физиците/.
Така е. Красотата и опасността съществуват едновременно. А също и тъгата.
Един малко по-силен звук на духовите звучи като бързо преминаващо космическо тяло. Този звук кой знае защо е тъжен. Може би защото сме се разминали завинаги с нещо непознато, което вече никога няма да видим и следователно никога няма да научим какво е.
После вселенския кръгозор просветва с далечна, тънка завладяваща светлина, в която има само красота и нищо друго. Този просвет трае съвсем кратко, докато ритъмът, който отразява черната мощ на вселената продължава са тъмната си заплаха. Още едно небесно тяло прелетява към нас и изчезва с тъжен вопъл. Отнякъде хлуе тъга.
И точно в този миг, след разтварянето на поредното небе, вселената се озарява от нова светлина – още по-красива и по-тъжна от предишната. Тя се разстила навсякъде и обхваща все повече пространства, но пък и ритъмът на черната мощ също се усилва. Музиката се прекършва в необяснима тъга. Два тона се повтарят два пъти точно с това въздействие – тайнственост и тъга.
Още едно небе се разтваря.
И изведнъж, съвсем неочаквано, тънкият звук на цигулка се вмъква в звуците подобно на кръгозор, който не може да обхване вселените, но подсеща за необятността им. Съществото, човекът, ние, осъзнаваме границите на безкрайността с цялото противоречие на израза.
Май повече няма какво да се каже, тоест да се предаде или внуши.
Оказва се, че има, обаче. И то е още по-смайващо.
Още по-нови, още по-неочаквани звуци от пианото, които се повтарят няколко пъти. До-ре минор, до-ре минор, ре-мажор – сол, ре мажор-сол. След това сол, през една октава. /Дано не бъркам нещо, нямам музикално образование/.
Сякаш най-обикновени звуци. Но след всичко чуто досега, те имат други измерения, те са откровение. Дълбоки, тайнствени и смислени. Какво ли означават?
Накрая, заедно със затихването не оркестъра се чуват още три звука. Последните. Също толкова изненадващи, тайнствени и дълбоки. Първият – сол, някъде високо в горните октави. Вторият – още по-високо. И накрая много високо „ре“. След което оркестърът бавно затихва.
Какво ли означават последните звуци на пианото – неочаквани, проникновени, смайващи?
Осъзнавам го едва след многократно слушане на симфонията.
Това е духът на вселените. Това е вселенското съзнанието, всъщност нещо много повече от съзнание. То е нещо, което не можем да определим с думи, а само с онези последни звуци. Това, извлекът на съществуванието, смисълът на вселената , на безкрайността й, на създанията й, на всичко.
И то, каквото и да е то, е нежно, крехко, ново, неочаквано, неподозирано и прекрасно.
Симфонията е свършила вече. Разбира се, никой не ръкопляска. При големите симфонии /освен ако краят им не го цели/ не се ръкопляска, хората са под влияние на чутото, зашеметени са, осмислят го, връщат се бавно към действителността. Обикновено това трае примерно десетина секунди. Тук диригентът Валерий Гергиев изчаква повече от тридесет секунди преди да отпусне ръце и преди началото на овациите.
След много изслушвания на симфонията осъзнавам нещо много важно, ако не и най-важното.
Тези мотиви в края й се повтарят достатъчно често в цялата последна част, но не са били осъзнавани изцяло, защото са били в други звукови съчетания. Били са вътре в съществото, което се е изкачвало нагоре. Вътре в нас. И чак после са се превърнали в извлек на житейския опит, в награда за усилията и на изкачването, в смисъл. И чак съвсем накрая са срещнали или осъзнали духа на вселените. Или пък са го извлекли от най-дълбоката своя същност. Защото да, този дух е вътре в нас и можем да го открием чрез мисълта, чувствата, опита и усилията си.
…
След симфонията /то така е и с всички истински произведения на изкуството/ човек си дава сметка за суетата на човешкото битие. С разделенията на либерали и консерватори, например и с всичките му тъпи вярвания и национализми. Как след толкова войни, погроми, злощастия и бедствия хората не са осъзнали, че най-големите порАзи за човечеството са донесли вярата и национализма, прераснали в идеологии. /По-добре забавният Ошо, нежели всички тези зловредни и убийствени християнски и мюсюлмански глупости – лично мнение/. Как не са осъзнали хората, че животът ни е даден за нещо върховно – погледа нагоре, онзи поглед от симфонията, който е просветление, осъзнаване и приобщаване към необятното, или ако не за толкова чак възвишени пориви, то поне за творческо търсене, изследване, наука, съзидание, любов, за радост от природата и битието, радост от живота, и разбира се, радост от плътското сливане, ако щете го наричайте ебане, ако щете секс. Покрай неизбежните болки, мъки, страдание и смърт.
Да убиваш и умираш заради извратеното и злобно джудже Путин – това е нещо повече от тъпо, това е непростим грях, това е потъпкване на всичко човешко, на всички възможности, дадени на човека.
И тук вече се появяват едни много мъчителни въпроси.
Дирижира симфонията световнопризнатият диригент – Валерий Гергиев. Който, обаче, е близък приятел на Путин. /Какво ли би казал за убийството на Навални, между другото?/.
И подобно поведение на изтъкнати творци не се случва за пръв път в историята на чудатата Русия /ако се каже варварската не би било голямо преувеличение/.
Защо? – това е първият въпрос. Опитвам се да налучкам отговора. „От страх“ – това е един от отговорите. На първо място страх от това, че ще ти забранят да се изявяваш като човек и творец. И разбира се, защото могат да те осъдят, да те затворят, да те изтезават, да те пратят в заточение и да те убият с бавна и мъчителна смърт, като Навални.
Това донякъде е отговор и на въпроса за Шостакович.
Защото музикалната творба, от която споделих вълнението и възхищението си е финалът на четвъртата симфония на Шостакович, който също се проявява като страхливец. Подписва се, заедно с други съветски подмазвачи, под едно охулващо Солженицин писмо, негов събрат и творец. От страх или по наследен робски навик.
И тук вече се появява другият въпрос. Как е възможно в един като цяло робски народ, който не е в състояние да възприеме достижения на съвременните развити общества и още живее със светогледа от времената на крепостното право, да се родят такива изключителни творци.
Запознатите с мисленето и начина на живот на руснаците могат да намерят отговора. Просто тънката, рехава прослойка на отбраното руско /а и съветско/ общество, няма нищо общо с огромното, тъмно, безпросветно и изостанало руско природонаселение. Това са два отделни народа, две отделни държави. Някога, докъм средата на 19 век те са говорили на различни езици. Прослойката – на френски, масата – на своя си селски крепостен език. Дори когато дворяните са „слизали“ за да почерпят от него „народна мъдрост“ /модна за онова време и доста тъпа хрумка, назована „почвеничество“/, крепостните, тоест робите, а и свободните мужици не са ги разбирали /явление описано и от Достоевски, и от Толстой/.
И сега също, огромната безпросветна маса, чрез своя вожд Путин е смазала отбраната прослойка. А пък самият Путин я използва. Чрез насилие, страх, или облаги. И тя се оставя да бъде използвана, понякога съвсем охотно.
И още един важен въпрос. Как такива изключителни творци като Шостакович са могли да творят в сянката на нравствени уроди като Сталин. Отговорът този път сякаш е по-лесен. Отново страх, разбира се. И още нещо. Ако един човек е надарен, това по никакъв начин не означава, че е смел. По-скоро обратното. И по никакъв начин не означава, че е особено умен. Забележете само колко посредствени и изтъркани са приказките на хората, често обявявани за големи творци, които шестват из нашите медии и ги заливат с изтъркани приказки, или пълни нелепици. А понякога нарочените за големи творци са и направо или користни, или тъпи, или и двете /Никита Михалков, например/. Има достатъчно примери за изключително тъпи български писатели, които непрекъснато натякват, че са писатели, вероятно поради вътрешни съмнения, че са точно такива /по Фройд/.
А Шостакович е имало наистина е имало от какво да се страхува. Сталин не е харесвал музиката му. Била формалистична и хората не я разбирали. И четвъртата му симфония /тази, която се опитах да представя/ не харесвал. Сега това изглежда безобидно. Какво като не я харесва тоя, или оня, дори и Сталин да е, въпрос на вкус. В ония времена, обаче, ако Сталин не хареса някое произведение, това е означавало съд, присъда, и концлагер за създателя му. И наистина, Шостакович е арестуван и разпитван от „органите“. И тук се случва нещо, което не е изключение за ония времена. Композиторът има късмет, защото този, който го разпитва също е арестуван. /Това, да припомним на запознатите, се случва и с враговете на Булгаков/. Но Шостакович вече е уплашен. Следващата му, пета симфония е опит „да се поправи“. За да се подмаже я посвещава на Сталин. Мнозина я наричат „сталинска симфония“. Тя вече се харесва на всички /как не, щом е посветена на Сталин/. Къде в нея има възхвала на Сталин, не успях да разбера. В тържествено-величествените й части, за които се предполага, че го възхваляват, ясно се долавя зловещо звучене. Или поне аз го долавям.
Това, което все пак остава след страха, униженията, позора, несправедливостите, чудатостите и извращенията е четвъртата симфония на Шостакович. Проникването на съществото през вселените и срещата му с духа.
Между другото изпълнена е в България преди да бъде изпълнена в СССР. Е, затова станахме европейска държава, а Русия никога няма да стане, въпреки Шостакович, Достоевски и останалите. Всичките ония, с които извратеното джудже Путин и неговите почитатели, се опитват да оправдаят престъпленията си.
