Loading...
Нанасяше пласт върху пласт фон дьо тен като, при всяко докосване на скулата, едва се сдържаше да не сбърчи лице от болка. Пласт след пласт , след пласт… Лявото око сълзеше, подуто и оцветено в мораво, а дясното с тъга се взираше в огледалото.
– До кога? – питаше отражението – Колко още пъти, колко още удари, колко още белези?
Слънчевите очила лежаха на нощното шкафче, готови за кой ли път да прикрият…
– Да прикрият какво? Срама, Болката, Истината, Любовта, Безволието, Насилието, Търпението….?
Слагаше ги на очите, над плътно фондьотенираните страни и продължаваше да крачи през живота си, убедена, че друг път, освен този, който е избрала, няма.
– Мамо, защо го търпиш? – попита един ден дъщеря й, а сините й очи потъмняха от ненавист – той е животно…
– Не говори така, той ти е баща и те обича. Не говори така. Още си малка и не разбираш някои неща – лявото й око сълзеше, а дясното се опитваше да издържи укорителния поглед на детето.
Синът й не говореше, само свиваше устни, а юмручетата му се свиваха и отпускаха конвулсивно.
Заради тях, всичко беше заради тях. Не можеше да ги остави да растат без баща. Тя знаеше какво е – пуста къща и едно очакване, което запълва сивотата на дните. Още помнеше погледа на майка си, с който сякаш не се отлепваше от вратата, с надеждата, че той ще се върне. Още помнеше срама, който изпита, когато неин съученик подхвърли презрително – остави я, тя няма баща, зарязал ги е.
Нейните деца нямаше да растат без баща, каквото и да й струва това. Щеше да се старае, щеше много да се старае.
– Да се стараеш какво? – не млъкваше отражението.
– Да бъда друга, по-добра, по-достойна, да не го ядосвам, да правя правилно нещата.
– Правилно?
– Да, да… аз все бъркам.Той не е виновен, ако правя правилно нещата няма да го ядосвам… той не е виновен.
– Права си, тук си права – виновната си ти!
– Аз… винаги аз…
Звънът на мобилния я накара да подскочи стреснато. На дисплея беше изписан непознат номер. Вероятно е грешка- мислеше си тя, докато натискаше зелената слушалка.
– Госпожа Пеева? – гласът беше женски и смътно познат.
– Да… на телефона.
– Майката на Станислав?
– Да – сърцето й подскочи и страх скова гърлото й – какво, какво се е случило?
– Бихте ли могла да дойдете в училището веднага… ако Вие не можете – баща му.
– Ккккакккво се е случило – заекна, усещайки как я облива студена пот – какво се е случило със сина ми?
– Вижте, налага се да дойдете по възможност най-бързо. Станислав е участвал в сбиване и детето, с което се е сбил в момента пътува към болницата със счупена ръка и избити предни зъби…
– Сбиване? Станислав?
– Не е само това… В моментът синът Ви стои на перваза на кабинета по биология и заплашва, че ще скочи ако някой го доближи. Изпаднал е в истерия. Тук са пожарната и полицията, извикан е и детски психолог, който пътува към училището, но е наложително Вие или съпругът Ви да дойдете, по най-бързия възможен начин.
– Идвам веднага, кажете му, че идвам, моля – изричайки тези думи вече тичаше по стълбите надолу. Слънчевите очила останаха да лежат на нощното шкафче…
На другия ден почти всички ежедневници излязоха със заглавие на първа страница „Дрогиран петокласник пребива съученик и опитва самоубийство“.
