Loading...
В науката физика (дали не беше в раздел „светлина“ ?) се разглежда въпросът за идеално черното тяло – май и някаква константа на Стефан-Болцман имаше. Сети ли се ? Не се напрягай, и аз не си спомням подробности. Обаче съм наясно къде се намира идеално черното тяло и най-вече какво е самочувствието му.
Наличието на озон в земната атмосфера ни принуждава да виждаме над нас синята илюзия наречена небе. Още от сътворението Вселената за мен се проектира върху идеално черен фон. Както в открития космос. Там озон няма. Само тук проблясва звезда, там планета мъждука, чат-пат метеор профучи или отнякъде с отвратително дрънчене се задава вехт сателит.
Гледаш, гледаш, пък включиш трета космическа и запрашиш към някоя галактика. Изневиделица на черния хоризонт се появява феерична точка. Тя расте. Фонът се смалява и става част от набъбващата сферична дъга. Вътрешният глас те убеждава, че си срещнал планетата с портокалово небе, планини в цвят електрик, рубинови езера и виолетова трева.
Натискаш акселератора до опирането му в лепения картон само и само по-бързо да се озовеш там. Не подозираш, че може да е мираж. Неусетно преминаваш онази гравитационна граница, зад която идеално черното ти тяло неспокойно се размърдва в черепната кухина и в пространството под него инстинктивно се появява натрапчива увереност.
Да става каквото ще.
Наново съсредоточаваш натиска си върху акселератора. Би трябвало стремглаво да летиш надолу. Повече „не“, отколкото „да“ – планините си остават все на същата дистанция. Двигателят е в ред, гориво – дал господ. Опитваш реверса. Само опит. Ами да. Станал си сателит. Друг ще оставя стъпки по виолетовите морави, друг ще плува в рубинените езера. А ти стискай зъби и внимавай за пломбите.
Идеално черното ти тяло забележимо потъмнява.
Чакай, каква е тази неочаквана метаморфоза ? Не, не са облаци – релефът си е пак същият. Моден сив цвят. Тъпееш половин вечност.
Наистина ли си безпомощен ? Стига си висял като паяк. Я опитай пак нагоре. Настъпи, настъпи, това не е ескалатор. Опитай на следващата обиколка с по-голяма скорост. Тъй. Още малко. Хайде. Май се поотлепваш. По-бързо де. Ще се измъкнеш. Не гледай назад. Есента не може да настъпва така внезапно. Вече си достатъчно далече. Да, май имаше една приказка за реката с менящи се цветове, но едва ли… Огледай хоризонта. Сега наоколо всичко е спокойно, привично черно. В теб е калейдоскопът на изветрелите илюзии. Намали малко.
Зъррррррррррррррррррр.
Я, тая таратайка дето се задава не беше ли „Вояджър“ ? Почти като гара Подуене – всеки път минаваш покрай него на връщане. Хайде изключвай вече. Сега ако искаш съжалявай и съзерцавай по инерция.
Колко ли е часът ? Май звъня вече. Искаш да извикаш каталога на паметта си. Калейдоскопът е още в теб. А ти си програмиран за черен фон. Отвори очи. Така. Цветовете угаснаха.
Сега е добре.
Какво беше ?
Да, да, да.
Първо, второ, трето…
Пак няма топла вода.
Кога всъщност започна съмнението ?
Пето, шесто…
Е това не разбирам, да си убеден в безсмислието и пак да…
Чакай, нещо липсва. Да. Четвърто. Седмо, осмо…
Къде ли съм оставил снощи флаш-паметта ?
Зле си с инстинктите, уважаеми, това ти е основния проблем.
Девето, десето…
Какво беше безусловен рефлекс ?
Чакай, склери, какво беше 11 ? Да проверя дали съм заключил. Да, десета точка е изпълнена.
А безусловният рефлекс е необходим като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Пак 11.
Развивай инстинктите си. Не ти трябват много.
12. Този трамвай няма ли да се появи най-сетне ?
13. Днес като че ли задръстването е по-малко.
14. Този път закъснях само с 10 минути.
Дойде ред и на петнадесето – опит за описание на илюзиите.
Ето го.
