Loading...Белоградчишките скали и пещерата „Магура“
В края на учебната година, след като всички оценки са оформени, с две съученички решаваме да отидем на еднодневна екскурзия до Белоградчишките скали. Часът на тръгване е 7:30, мястото – стадион „Васил Левски“, София. Към 7:05 две от нас вече са там и сме в очакване на третата… Автобусът е виненочервен и седи до нас… В 7:20, докато ние все още чакаме третата, той пали двигателя, прави обратен завой и потегля. Оставаме като гръмнати на паркинга – докато не осъзнаваме, че просто се е преместил на друг паркинг на 50 метра от първоначалната си позиция. Момичето пристига, екскурзоводката Люба Пъчева ни преброява и настанява. Първоначално решавам, че ще пътувам сама, но впоследствие до мен сяда възрастен човек, който се оказва доста словоохотлив и в следващите три часа и половина слушам личната му история (живее в САЩ) и различни факти, които споделя по един или друг повод. Разбира се, по пътя спираме и за кратка почивка и с момичетата решаваме, че ще отидем до село Новачене пеша… То, или по-точно табелата му, се намира на около 100 метра от мястото, където е паркирал автобусът. 
Остава време и за няколко снимки в едно прекрасно слънчогледово поле и пътят продължава. В 11:30 вече сме на крепостта „Кале“, построена сред Белоградчишките скали. Купуваме си книжката със стоте национални туристически обекта. Съжалявам, че не си я взех още докато обикаляхме из Родопите, Рила и Пирин, но какво пък – ето още една причина да се върна – да ми сложат печатчета в книжката. За разглеждане е предвиден един час, осигурен е и екскурзовод, но ние решаваме да се разходим сами – в крайна сметка, винаги можем да прочетем информация за местността, но е по-трудно да й се насладим, когато около нас има повече хора. Всъщност, мястото не е много голямо. Е, и много малко не е, де. За да бъдем точни – цялата скална местност е с размери 30 на 5-6 километра, но ние разглеждаме само най-известната й част. След кратък оглед на Белоградчик, който се вижда като на длан от няколко хълмчета, започваме да се катерим по самите скали. Гледката, която се разкрива пред нас, е величествена и със сигурност никоя снимка не би могла да опише чувството на свобода и безбрежност, което ни завладява отвсякъде… Сякаш вървим по пътя на духовното освобождаване от условностите и предопределеностите и когато спираме на най-високата скала и дълбоко поемаме дъх, вярвам, че няма сила, която може да ме спре да направя всичко, което поискам. Не пропускам и да се снимам с пусната коса, защото сестра ми специално ме помоли. За да бъде удоволствието пълно, се отбиваме и на една от по-ниските скали, където се отпускам на хладния камък, докато слънцето нежно ме гали с лъчи. И тъй като знам, че няма кой да ми направи забележка, че може да се измърся, с една от съученичките ми се хвърляме със смях в една висока трева, като – естествено – веднага ни налазват всякакви молци, скакалци, мравки и други твари. След това се връщаме в автобуса, който ни откарва в Белоградчик и получаваме един час свободно време за обяд. Мнозинството от групата се насочва към близките кръчки, докато ние решаваме да обърнем внимание на панаира по повод празника на града. Не бъркаме – все пак неща като новата песен на поредната фолк-икона и промоцията на прашки (десет чифта за пет лева!) не са за изпускане… Това е и моментът да се тъпчем с всякакви боклуци вместо обяд – казанлъшки понички, сладолед, солети… Малко преди да тръгнем към мястото на срещата, започва да ръми. Докато изминаваме 25-те километра до пещерата „Магура“ (според екскурзовода по-разпространеното „Магурата“ е грешно, защото собственото име няма нужда от членуване), дъждът се усилва, но в момента, в който пристигаме, вече е спрял. Гордо се нареждаме за втори печат в книжката и влизаме в пещерата. Температурата вътре е 12° и е доста влажно, но юнак Цветелин (така бях записана в договора ) се от такива дреболии не бои – щом оцелях в Ягодинската пещера и в Дяволското гърло, една Магура ли ще ми се опре… Абре, тук верно е много хлъзгаво! Е, въпреки няколкото сериозни опита не успявам да се пльосна на земята.
Най-известната забележителност в пещерата „Магура“ всъщност са скалните рисунки, които са най-старите рисунки в пещера на Балканския полуостров. Поради… не разбрах какви причини от две години залата с тези рисунки е изцяло затворена за посещения. Един от екскурзоводите ни обаче е изследовател точно на тези рисунки и благодарение на него успяваме да влезем и да ги разгледаме – както казва екскурзоводката от фирмата – като партизани. Впечатляващо е да виждаш толкова отблизо повече от три хилядолетия история. А вероятно някога на мястото, на което стоя аз, са стояли същества, толкова по-различни от нас… По едно време двете ми съученички изтрещяват и решават, че ще се правят на пещерни хора, подскачайки и пеейки „Уга-буга, уга-буга, уга-буга“… Да правиш такива глупости в пещера, да сядаш без много да му мислиш в тревата и все такива красоти – това е възможно само с тези мои любими изроди. 
Изходът на пещерата ни разкрива прекрасен изглед към най-голямото естествено езеро в България – Рабишкото. След кратка почивка тръгваме за София, минавайки междувременно през фирмения магазин на винарната изба „Магура“, където купувам бутилка „Мерло“ (реколта 2003) за нашите – и то на заводска цена. 
Пътуваме обратно към София. В Богров като че ли някой излива вода с кофи – улиците са като реки. На влизане в града обаче всичко е сухо. А на стадиона „Васил Левски“… порой. Весело джапане в локвите, кратка обиколка из Докторската градинка и Заимов и… вкъщи. Какъв чудесен ден! 
