Loading...
Почти до края на 1996 простите членове на една известна по това време политическа коалиция все още бяхме някак си равни, все още с обща цел, това че някой беше станал кмет, а друг – общински съветник – все още не променяше драстично взаимоотношенията помежду ни, все още празнувахме заедно рождените си дни, канехме се свободно един-друг. И тогава започна едно селектиране, едно сепариране – неизвестно от кого и по какви критерии. На купоните част от доскорошните съмишленици се отделяха встрани, държеха се тежкарски, говореха важно, кратко и неясно. Неусетно плъзна слух, че ако отидеш сред тях с чаша уиски (джин, водка или маркова ракия) в ръка – ще направиш лошо впечатление, защото ТОЙ – върховния политически главнокомандващ – намирал за прието и нормално да се пие вино. Ракия може, но само като аперитив и не повече от 50 грама.
Тогава на коктейлите започнаха да изобилстват червени и бели вина, разни розета, разни шардонета и колкото за разнообразие – някоя и друга шарена бутилка Ballantines, Long John, London Dry Gin, Absolute, русенска бисерна, сливенска перла и силистренска кайсиева, повечето от които оставаха неотворени. Всички налитат на вината, хорово коментират вкуса им, гледат през чашите към лампите, за да уловят червените и бледожълти цветове. За мен оставаха марковите високоалкохолни питиета, за които нямах конкуренция и си пиех еднолично пред очите на всички 12 годишно уиски, вдигах и аз чашата към лампите и сочех с пръст : виж, бе виж, истински кехлибар. Събеседниците смотолевяваха нещо полугласно и гледаха при първия удобен случай да отидат до тоалетната или да се спотаят някъде по-далеч.
През 2001 година върховния политически главнокомандващ се сгромоляса и по купоните и останалите верни на каузата съмишленици се втурнаха да пият ракии, водки, джин и уиски, а винените бутилките с разкошни етикети напразно стояха отворени, въпреки, че французите казват : виното е отворено и трябва да се пие. Тогава започнах да опитвам и да проявявам интерес към виното. Разбрах, че 3 древни лозови сорта са останали в България – мелник, мавруд и гъмза. Преди 100-120 години тук започват да внасят чужди високопроизводителни сортове земеделски култури, включително и чужди лозови сортове, но с тях внасят и различни болести по лозята, на които чуждите сортове са резистентни, а местните не. Така от древните лози на траките са запазени едва ли не само мавруд в региона Асеновград-Пещера-Брацигово и мелник в региона около Сандански, а гъмзата доминира около Видин, Сунгурларе и къде ли не още, но предимно в северна България.
Тези вина наистина ми харесват. Те са ароматни – всяко по своему, гъсти са, не са съвсем бистри и имат лека утайка – значи е много вероятно да са истински. За моите колежки и колеги кукленския мавруд е „вкусно“ вино. Вината каберне и мерло от Виноградец (Пазарджик) от реколта 2001 г. са гарантирано каберне и гарантирано мерло, изкупувано през посочената година в единични касетки, побиращи само един ред гроздове, така че ако някой лозар се осмели да сложи в тях памид или друго грозде – има голяма вероятност да бъде изловен. Понякога младото вино мелник от Хърсово (Сандански) изненадващо се самошампанизира.
Освен любители на вината имам доста познати, за които събирането на плодове през есента, подготовката на джибри и варенето на ракия са ежегодни ритуали. За тях може би най-важни са процесът на варенето – когато трябва непрекъснато да се опитва – и естествено консумацията на ракията. За мен винаги е представлявал интерес – само алкохолния глад ли кара тези хора да се занимават с всичко това, защо просто не отидат да си купят от магазина ? Ако им харесва вкуса на домашната ракия – защо не отидат да си купят именно такава от други, които я правят ? Дали са водени само от стремежа да спестят някой и друг лев – тогава защо трябва да пропиват тези пари ? Дали няма нещо друго, дали в тях не се обаждат на генно ниво гласовете на прадедите им – нали траките се славели като лозари и винари ?
Какъв съвременен наследник на траките ще бъда, ако не отглеждам лози, ако не правя вино и ако не варя ракия ? Трябва да бъда умерен – сваря ли повече от 30 литра ракия – ще плащам акциз, иначе ощетявам бюджета, а в тази криза това е равносилно на престъпление. Затова старателно обирам узрелите гроздове по астмата, отделям и смачквам зърната и няколко седмици не пия вода, а само невероятно ухаещ гроздов сок, за който все още не е предвиден акциз. Захарността е добра и не се налага да добавям много захар на смачканите зърна. След 40-тия ден си въобразявам, че джибрите са ферментирали достатъчно и решавам да варя ракия не къде да е, а в долината на Места. Там има един реституиран казан и аз каня една от съсобственичките да посети родното си място и да види роднините си, докато аз сваря ракията.
За да отидеш от София в полите на западните Родопи трябва да минеш покрай Перник, Дупница, Благоевград и Предела – между скромната южна Рила и величествения Пирин. Как завиждам на тези които живеят тук в подножието му, често мечтая – да се изкача на този или онзи негов връх. На Вихрен съм се качвал 5 ½ пъти; ½ е случая, когато бях стигнал на височина ~ 2700 м и трябваше да се върна, защото на три пъти заваляваше суграшица и почти веднага спираше след 5-6 минути, защото бях само по къси панталони, тениска и сандали, защото беше вече 4:30 следобяд, защото от южната страна на върха няма заслон или навес или какъвто и да е подслон и най-вече защото някъде далеч ми се стори че нещо прогърмя. Нищо друго не може да ме изплаши както гръмотевица във високата планина и по-точно светкавицата – знам, че на открито спасение от нея няма.
Обичам планините над 2000 м, там посетителите силно намаляват и природата е запазена максимално близо до своето диво състояние. Там пътеките не са удобни и равни. Там не предлагат през 50-100 м кебапчета и бира. Там времето се променя много бързо : ако допреди малко е гряло слънце, след малко започва да духа вятър, който става все по силен и все по леден, след половин час започва да вали – отначало лек дъждец, после ледени зърна, накрая сняг на големи парцали, които бързо покриват всичко. Там може едва ли не внезапно да падне мъгла, т.е. облаците да се спуснат много ниско и тогава бързо трябва да намериш верния път. Там понякога първия сняг пада през октомври и се задържа до юни. Там пролет, лято и есен се вместват само в 3-4 месеца, а през останалото време е свирепа зима.
Гледаш отдолу тези снежнобели склонове и си представяш как си застанал някъде на завет зад някоя скала и тогава – дори да духа силен вятър – около теб е ужасна жега и ти наивно подлагаш лицето си на огнените слънчеви ласки. Те наистина могат да станат огнени – там човек неусетно и бързо изгаря, защото освен спускащите се отгоре слънчеви лъчи там има още толкова отразени от ослепително блестящия сняг.
Това са последните слънчеви и сравнително топли дни на късната есен. Тревата по поляните в разложкото поле изглежда невероятно зелена, чувства се беломорския полъх по долината на Места.
И така – аз пътувам към долината на Места, гледам, спирам, слизам, снимам, разглеждам, пак снимам, пак тръгвам – за никъде не бързам. А моята спътничка нервничи – тя бърза да се озове по-скоро сред близки в родното си място.
Дори променя начина си на говорене. Забелязал съм го и друг път – в момента в който преминем Предела тя започва да говори другояче. Разложкото поле или котловина е заобиколено от Рила, Родопите и Пирин. Разлог е в северния край на котловината, Банско – в южния край, на изток свършват Родопите, там минава река Места. В тази котловина говорят на едно невероятнно наречие – и като лексика, и като интонация. Не знам защо повечето хора смятат, че това е езика само на банскалии. Мисля, че поради откъснатостта и отдалечеността си от главни пътища хората от този регион са успели да запазят почти до наши дни самобитността на своята говорима реч, която става много цветиста, когато сред архаичните думи успееш да дешифрираш съвременни термини, променени до неузнаваемост от местното произношението.
Пристигаме посрещнати едва ли не от всички роднини : как си, какво правиш, какво става там ГОРЕ – за тях София е „горе“, въпреки че тук надморската височина е по-висока от софийската. Какво става с герб, ще се съвземат ли бесепето и седесето, ще възкръсне ли ендесевето, ще оцелее ли депесето, докъде стигна свадата между резесето и атакистите ? Аз започвам насочвам темата на разговора към една от последните причудливи управленски приумици на актуалните финансови гаулайтери – увеличаването на акциза на домашната ракия, което уж щяло да осигури недостигащите бюджетни средства. Предпочитам да пропусна цветистите пожелания към правителството като цяло и към финансовия министър и близките му.
Ето го и казана, който за по-малко от половин час е стъкмен, зареден с всичко необходимо и готов за производство.
Роднините-експерти по ракията много се смяха на състоянието на джибрите, които закарах там, обясниха ми че са „преминали“, т.е. пропуснал съм най-благоприятния в технологично отношение момент за варене на ракия. Само дето не ми посочиха конкретни и ясноразличими критерии по които следващия път да мога сам да определя съвсем точно момента в който трябва да се свари ракията. Разговорите продължават с обсъждане на турските сериали, виптанцьорите, мюзикайдълите, господарите на ефира, бигбрадърите, комиците и адреналинките. Търпеливо изслушвам местните мнения и пристрастия за героите на актуалните тв-предавания, както и злободневните локални политически проблеми и крамоли – кой кого отлюспил, изолирал, изключил, напсувал, разобличил.
‘Преминали“ джибрите или не – след час-два ракията потича. То не бе мерене със спиртомер, пробване на вкуса, определяне на бистротата … а’ наздраве … иии много пивка бе … айде още по едно… От многото хвалби започва и на мен да ми харесва.
Междувременно докато изтече ракията – навън започна да се стъмва и аз успявам да щракна Пирин малко след залеза на слънцето. Този трапецовиден връх най-вляво е Вихрен – Ел тепе или върхът на бурите. За него пише Вапцаров :
На Елтепе дими мъгла.
Далече някъде във ниското
са моите села,
окъпани във слънце, като в приказка.
А доле плиснала водите,
притиснати в скали и клек,
като човек
приказва с мене Глазне.
Разказва ми, че там една жена,
съсухрена от скръб и от тревога,
ме чака да се върна у дома
и още, още ме обича много.
Разказва ми как с поглед замъглен
тя всеки пътник пита простодушно
дали ще се завърна някой ден.
И аз мълча, мълча, мълча и слушам.
Отсреща боровия хълм
събаря облачни грамади.
Просветва. После пада гръм.
И във очите блясва радост…
Сега бих искал да бъда там. Искам да тръгна по едва различимата пътека от хижа Вихрен или от Бъндерица. Отначало вървиш покрай високи 3-4 м клекови храсти, постепенно те стават все по-ниски и все по редки, а наоколо започва да изобилства с хвойна. Пътеката е камениста, всъщност познаваш че „това“ е пътека по мацнатите върху някои камъни и вече избледнели бяло-червени мазки боя. На няколко пъти пресичаш морени – струпани валчести камъни и когато минаваш над тях – чуваш как някъде изпод тях ромоли вода. Да, там „ходиш“ върху вода, но дълго трябва да търсиш място, където можеш да намокриш лицето си, където да изплакнеш ръка, да пълниш шепата си и да пиеш. Нагоре става все по-стръмно. Не е необходимо да си алпинист, но на места си е направо катерене по скали. А ако се обръщаш отвреме-навреме назад – всеки път ще усещаш как околните хълмове и баири се свличат все повече в краката ти и пред теб все повече се изправя Вихрен. Всъщност аз съм се катерил само през лятото и най-късно – през септември. Не знам какво е там сега – вероятно пътеката е покрита с дебел няколкометров сняг, вече може би има лавинна опасност, поносимо студено е 3-4 часа през деня и то само на завет огрян от зимното слънце.
Откъсвам се от пиринските представи и без никакви усилия успявам да се върна в схлупения казан, в разгара на „моабета“. Кой какво казал, кой как бил облечен на еди-коя си сватба, как се прави тази манджа, кой е оженил дъщеря или син, каква зестра била приготвена, кой вече си има внуци … а наздраве … какво направи тройната коалиция, какво ще направят герберите, кой ли ще дойде на власт след тях, колко „наши“ има в еди кое си министерство и в еди коя си община…
Край, ракията изтече, по-точно започна да тече мътилка и аз категорично отказвам да я събирам в шише. Със сигурност преминах границата от необлагаемите 30 литра, но наоколо не виждам митничари, които да изчислят дължимия акциз. Май попрекалих с дегустацията и сега искам само удобно и топло легло. Опитвам да редя едно пъстро кубче, после започвам да чета случайно попадналия ми „Произход на боговете“ – Есхил, слушам византийски фолк от някаква радиостанция (границата е на 30-на километра) и си мисля : как ли ще успея да се събудя утре по-рано ? Докато си мислех – заспах без да си настроя алармата и все пак се събудих, уви не толкова рано – колкото исках, но успях да снимам пиринско утро. Преди час-два тези високи бели планини са били по-розови, а синьото небе – по-тъмно.
Ракията кламбучка в багажника и в събота сутринта аз се връщам покрай тези високи бели планини и бавно пъплещите насреща автомобилни колони.
